О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 14/12.01.2015 г.
Върховен касационен съд на Република България в закритото заседание на шести ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4914 по описа за 2014 г.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 785/ 24.4.2014 г. по гр. д. № 697/ 2014 г, с което Пловдивски окръжен съд е потвърдил решение № 166/ 14.01.2014 г. по гр. д. № 8687/ 2913 г. в обжалваната част (относно квотите) и съдебната делба на имотите в [населено място], описани в решението, е допусната при квоти между съделителите, както следва: 3/ 4 ид.части за С. П. М. и 1/ 4 ид. части за Д. И. М..
Решението се обжалва от ответника Д. И. М. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните процесуалноправни въпроси:
1. Допустимо ли е въззивният съд да основе своето решение на доказателство, което е приел в нарушение на чл. 266 ГПК.
2. Съответства ли на изискванията на чл. 162 ГПК (чл. 130 ГПК (отм)) съдебното решение, с което искът е отхвърлен поради липса на доказателства за размера, въпреки събраните доказателства, които установяват основанието на иска?
К. счита, че по тези въпроси обжалваното решение противоречи на решения на ВКС по чл. 290 ГПК, които прилага.
От ответницата по касация не постъпва писмен отговор на жалбата.
Касационната жалба е с допустим предмет, тъй като е срещу въззивно решение по делбен иск. Подадена е от надлежна страна – съделителят, на когото принадлежи интересът от касационно обжалване. Това е така, защото с обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното относно квотите в съсобствеността, а въззивна жалба е подал единствено касаторът. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Касационната жалба е редовна и допустима, но поставените въпроси не обуславят въззивното решение.
Предявеният иск е обоснован с твърденията, че делбеният имот ищцата (сега ответница по касация) и нейният съпруг И. Н. М. купуват през 2002 г. в съпружеска имуществена общност (СИО). Смъртта на съпруга през 2010 г. е прекратила СИО и това е основанието за възникналата съсобственост между ответницата по касация и касатора, син на наследодателя, при квоти съответно 3/ 4 и 1/ 4 ид. части.
К. е оспорил иска относно квотите в съсобствеността с възражението, че имотът в [населено място] е бил лична собственост на наследодателя. Макар и придобит по време на брака с ответницата по касация, неговата цена е платена със средства, получени по предварителен договор за покупкопродажба на друг имот в [населено място]. Настъпила е трансформация на лично имущество, тъй като имотът в К. наследодателят е придобил на 02.06.1988 г. на основание чл. 35 ЗЖСК преди брака с ответницата по касация или дори да е след брака, вноските за него са платени със средства от друг (трети) имот, собственост на починалата първа съпруга на наследодателя, която е майката на касатора. К. е поискал съдебната делба на имота в [населено място] да бъде допусната при равни квоти.
В. съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът е уважен при квоти 3/ 4 за ответницата по касация и 1/ 4 за касатора. Изводът, че делбеният имот е придобит в режим на СИО въззивният съд обосновава чрез: 1) чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. (отменен, но в сила към договора от 2002 г, с който съпрузите М. го купуват) и 2) неуспешното доказване по оборване на презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г.
В. съд е изключил възможността цената на делбения имот да е платена със средствата от продажбата на имота в [населено място]. Обсъдил е гласните доказателства от проведеното обратно доказване; преценил е показанията на К., леля на касатора, в подкрепа на твърденията в писмения отговор на исковата молба и е отказал да обоснове фактическите си констатации на тях. Намерил е, че гласните доказателства се опровергават от писмените. В нотариалния акт е засвидетелствано изявлението на съпрузите М., че са получили цената от продажбата на имота в К. към сключването на този договор през 2003 г. Годината следва тази, в която е купен делбеният имот.
В. съд е развил и втора група мотиви, които изключват хипотезиса на чл. 21, ал. 1 СК от 1985 г, а оттук – и трансформацията на лично имущество на наследодателя. Дори да са достоверни показанията на свидетеля К., че делбеният имот е платен със средства, получени по предварителен договор за покупкопродажбата на имота в [населено място], този друг имот съпрузите М. са притежавали също в СИО. Това е така, защото техният брак е бил сключен към 02.06.1988 г. – датата, на която е издаден нотариалния акт по чл. 35 ЗЖСК – и презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. се прилага и за този имот. Липсват доказателства в подкрепа на тезата на касатора, че вноските към Ж. за придобиването на имота в [населено място] са платени със средства от продажбата на имот, собственост на първата съпруга на наследодателя.
В решението се приема, че СИО върху делбения имот е прекратена през 2010 г. със смъртта на наследодателя и съделителите са неговите съсобственици при квоти 3/ 4 ид. части за ответницата по касация с източници 2/ 4 и. части от прекратената СИО (чл. 27, ал. 1 и чл. 28 СК) + 1/ 4 ид. части по наследствено правоприемство (чл. 9, ал. 1, вр. чл. 5, ал. 1 ЗН) и 1/ 4 за касатора по наследствено правоприемство (чл. 5, ал. 1 ЗН).
За извода, че наследодателят и ответницата по касация са в брак към придобиването на имота в [населено място], въззивният съд е зачел материалната доказателствена сила на удостоверението за граждански брак (чл. 179 ГПК). Официалният удостоверителен документ е приложен с писмения отговор на въззивната жалба и въззивният съд го е приел. Допустимостта на доказателственото искане е обосновал с чл. 266, ал. 3 ГПК. Ответницата по касация не го е представила своевременно (в първото открито заседание пред първата инстанция или в срока по чл. 146, ал. 3 ГПК), тъй като първостепенният съд не е докладвал делото и не е дал указания на страните след разпределение на доказателствената тежест. Нарушението на чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК въззивният съд е квалифицирал като съществено, защото е причината за непроведеното доказване по релеватният факт на брак между М. към 02.06.1988 г. Следователно определението, с което въззивният съд е приел удостоверението за граждански брак, съответства на изискванията на чл. 266, ал. 1 и ал. 3 ГПК; не ги нарушава. Първият процесуалноправен въпрос, поставен от касатора, не обуславя въззивното решение. Това изключва общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за неговото допускане до касационен контрол.
Вторият въпрос също не обуславя обжалваното решение. Д. иск е конститутивен. Чрез него се упражнява по съдебен ред потестативното право на делба. Чл. 162 ГПК (съответно чл. 130 ГПК (отм)) намират приложение за искове относно вземания (осъдителни или установителни). Те не се прилагат при конститутивните с предмет потестативни права, за които законът предвижда да се упражняват по съдебен ред. Спорното право по тях не се индивидуализира с размер.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 785/ 24.04.2014 г. по гр. д. № 697/ 2014 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определениетоне подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.