6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1404
гр.С., 28.12. 2011 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесети октомври двехиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: Ц. ГЕОРГИЕВА
М. ИВАНОВА
изслуша докладваното от председателя /съдията/ СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.д. N 862 по описа за 2011 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Е. Й. П., чрез пълномощника му адвокат Д. Г. И. срещу решение № 420 от 28.02.2011 г. по гр.д. № 100/2010 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 2 състав.
Ответникът Б. С. Т. чрез пълномощника си – адвокат В. Г. Ш. в отговора по чл. 287, ал.1 ГПК излага становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на трето гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалбата е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване ВКС намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С решение № 420 от 28.02.2011 г. по гр.д. № 100/2010 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 2 състав е оставено в сила решение № 5043 от 16.11.2009 г. по гр.д. № 4138/2007 г. на Софийски градски съд, с което е осъден Е. Й. П. да заплати на Б. С. Т. по иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 71 666 щатски долара /щ.д./, заедно със законната лихва върху тази сума от 24.10.2007 г. до окончателното й изплащане, както и да заплати на Б. С. Т. по иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД сумата 28 633.55 щ.д., а също така и сумата 5616.42 лв. разноски по делото на основание чл. 64, ал. 1 ГПК /отм./.
В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК касаторът не е посочил правни въпроси от значение за изхода по делото, които е задължен да отрази точно, както и да мотивира в някоя от хипотезите на чл. 280, ал.1, т. 1 – 3 ГПК, съгласно разясненията в т.1 на тълкувателно решение №1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2009 г. на общото събрание на гражданска колегия и търговска колегия / ТР №1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на О. /. Жалбоподателят буквално е отразил следния текст, който е определил като процесуален въпрос: „Считаме, че САС е нарушил разпоредбата на чл. 181, ал. 1 от ГПК (съответстващ на чл. 145 от ГПК (отм.) ) и е решил процесуалния въпрос по противопоставимостта на представените разписки подписани от С. Т. на Е. П. в противоречие с практиката на ВКС, което представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК”. К. твърди, че Софийският апелативен съд „е решил процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, а именно Решение № 134 от 24.03.2008 г. на ВКС по т.д. № 626/2007 г., І о., ТК” и е цитирал част от мотивите, както следва: „ Датата и мястото на съставяне на частния документ могат да бъдат посочени невярно, поради което, за да се защитят правата на третите лица, чл. 145 ГПК ( отм.) повелява, че на тях датата на документа е непротивопоставима. По смисъла на чл. 145 ГПК (отм.), третите лица са тези, които не са участвали в съставянето на документа”. Жалбоподателят не е въвел процесуален въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, за който поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС.
От цитираните по – горе текстове на изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК се вижда, че касаторът не е въвел правен въпрос съобразно изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени подробно в ТР №1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на О., т. 1. Правният въпрос трябва да има точна и ясна формулировка, а в настоящият случай такава липсва и от отразения в приложението към касационната жалба текст не може да се изясни съдържанието на въпроса. Последният е определен като произнасяне от Софийския апелативен съд по противопоставимост на представени разписки, подписани от С. Т. на Е. П., без да е посочено, кой от елементите на документа засяга противопоставимостта. Освен това въпросът не е поставен във връзка с възприетите от въззивния съд правни разрешения. В мотивите на второинстанционното решение е прието, че разписките с приложените към тях „сметки – разходи” не са били оспорени в процеса от ответника относно тяхната истинност и автентичност, като частни свидетелствуващи документи, поради което съдебният състав не се е произнасял по негови доводи, които биха обосновали възраженията му относно твърденията за предприетото частично изпълнение на престацията и които касаторът прави сега в касационното производство и по – конкретно в производството по чл. 288 ГПК, в което спорът не се разглежда по същество. Липсата на произнасяне от въззивния съд по поставен от касатора въпрос изключва обсъждането му в настоящето производство. Освен това въвеждането на правен въпрос като общо основание за допускане на касационен контрол изисква същият да бъде развит в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК от жалбоподателя. Последният не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1- 3 ГПК чрез посочване на съдебна практика. Позоваването на решение № 134 от 24.03.2008 г. по т.д. № 626/2007 г. на ВКС, търговска колегия, първо отделение е необосновано, тъй като то е постановено по реда на чл. 218а, ал. 1, б. „б” ГПК /отм./, с него е отменено решение № 358/10.07.2007 г. по т.д. № 854/2006 г. на Пловдивски апелативен съд и е върнато делото за ново разглеждане от друг състав на съда, т.е. по спора не е формирана сила на пресъдено нещо и решението на ВКС е извън кръга на съдебните актове по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, формиращи съдебна практика, съгласно разясненията в ТР №1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на О., т. 3.
Същият процесуалноправен въпрос касаторът е разгледал и във връзка с приетото от въззивния съд за това, че разписките удостоверяват получено плащане от страна на С. Т.. По отношение на тези мотиви на Софийски апелативен съд, касаторът е направил оплакване за неправилни изводи на съдебния състав, като е изразил субективно свое становище по въпроса за доказателствената сила на документите, установяващи изгодни за ищеца факти, които не е оспорвал в процеса, поради което и въззивния съд не се е произнасял във връзка с такова оспорване или установяване на твърдения по този въпрос. И по тези съображения на касатора следва да се има в предвид изложеното по – горе, че липсата на произнасяне от въззивния съд по поставен от жалбоподателя въпрос изключва обсъждането му в настоящето производство. Следва да се отбележи, че с поддържаните доводи не се обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК / погрешно квалифицирано е основанието в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, тъй като не се цитира задължителна практика/, защото не само не е поставен правен въпрос по надлежния ред – общо основание за допускане на касационно обжалване, но и позававането на касатора е на съдебен акт, който не е от изчерпателно изброените съдебни актове в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, формиращи съдебна практика, съгласно разясненията дадени с ТР №1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на О., т. 2. Решение № 1556 от 28.11.1984 г. по гр.д. № 977/1984 г. на Върховния съд, ІV г.о. е постановено по реда на ГПК – 1952 г. /отм./ и с него е отменено решение № 154 от 10.08.1984 г. по гр.д. № 1862/1984 г. на Софииски градски съд частично, като е даден ход по същество по реда на чл.208, ал. 2 ГПК /отм./, т.е. съдебният акт не се ползва със сила на пресъдено нещо и не формира съдебна практика.
Следващият въпрос на касатора е поставен така: „В процесното Решение № 420 от 28.02.2011 г., САС е решил процесуалния въпрос по допускането на представените разписки подписани от С. Т. в противоречие с практиката на ВКС, което представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК”. Жалбоподателят не е посочил задължителна или казуална съдебна практика, от която въззивния съд се е отклонил като е кредитирал представените разписки. Страната с тези доводи не е обосновала общо и допълнително основание за допускане на касационен контрол, а е развила общи оплаквания за незаконосъобразност на въззивното решение, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК.
К. се е позовал на мотиви на въззивния съд „относно преценката на доказателствата „Сметки разходи за С. Т.”, като е посочил, че „ Според състава на САС, представените разписки и „сметки разходи за С. Т.” в тяхното единство доказват, че ответникът Е. Й. П. е изплащал ( връщал) получената заемна сума по договор за заем от 01.07.2003 г. и с погасяването на значителен брой месечни вноски е извършил признание на обстоятелството, че е получил сумата предмет на договор за заем от 01.07.2003 г.”. Посочените мотиви жалбоподателят е определил като „решаване на този процесуален въпрос от съда”, без да изложи съдържанието на въпроса. Правният въпрос съобразно разясненията в ТР №1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на О., т. 1 се дефинира като правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на делото. С позоваването на извършена от съда преценка на доказателствата не се формулира правен въпрос, ако процесуалната дейност на съдебния състав не се свързва с възприети от него правни разрешения по тълкуването на конкретни норми. В настоящият случай касаторът не е развил в изложението си по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК общия въпрос, по който въззивният съд е провел произнасяне в противоречие с произнасянето на ВКС в решение № 218 от 14.02.2003 г. по гр.д. № 2451/2002 г. на състав на V г.о. Цитирането на част от мотивите на посоченото решение на ВКС за това, че „Признанието на ответника за дължимост на определена сума при липса на други доказателства по делото не представлява договор за заем между страните” не обосновава твърдението на страната за общ въпрос, по който въззивния съд е провел произнасяне в отклонение от касационното решение, тъй като в настоящето дело не е разрешаван такъв въпрос – за установяване на договор за заем единствено въз основа на признание на заемателя.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 420 от 28.02.2011 г. по гр.д. № 100/2010 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 2 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: