2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 140
гр. София, 20 февруари 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2955 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на Д. Г. Д. срещу решение № 43/04.04.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 99/2017 г. на Варненския апелативен съд. Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, при постановена частична отмяна на отхвърлителното решение № 12/06.01.2017 г. по гр. дело № 1293/2011 г. на Варненския окръжен съд (ВОС), е уважен частично иска на К.. за о.. на н.. п.. им.. (К….), предявен срещу жалбоподателя, като от последния е отнета и на основание чл. 4, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.) той е осъден да заплати на Държавата сумата 21 972 лв., представляваща пазарната стойност на лек автомобил марка „мерцедес”, модел „С400ЦДИ”, стар рег. [рег.номер на МПС] , нов рег. [рег.номер на МПС] , към датата на неговото отчуждаване с договор за покупко-продажба на МПС от 29.09.2009 г., и в тежест на жалбоподателя са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се твърди, че тази част от решението е нищожна, недопустима и неправилна поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, но се излагат оплаквания и доводи единствено за неправилност поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) към кой момент се прави преценка за приложимия закон относно предпоставките за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност по ЗОПДИППД (отм.), респ. – кой е релевантният момент за прилагане на възникналите нови правни положения в аспекта на чл. 3, ал. 1, т. 17 от ЗОПДИППД (отм.), които ще действат занапред по отношение на започнало наказателно преследване по чл. 257 (отм.) от НК, след влизане в сила на изменението на чл. 3, ал. 1, т. 17 от ЗОПДИППД (отм.), обн. в ДВ, бр. 75/2006 г.; и 2) когато ответникът се е разпоредил с имущество в полза на трето лице, като е продал МПС, на отнемане подлежи получената стойност – така, както е посочена в договора за покупко-продажба, или следва да се установява действителната стойност на имуществото, съответстваща на реалната му пазарна стойност към момента на извършване на разпоредителната сделка, и следвало ли е ищецът да оспори договора за покупко-продажба и да иска неговото обезсилване (разваляне). Касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 368/21.11.2010 г. по гр. дело № 1129/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС и определение № 515/08.06.2016 г. по гр. дело № 1574/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а вторият въпрос – в противоречие с решение № 187/26.07.2011 г. по гр. дело № 1557/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 276/20.11.2012 г. по гр. дело № 1393/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Жалбоподателят твърди и двата въпроса да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да излага каквито и да било съображения за наличието на това допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като сам сочи задължителна практика на ВКС по двата въпроса, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът К… в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Вторият правен въпрос е без никакво значение за крайния изход на материалноправния спор по делото, тъй като в касационната жалба не се съдържат каквито и да било оплаквания срещу фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, въз основа на които той е достигнал до извода относно размера на подлежащата на отнемане от касатора- ответник сума 21 972 лв., респ. – до който размер е уважен иска с въззивното решение. При това положение, дори настоящата инстанция да допусне касационното обжалване по този въпрос, при липса на касационни оплаквания по чл. 281, т. 3, във вр. с чл. 290, ал. 2 от ГПК, тя не би могла да промени крайния изход на спора чрез изменяне (намаляване) размера на отнеманата сума, за която е уважен искът. Поради това, вторият правен въпрос в изложението на касатора не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от това, този правен въпрос е разрешен от въззивния съд, не в противоречие, а в пълно съответствие с посочените от самия жалбоподател, решение № 187/26.07.2011 г. по гр. дело № 1557/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 276/20.11.2012 г. по гр. дело № 1393/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС, поради което не е налице и наведеното от него допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Въззивният съд е разрешил другия (първия) правен въпрос, като в мотивите към обжалваното решение е приел следното: Установил е, че с присъда № 58/12.05.2010 г. по н.о.х.д. № 1552/2009 г. на ВОС, влязла в сила на 28.05.2010 г., касаторът-ответник е признат за виновен и е осъден за това, че е избегнал плащането на данъчни задължения – данък добавена стойност, в особено големи размери, като е потвърдил неистина в справки-декларации, подадени пред ТДД-В., ДП-П., които декларации се изискват по силата на чл. 100, ал. 3 от ЗДДС, а именно – справки-декларации по ЗДДС на фирма [фирма], съответно за данъчните периоди: 01.11.2000 г. – 30.11.2000 г., 01.12.2000 г. – 31.12.2000 г., 01.02.2001 г. – 28.02.2001 г., 01.03.2001 г. – 31.03.2001 г., 01.04.2001 г. – 30.04.2001 г., като укритите данъчни задължения са на обща стойност 294 897.54 лв. – престъпления по чл. 257, ал. 1, вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2 от НК (отм.), вр. чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК. Съдът е установил и че производството пред КОНПИ е образувано с нейно решение № 242/21.07.2010 г. по чл. 13, ал. 1, т. 1 от ЗОПДИППД (отм.), въз основа на уведомление от 27.10.2009 г. по чл. 21, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.), подадено от ОД на МВР-В. за образуваното против касатора-ответник досъдебно производство № 158/2008 г. Въззивният съд е посочил, че формално, и към датата на започване на наказателното производство, и към датата на започване на производството по ЗОПДИППД (отм.) в неговата начална фаза, имаща за цел извършване на проверка и установяване на имуществото, придобито от престъпна дейност, в действащата редакция на чл. 3, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) към тези дати (ДВ, бр. 16/2008 г.), нормата на чл. 257 (отм.) от НК не е посочена като конкретен вид престъпление по НК, попадащо в предметния обхват на чл. 3, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) и като такова, даващо основание за провеждане на производството по този закон, тъй като тази норма е отменена с изменението на НК, обн. ДВ, бр. 75/2006 г., като с това си съдържание е съществувала от 1997 г. до 2006 г. Апелативният съд е изтъкнал, обаче, че с промените в НК, обнародвани в същия ДВ, бр.75/2006 г., е изменена и нормата на чл. 255 от НК; в същия ДВ са обнародвани и промените в чл. 3, ал. 1, т. 17 от ЗОПДИППД (отм.), с които последната добива редакция: „чл. 255 и чл. 255а от НК”, а с промените, обнародвани в ДВ, бр.16/2008 г. добива редакция: „чл. 245б и чл. 255-256 от НК”. Въззивният съд е цитирал задължителна практика на ВКС – решение № 368/21.11.2001 г. по гр. д. № 1129/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (сочено и от касатора), решение № 148/25.09.2015 г. по гр. д. № 6797/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и определение № 170/29.02.2012 г. по ч. гр. д. № 69/2012 г. на ІV гр. отд. на ВКС, съгласно които престъпленията по отменения чл. 257 от НК са годни основания за образуване на производства по ЗОПДИППД (отм.), тъй като попадат в предметния обхват на чл. 3, ал. 1, т. 17 от ЗОПДИППД (отм.). С оглед това, апелативният съд е приел, че извършените от жалбоподателя-ответник деяния през 2000-2001 г. осъществяват състава на тогава съществуващия чл. 257 от НК, който с промените в НК от 2006 г., намерили съответно отражение в ЗОПДИППД (отм.), е преномериран в чл. 255 от НК. Приел е също, че не се касае за декриминализиране на деянието, а за преномериране на текстовете, което не се отразява на смисъла на правната норма – в чл. 255, ал. 3 от НК престъплението укриване на данъчни задължения в особени големи размери продължава да съществува, т.е. никога не е напускало приложното поле на чл. 3 от ЗОПДИППД (отм.). Съдът е приел за неоснователни и възраженията на касатора-ответник за наличие на съществени разлики в изпълнителното деяние, съответно в признаците му от обективна и субективна страна, и че не се касаело за преномериране на текстове от НК, а за изцяло ново престъпление. В тази връзка въззивният съд е изтъкнал следното: В редакцията си до промените от 2006 г., която редакция е била действаща и към момента на извършване на престъплението от касатора-ответник, текстовете на чл. 255, ал. 1 и чл. 257, ал. 1 от НК гласят, съответно, както следва: „Който избегне плащането на данъчни задължения в големи размери, като не подаде декларация, която се изисква по силата на закон, или потвърди неистина, или затаи истина в подадена декларация, се наказва…”; „Когато с деянията по чл. 255 и чл. 256 са укрити данъчни задължения в особено големи размери или когато те са извършени с участието на … наказанието е …”. В следващата и сега действаща редакция на чл. 255, ал. 1 и ал. 3 от НК – към ДВ, бр. 75/2006 г., нормите гласят, съответно, следното: „Който избегне установяване или плащане на данъчни задължения в големи размери, като: 1) не подаде декларация; 2) потвърди неистина или затаи истина в подадена декларация… се наказва…”; „Когато данъчните задължения са в особено големи размери наказанието е …..”. С оглед така цитираните норми на НК, апелативният съд е приел, че деянието, извършено от касатора-ответник по чл. 257 от НК, след отмяната на текста през 2006 г. е инкриминирано в състава на престъплението по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НК, като съпоставени двете правни норми – тази, действала към момента на деянието, и тази, действаща понастоящем, сочат, че отмененият закон е по-благоприятен за дееца, тъй като предвижда по-леко наказание; респ. – при осъждането на ответника през 2010 г. за престъплението, извършено през 2000-2001 г., на основание чл. 2, ал. 2 от НК е приложен по-благоприятния за него – чл. 257, ал. 1, вр. чл. 255, ал. 1 (отм.) от НК. В заключение въззивният съд отново е изтъкнал, че съставът на извършеното престъпление никога не е напускал приложното поле на чл. 3 от ЗОПДИППД (отм.), предвид което е намерил за неоснователно и основното възражение на касатора-ответник, че не била налице тази предпоставка в закона за отнемане на имуществото, а именно – да е налице влязла в сила осъдителна присъда по наказателно производство за престъпление в обхвата на чл. 3 от ЗОПДИППД (отм.).
С така изложените мотиви, апелативният съд е разрешил първия формулиран от касатора правен въпрос, не в противоречие, а в пълно съответствие както с посоченото от жалбоподателя, решение № 368/21.11.2001 г. по гр. д. № 1129/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, така и с останалите два акта на ВКС, цитирани в обжалваното решение – решение № 148/25.09.2015 г. по гр. д. № 6797/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и определение № 170/29.02.2012 г. по ч. гр. д. № 69/2012 г. на ІV гр. отд. на ВКС, които, като постановени, съответно – по реда на чл. 290 от ГПК (двете решения), респ. – по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК (определението), формират задължителна практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (в посочената по-горе редакция, приложима в случая). Съгласно тази константна и еднозначна практика на ВКС, както отменената норма на чл. 257 от НК, така и новосъздадените заместващи текстове в НК (ДВ, бр. 75/12.09.2006 г., в сила от 13.10.2006 г. и бр. 16/15.02.2008 г., в сила 1 месец след публикацията), са от материалноправно естество. Те уреждат въпроси, свързани с наказателната отговорност на лицата, с наказанието и с останалите последици от осъждането им (ТР № 1/17.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2010 г. на ОСНК). Съгласно чл. 2, ал. 1 от НК, за всяко престъпление се прилага онзи закон, който е бил в сила по време на извършването му. Възможността за обратно действие на наказателния закон се отнася до прилагането на по-благоприятната уредба – чл. 2, ал. 2 от НК, но не и до отпадането на наказателното преследване и носенето на последиците от него. Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) също е от материалноправно естество. Както се вижда от заглавието и от съдържанието й, тя урежда основанията (фактическите състави), при които може да се отнеме в полза на държавата имущество, придобито от престъпна дейност. Поради липсата на преходни разпоредби в съответните закони, измененията на т. 17 с ДВ, бр. 75/2006 г. и бр. 16/15.02.2008 г. ще се прилагат занапред, по силата на общото правило за действието на гражданскоправните норми във времето – арг. от чл. 14, ал. 1 от ЗНА. Следователно, както започналите, но неприключили наказателни производства по чл. 257 (отм.) от НК, така и започналите, но неприключили производства по чл. 3, ал. 1, т. 17 от ЗОПДИППД, във вр. с чл. 257 (отм.) от НК, ще продължат и завършат по силата на закона, който е действал към момента на възникване на правото. Наличието на висящо наказателно производство и на висящо производство за реализиране на отговорността по ЗОПДИППД (отм.) дерогира възможността за прекратяване на наказателното и гражданското преследване, тъй като те са започнали на предвидени в закона основания. И обратно – за тях не могат да се приложат новите правни положения, които ще действат занапред спрямо факти, които са се проявили след влизането им в сила.
Видно от изложеното по-горе, въззивният съд не е приел нищо различно; напротив – приетото от него е в пълно съответствие с така цитираната задължителна практика на ВКС. Касаторът неоснователно изтъква и се позовава на последното изречение от цитираната практика, тъй като то има предвид единствено престъпните деяния, извършени след влизането в сила на посочените по-горе изменения, т.е. – след влизането в сила на новия закон, по отношение на които деяния не би могла да се приложи по-благоприятната отменена (стара) материална наказателно-правна норма. Това ясно личи и от конкретните казуси, разгледани в решение № 148/25.09.2015 г. по гр. д. № 6797/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и определение № 170/29.02.2012 г. по ч. гр. д. № 69/2012 г. на ІV гр. отд. на ВКС, които са аналогични на този по настоящото дело. Жалбоподателят неоснователно се позовава и на определение № 515/08.06.2016 г. по гр. дело № 1574/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, което, като постановено по реда на чл. 288 от ГПК, не е годно да формира противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК; но независимо от това следва да се отбележи, че и в него е възприето същото разрешение на въпроса.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, съгласно чл. 78, ал. 8 и чл. 81 от ГПК и чл. 37 от ЗПП, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца КОНПИ, претендираните от нея разноски за юрисконсултско възнаграждение – в минималния размер по чл. 25, ал. от НЗПП, а именно – сумата 100 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 43/04.04.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 99/2017 г. на Варненския апелативен съд, – в частта, с която искът на К… за от… на н… п… и… срещу Д. Г. Д. е уважен за сумата 21 972 лв. и относно разноските по делото.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
ОСЪЖДА Д. Г. Д. да заплати на К.. за о.. на н… п… и… сумата 100 лв. (сто лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: