О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№140
гр.София, 31.03.2014 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 973/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
П. Б. М. от [населено място] е подал касационна жалба вх.№ 34379 от 18.11.2013 год. срещу въззивното решение № 2031 от 17.10.2013 год. по в.гр.дело № 1807/2013 год. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, първи състав, с което е потвърдено решение № 1656 от 10.04.2013 год. по гр.дело № 2341/2012 год. на Варненския районен съд, 34-ти състав в частта, с която е допусната съдебна делба на вилно място, представляващо ПИ с идентификатор № 10135.2723.329 по К. на [населено място] във вилна зона „Т.”, м.В. с площ 1000 кв.м., заедно с построената в имота масивна вилна сграда със застроена площ 140 кв.м., при квоти: 1/6 ид.ч. за Р. М. Б., 4/6 ид.ч. за Б. М. Д. и 1/6 ид.ч. за П. Б. М..
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че: а/налице е пълна трансформация на лични средства на съделителя Б. М. в придобиването на вилното място. Според жалбоподателя, Б. М. закупил заменения срещу вилното място лек автомобил със средства, получени от задгранична командировка, преведени на негов личен влог, които имат характер на лично имущество. Твърди се, че дори и да не е било направено възражение за индивидуална собственост на вилното място, съдът следвало да констатира посочените факти и ако не се произнася по този предмет, да направи изрично уточнение, че не се произнася поради липса на изрично възражение; б/неправилно съдът се позовал на подадената от Б. М. декларация по § 184 от ЗУТ, въз основа на която приел, че вилната сграда от 140 кв.м. е била завършена към 29.03.2005 год. Твърди се, че към същия момент е имало само плоча на етаж и фусове към покрив и едва с полагане на покрива през 2010 год. сградата била годен за делба обект в степен „груб строеж”, съгласно § 5, т.46 от ДР на ЗУТ. Жалбоподателят се позовава на противоречие на въззивното решение с тълкувателно решение № 1/2011 год. на ОСГК на ВКС относно понятието „упражняване право на строеж”, както и с решение № 418 от 14.05.2009 год. по гр.дело № 357/2008 год. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 129 от 04.05.2011 год. по гр.дело № 89/2010 год. на вКС, ІV г.о. и решение № 127 от 06.04.2009 год. по в.гр.дело № 127/2009 год. на Старозагорския окръжен съд.
Б. М. Б. е подал касационна жалба вх.№ 34740 от 21.11.2013 год. с оплаквания за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени процесуални нарушения.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че: а/жалбоподателят е придобил от „К.” средства от задгранична командировка в Л. и И., лек автомобил, който през 1983 год. заменил срещу процесното вилно място, т.е. наличие на пълна трансформация на лични средства в придобиване на имота; б/неправилно въззивният съд се позовал на декларацията на жалбоподателя по § 184 ЗУТ и приел, че вилната сграда е завършена през 2003 год. Твърди се, че едва с полагане на покрива през 2010 год. обектът бил годен за делба в степен „груб строеж”, съобразно § 5, т.46 от ДР на ЗУТ. Поддържа се, че въззивното решение противоречи на тълкувателно решение № 1/2011 год. на ОСГК на ВКС относно понятието „упражняване на правото на строеж”, както и с решение № 148 от 14.05.2009 год. по гр.дело № 357/2008 год. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 129 от 04.05.2011 год. по гр.дело № 89/2010 год. на ВКС, ІV г.о. и решение № 127 от 06.04.2009 год. по в.гр.дело № 127/2009 год. на Старозагорския окръжен съд, доколкото въззивният съд приел, че презумпцията за съвместен принос не е оборена и допуснал постройката до делба.
Ответницата по двете касационни жалби Р. М. Б. от [населено място] е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следната фактическа обстановка:
По делото е безспорно, че Р. П. Д. е починала на 29.03.2005 год. и е оставила за наследници по закон: Б. М. Д.-съпруг, М. Б. М.-син/починал на 14.03.2011 год./ и П. Б. М.-син. Починалият М. Б. М. е наследен от дъщеря си Р. М. Б..
Не се спори и че въз основа на договор за замяна от 27.03.1983 год. Б. М. Д. е придобил собствеността върху празно вилно място от 1000 кв.м. в землището на [населено място], м.”В.”-зона за здравни и курортни нужди, по време на брака си с Р. П. Д..
С разрешение за строеж № 125 от 03.04.1987 год. и одобрен проект, на Б. М.Д. било разрешено да изгради постройка от 35 кв.м. във вилното място.
С актове № 29 от 09.04.1999 год. и № 248 от 30.11.1999 год. било констатирано, че Б. М.Д. е изградил масивна сграда на фаза „груб строеж” със застроена площ 140.76 кв.м., по височина състояща се от един полуподземен етаж и оставени фусове за надстрояване в отклонение от разрешението за строеж, като въз основа на първия акт било издадено наказателно постановление от 14.12.1999 год.
Въз основа на заявление от 06.01.2004 год. от Б. М.Д., започнало производство за узаконяване на незаконно изградена жилищна сграда в имот № ІІ-1350 в кв.76 по плана на вилна зона „Т.”, към която била приложена декларация, съгласно § 184, ал.8 ПЗР на ЗУТ. С нея Д. декларирал, че сградата в посочения имот е построена в периода 2000-2003 год.
Със заявление от 12.01.2010 год. Д. поискал от [община] съгласуване на инвестиционен проект-заснемане за узаконяване на процесната вилна сграда.
С констативен акт от 22.03.2010 год. било установено наличие на незаконен строеж по смисъла на чл.225, ал.2, т.3 ЗУТ. В акта било посочено, че строежът представлява масивна вилна сграда, състояща се от полуподземен, първи, втори и тавански етаж, като строителството било извършено в отклонение от разрешението за строеж от 1987 год. за 35 кв.м. Посочено е, че сградата е изградена до фаза груб строеж без одобрени проекти и със застроена площ 140 кв.м., а за период на строителството: от 2000 год. до 2003 год. /съгласно декларацията от 07.01.2004 год./.
С акт за узаконяване от 29.11.2010 год. е узаконена вилна сграда на два етажа със сутерен и тавански етаж във фаза груб строеж в ПИ 1350 в кв.76 по плана на СО”Т.”.
Б. М.Д. е представил фактури и квитанции за закупени от него материали и заплатени услуги за времето от 1988 год. до 2010 год., като за времето от 2009 год. до 2010 год. са закупувани грунд, церезит, топлооизолационен материал и лепило, улуци, надулучна пола, шперплат, хидроизолация, бардулин, вата, дъски челни и вагонка.
Установено е, че за периода 27.10.1976 год. до 14.07.1980 год. Б. М.Д. е бил на работа в Л. с възнаграждение 320.09 долара, а от 01.09.1977 год. е получавал по 421.175 щатски долара. За периода 11.10.1985 год. до 06.02.1988 год. Д. е работил в И. с възнаграждение 384 щ.д. Имал е договор за потребителски кредит с [фирма] за сумата 5 000 лева и кредитна карта с лимит 4 000 лева за периода 01.01.2000 год. – 31.12.2010 год., както и договор за кредит за текущо потребление с [фирма] за сумата от 5 000 лева и кредит – овърдрафт в размер на 200 лева.
По делото са изслушани свидетелите А. С. Б. и Б. С. М..
При тези данни, въззивният съд е приел, че основният спорен въпрос е дали е налице съсобственост по отношение на вилната сграда. При отговора на този въпрос съдът е съобразил и становищата на двамата жалбоподатели /ответници по иска за делба/. Жалбоподателят П. Б. М. не е подал отговор на исковата молба, нито е изразил становище, включително и в първото по делото заседание, което е отбелязано в протокола. Жалбоподателят Б. М. Д. е заявил в отговора си на исковата молба, че искът за делба на вилното място е основателен. Възраженията му са били само по отношение на вилната сграда, за която е твърдял, че е построена изцяло с негови средства и труд, и че към момента на смъртта на съпругата му – 29.03.2005 год., не е била изградена в груб строеж, т.е. не е съществувал годен обект на наследяване. В условията на евентуалност е твърдял, че е придобил сградата по давност.
В. съд е приел, че Б. М. Д. не е оборил презумпцията за съвместен принос на съпрузите по чл.19, ал.3 СК от 1985 год./отм./, като не е установил, че придобитите от него парични средства по време на задграничната му работа в Л. /27.10.1976 год.-14.07.1980 год./ и И. /11.10.1985 год.-06.02.1988 год./ са били вложени в строителството на процесната сграда. Съдът е приел, че процесната сграда е била покрита към смъртта на Р. Д. – 29.03.2005 год., като е основал този си извод на неоспорената от ответника декларация от 07.01.2004 год., която е възпроизведена и в съставения констативен акт № 8 от 22.03.2010 год. за установяване на незаконно строителство. Прието е, че от показанията на свидетеля М., посочен от ответника Б. Д., се установява, че към 2004 год. мансардният етаж е бил покрит-имал е плоча, което е достатъчно, за да се приеме наличието на завършена в груб строеж сграда, според определението на § 5, т.46 от ДР на ЗУТ. От показанията на споменатия свидетел съдът е приел и че изграждането на покрива през 1009-2010 год. се свежда до поставяне на изолационна хартия и керемиди.
Възражението за придобиване на вилната сграда по давност също е намерено за неоснователно. Прието е, че съпругът не може да придобие по давност идеалната част от имота на другия съпруг, а от смъртта на съпругата на Б. Д. /29.03.2005 год./ до подаване на исковата молба /22.02.2012 год./ не е изминал десетгодишния срок по чл.79, ал.1 ЗС. Освен това, според въззивния съд, Б. Д. не е доказал да е демонстрирал намерение за своене на имота спрямо другите наследници на Р. Д. и да е превърнал държането на техните идеални части във владение.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения, които се отнасят до двете идентични по своето съдържание жалби и изложения по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Преди всичко, в изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са формулирани материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС или да са разрешавани противоречиво от съдилищата, и които въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. „Точното прилагане на закона” според тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по гр.дело № 1/2009 год. на О. на ВКС се отнася до необходимост от изменението на задължителна практика /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ или на практика по отделни казуси с оглед преодоляването на погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. „Развитието на правото” пък се очертава чрез усъвършенстване на законодателството с кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълноти или противоречия в правната уредба със законодателните й изменения. По своята същност двете изложения съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, по които Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл.290 ГПК, но само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Липсва твърдяното противоречие на въззивното решение с тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 год. по тълк.дело № 1/2011 год. на ОСГК на ВКС. Съгласно т.1 от тълкувателното решение, смисълът на понятието „упражняване на правото на строеж”, употребено в чл.67 ЗС, когато е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти, включително и при последващо прехвърляне на правото на строеж на други лица, е изграждането на грубия строеж на сградата или съответния етап, за който е издадено разрешението за строеж. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че разпоредбата на чл.181, ал.1 и 2 ЗУТ определя завършването на грубия строеж като момент на придобиване на собствеността за обектите в цялата сграда, а дефиницията на понятието „груб строеж” се съдържа в § 5, т.46 от ДР на ЗУТ, според който това е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи. Възприетото от ОСГК на ВКС разрешение не е в противоречие с извода на Варненския окръжен съд във въззивното решение, който приема, че към момента на смъртта на Р. П. Д.-29.03.2005 год., мансардният етаж е бил покрит-имал е плоча, т.е. сградата е била завършена в груб строеж, според определението на § 5, т.46 от ДР на ЗУТ. Както се посочи, въззивният съд се е позовал в тази насока и на неоспорената от ответника/сега касатор/ негова декларация от 07.01.2004 год., че строителството е извършено през периода от 2000 год. до 2003 год.
Решение № 129 от 04.05.2011 год. по гр.дело № 89/2010 год. на ВКС, ІV г.о. не е относим към настоящия казус. С него е прието, че придобиването на жилище на името на единия изключва трансформацията на лично имущество за другия. Такъв въпрос не е повдиган и не е бил спорен по конкретното дело.
В решение № 418 от 14.05.2009 год. по гр.дело № 357/2008 год. на ВКС, ІІІ г.о. е прието, че съпругът, който се домогва да обори законовата презумпция за съвместния принос, носи доказателствената тежест да установи трансформацията на средства с личен произход в придобитата през време на брака вещ. От същото правило е изхождал и въззивния съд, който е приел, че ответникът/сега касатор/ Б. М. Д. не е оборил презумпцията на чл.19, ал.3 СК от 1985 год./отм./, като не е установил, че придобитите суми по време на задграничната му работа в Л. и И. да са вложени в строителството на процесната вилна сграда.
Решение № 127 от 06.04.2009 год. по в.гр.дело № 127/2009 год. на Старозагорския окръжен съд касае началния момент на погасителната давност по чл.67 ЗС, а що се отнася до понятието „груб строеж”, съдът се е позовал на законовото определение, дадено с § 5, т.46 от ДР на ЗУТ. Липсва пряка относимост на решението към настоящия казус по съображенията по повод тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 год. по тълк.дело № 1/2011 год. на ОСГК на ВКС.
В обобщение, предвид липсата на основания по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2031 от 17.10.2013 год. по в.гр.дело № 1807/2013 год. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, първи състав, по жалба вх.№ 34379 от 18.11.2013 год. на П. Б. М. от [населено място] и по жалба вх.№ 34740 от 21.11.2013 год. на Б. М. Д. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: