О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1403
София, 09.12. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3268 по описа за 2014 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени срещу въззивно решение № 50/24.02.2014 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по гр.д. № 436/2013 г.
С въззивното решение, като е потвърдено това на първостепенния Плевенски окръжен съд, П.. ОД на МВР – П. са осъдени солидарно да заплатят на С. П. Т. обезщетение в размер на 3 000 лв. за причинени му неимуществени вреди в периода 20.04.2000 г. – 09.07.2009 г., както и 500 лв. – обезщетение за причинени през същия период имуществени вреди, на осн. чл. 2 ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (редакцията преди изм. ДВ бр. 98/2012 г.). Съдът е присъдил в полза на ищеца лихва върху главниците, считано от 09.07.2009 г. Искът за присъждане на обезщетение за причининени неимуществени вреди за разликата над 3000 лв. до 30 000 лв. е отхвърлен.
Ищецът С. П. Т., чрез адв. В. П., от АК – Плевен, обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска му за заплащане на обезщетение за причинени му неимуществени вреди за разликата над 3000 лв. до търсените 30 000 лв., ведно с лихвата, считано от 09.07.2009 г. и съдебноделоводните разноски.
П.., чрез прокурор С. Ц. от Апелативна прокуратура Велико Т., обжалва изцяло въззивното решение в частта, с която са уважени исковете за присъждане на обезщетения за причинени имуществени и неимуществени вреди, както и за забава в размер на законната лихва върху главниците.
Областната дирекция на МВР – Плевен обжалва изцяло въззивното решение, с което е осъдена да заплати обезщетения, ведно с лихвите и разноски на С. Т..
Трите касационни жалби са подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Касационните жалби на Прокуратурата на Република България и Областната дирекция на МВР – Плевен са недопустими, на осн. чл. 280, ал. 2 ГПК, в частта срещу въззивното решение, постановено по иска за присъждане на обезщетение за причинени на ищеца С. Т. имуществени вреди – цената на иска е 500 /петстотин/ лв. В указаната част въззивните жалби следва да бъдат върнати, а образуваното по тях касационно производство, да бъде прекратено.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е установил, че С. П. Т. е бил обвиняем по досъдебно производство, образувано на 21.04.2000г., за това, че на 20.04.2000 г., в дома му, са намерени взривни материали, за които не е имал разрешение да притежава. С постановление от 21.04.2000 г. на прокурор при Районна прокуратура Плевен, Т. бил задържан за 72 часа и било поискано от Плевенския районен съд вземане на постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража”. Сезираният съд взел друга мярка спрямо Т. – „парична гаранция” в размер на 500 лева.
На 27.09.2004г. дознателят е постановил принудително довеждане на Т., което не било изпълнено, тъй като той не бил намерен на адреса. След служебна проверка било установено, че Т. бил напуснал територията на Република България с полет до Ю.. При това положение, с постановление от 07.10.2004г. наблюдаващият прокурор спрял на основание чл. 239 ал. 1 т. 1, във връзка с чл. 22 ал. 1 т. 2 НПК наказателното производство.
С постановление от 04.04.2008 г. Т. бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 339, ал. 1 НК, за това, че през 2000 г. придобил и държал без надлежно разрешение взривни материали: 1 граната, 1 запалка за ръчна граната, 1 ЗИП, 2 броя патрона 12 калибър, патрон за пистолет 9мм, 1 куршум и 1 самоделно взривно устройство. Обвинението било предявено в отсъствието на обвиняемия, чрез защитника му. Въз основа на обвинителния акт било образувано НОХД № 1388/2008 г. по описа на Районен съд Плевен. С присъда №305 от 29.04.2009 г. Т. бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение.
Съдът установил още, че в резултат на повдигнатото обвинение и продължилото наказателно производство, на Т. били причинени неудобства, стрес и негативни преживявания.
Установено е също така, че ищецът имал и предходни осъждания: през 1973 г. по чл.197 ал.1 от НК, чл.255 ал.1 от НК и чл.346 от НК, през 1992г. по чл.279 ал.1 и чл.318 от НК.
Освен това за времето, за което Т. претендира обезщетение във връзка по настоящото дело, срещу него било водено и друго наказателно производство, по което била взета мярка за неотклонение “задържане под стража”; обвинението не било завършило с оправдателна присъда.
Съдът намерил, че 4 години и 7 месеца досъдебното производство било спряно по вина на Т. – отсъствието му от страната, предвид което е приел съпричиняване от негова страна на неимуществените увреждания от общата продължителност на наказателното производство.
Въззивната инстанция направила извод за осъществен фактическият състав на чл. 2 ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (редакцията преди изм. ДВ бр. 98/2012 г.). Т. бил претърпял неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, чието справедливо обезщетяване съдът определил на 3000 лв. При определяне размера на обезщетението по критерия на чл. 52 ЗЗД, съдът взел предвид продължителността на воденото наказателно производство около 9 години, както и виновното допринасяне за дългия период на производството в досъдебната фаза от страна на Т.; задържането на същия с прокурорско постановление за 72 часа и поставянето на белезници при претърсването и изземването, извършени в дома му; личността и начина на живот на пострадалия, като са взети предвид в тази връзка и миналите му осъждания; притесненията и неудобствата, които е преживял вследствие на повдигнатото му обвинение и внасянето на обвинителен акт в съда, но също и, че такива е изпитвал през релевантния период и по повод на другото, водено срещу него наказателно производство, за което не било установено да е неоснователно.
Съдът посочил, че размерът на обезщетението от 3000 лв. в случая било и житейски оправданото, съобразено и със съдебните решения по аналогични случаи.
В изложенията към касационните жалби са повдигнати следните въпроси:
По касационната жалба на С. П. Т.:
Страната е смесила касационните доводи по чл. 281 ГПК с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Твърденията за пороци на въззивното решение се разглеждат от касационната инстанция по съществото на касационната жалба, само ако е допуснато касационно обжалване, след селективната проверка по чл. 288 ГПК.
В случая, като основания на Т. за допускане на касационно обжалване, следва да се приемат следните, уточнени от съда, въпроси: трябва ли обезщетението да се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи; следва ли да се изложат мотиви при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и да се изследват обстоятелствата от значението им за възприетия паричен еквивалент; следва ли съдът, при определяне размера на обезщетението, да съобразява дали е налице съвина и в какво процентно съотношение с незаконосъобразността на взетата мярка за неотклонение, както и дали изобщо е налице такава при неспазване на процесуалните срокове за разследване по НПК от страна на наблюдаващия по делото прокурор.
Последният въпрос, поставен от Т. е „какви са обективните критерии, съобразно които следва да се определи дължимото обезщетение, заради неоснователно задържане под стража, в хипотезата на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, неправилно обвинение, продължителност на разследването, задържане под стража, личността на лицето и как наказателното преследване се е отразило върху здравето, психиката и отношенията му в семейството и обществото”.
Въпросите са включени в предмета на спора и са от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното от касатора противоречие с Тълкувателно решение № 3/2004 на ОСГК на ВКС.
Страната е приложила и въззивно решение на Пловдивския окръжен съд, както и първоинстанционно решение на Бургаския окръжен съд, без данни, че са влезли в сила, поради което с тях не може да доказва наличие на противоречива съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както изрично е разяснено с ТР 1/2009 г. на ОСГТК ВКС. Независимо от това, двете решения, постановени от окръжни съдилища, са с оглед различни обстоятелства, поради което и не могат да обосноват наличие на противоречива съдебна практика на съдилищата. Различни са повдигнатите обвинения на пострадалите, продължителността на наказателното производство, наложените мерките за неотклонение, обичайният им начин на живот и неговата промяна след незаконните обвинения в извършване на престъпление, претърпените конкретни неимуществени увреждания, интензитета и продължителността на страданието, различно е времето на увреждането, съответно конкретните икономически условия и стандарт на живот в страната. Само в разглеждания казус е установено съпричиняване на увреждането от пострадалия, както и наличие на друго, висящо спрямо него, по същото време, наказателно производство.
За пълнота на изложението, трябва да бъде изяснено още и това, че въззивното решение е съобразено изцяло с трайно установената съдебна практика, включително тази по чл. 290 ГПК на Върховния касационен съд, а и с разясненията в ТР № 3/2005 г. на ОСГК ВКС по поставените правни въпроси. Няма никакво съмнение, че обезщетението за причинени неимуществени вреди, в хипотезата на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ (редакцията преди изм. ДВ бр. 98/2012 г.), се определя по справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД, като съдът преценява какъв е паричният еквивалент на увредените нематериални блага, с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Безспорно, необходимо е и установяване на причинноследствена връзка между незаконните действия/бездействия на правозащитните органи с вредата. Изрично и в т. 11 на ТР 3/2005 на ОСГК ВКС е изяснено, че държавата по силата на чл. 4 ЗОДВПГ отговаря при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Съдът е длъжен, при постановяване на съдебното решение, да изложи мотиви във връзка с определянето на обезщетението, като изследва релевантните обстоятелства за неговия справедлив, за всеки конкретен случай, размер. Съдът, също така, е длъжен да изследва обстоятелствата, сочещи на съпричиняване на вредата от страна на пострадалия, защото чл. 5 ЗОДОВ изрично предвижда, че обезщетението се намалява, когато пострадалият виновно е допринесъл за увреждането, а в случаите, когато то е причинено по изключителната вина на пострадалия, обезщетение не му се дължи. Нормата, подобно на чл. 51 ЗЗД, е от императивен характер и при установено виновно съпричиняване на вредата, съдът е длъжен да я приложи. Въпрос на съдебна преценка, с оглед спецификите на всеки отделен случай, е дали съдът ще определи в проценти участието на пострадалия в причиняването на вредата, като в хипотезите на неимуществено увреждане по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (редакцията преди изм. ДВ бр. 98/2012 г.), това е и обикновено невъзможно. Така е и в конкретния случай – съдът е установил съпричиняване от Т. на неимуществените вреди от продължителността на наказателното производство.
Мярката за неотклонение, тежестта й, съответно времето, през което е била наложена, вида на престъплението, за което е било повдигнато обвинението (то винаги се явява неоснователно, щом има влязла в сила оправдателна присъда), продължителност на наказателното производство, личността на лицето, как наказателното преследване се е отразило върху неговото здраве, психика и отношенията му в семейството и обществото, са все обстоятелства, които съдът преценява, когато установява кои неимуществени блага са увредени от правозащитните органи в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ и преценява размера на справедливото им парично овъзмездяване. Като база, при определяне размера на обезщетението, съдът взема предвид икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия, като от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи.
По касационната жалба на ОД на МВР – Плевен:
Страната се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, макар и без обосновка. Счита, че касационно обжалване следва да бъде допуснато „относно начина за определяне на понятието справедливо обезщетение”, който според касатора е решаван противоречиво от съдилищата..
Оплакванията – за неточно установена фактическа обстановка или допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, са касационни основания за неправилност на въззивно решение по чл. 281 ГПК, а не основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и изобщо не могат да бъдат коментирани по реда на чл. 288 ГПК, нито да обусловят заключение за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Ако въпросът на касатора е как се прилага критерият „справедливост” при определяне на обезщетенията за причинени неимуществени вреди, то този матералноправен въпрос е включен в предмета на въззивното решение и е принципно значим, но тълкуването му е дадено с ПП 4/1968 г. на ВС на РБ; налице и многобройна и непротиворечива съдебна практика по чл. 290 ГПК от състави на Върховния касационен съд. Следователно няма основания за поддържане на основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, след като не се твърди, че тълкуването, възприето в съдебната практика се нуждае от осъвременяване или от промяна. Касаторът не е установил и наличие на противоречива съдебна практика по въпроса, нито различие в тълкуването, дадено от въззивната инстанция с приетото в цитираното по-горе ПП на ВС на РБ или с решения по чл. 290 ГПК на ВКС по аналогични казуси. Ето защо не може да се позовава и на чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Към изложението са приложени съдебни решения, в които съдилищата са определили различни размери на обезщетенията за причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ (редакцията преди изм. ДВ бр. 98/2012 г.), но значимите обстоятелства, преценявани от съдебните състави, са различни. Принципните разяснения по тълкуването на чл. 52 ЗЗД не противоречат на приетото от въззивния съд разрешение по настоящия спор.
По касационната жалба на П…:
Касаторът е представил два напълно еднакви по съдържание документи, само с променено заглавие – единият е определен като касационна жалба, а другият – като изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Прокуратурата на Република България обосновава допускане на касационно обжалване с „материалноправния въпрос: налице ли са предпоставките на чл. 2, ал. 1, . 2, предл. 1 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата за вреди от действия на правозащитни органи, респективно на П.. и на Областна дирекция на МВР – Плевен; дължи ли са на ищеца обезщетение за причинени неимуществени имуществени вреди солидарно от двамата ответника и в какъв размер”.
Дали в конкретния случай е осъществен фактическият състав на 2, ал. 1, т. 2, предл. 1 ЗОДОВ (редакцията преди изм. ДВ бр. 98/2012 г.), ищецът претърпял ли е неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение, какъв е паричният еквивалент на обезщетението и ответниците солидарно ли са отговорни, са все въпроси, на които съдът дава отговор в решението по съществото на спора. Следователно по тях, доколкото имат отношение към касационните оплаквания по чл. 281 ГПК, Върховният касационен съд може да се произнесе едва с решение, при допусната до разглеждане касационна жалба. За да стане това, в производството по чл. 288 ГПК съдът трябва да установи, че са налице основания по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В случая касаторът не е поставил правни въпроси, имащи отношение към проверката по чл. 288 ГПК – при разрешаване на какви материални и/или процесуалноправни въпроси въззивният съд според него е достигнал до изводи за приложимост на чл. 2 ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, за причинени нематериални вреди на ищеца, съответно за пасивна материалноправна отговорност на ответниците, както и, че те са солидарна задължени да овъзмездят ищеца.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ВРЪЩА, на осн. чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК, касационните жалби, подадени от П.. и О… МВР – П., в частта срещу въззивното решение № 50/24.02.2014 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по гр.д. № 436/2013 г., с което са осъдени да заплатят на С. Т. обезщетение в размер на 500 лв. за причинени му имуществени вреди, на осн. чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (редакцията преди изм. ДВ бр. 98/2012 г.), ведно със законната лихва, считано от 09.07.2009 г. и ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 3268/2014 г. на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, в тази му част.
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 50/24.02.2014 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по гр.д. № 436/2013 г. в частта, постановена по иска на С. Т. да бъдат осъдени солидарно П. и О. МВР – П. да му заплатят обезщетение в размер на 30 000 лв. на осн. чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (редакцията преди изм. ДВ бр. 98/2012 г.), ведно със законната лихва, считано от 09.07.2009 г., както и относно съдебноделоводните разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО, само в частта по чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК, може да се обжалва пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд, в едноседмичен срок от съобщението, с частна жалба.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО по чл. 288 ГПК е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: