О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1405
София 18.11.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди и девета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
при участието на секретаря
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 1361 по описа за 2009г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от „А” А. гр. Д., представляван от изпълнителния директор П против въззивно решение № 659 от 19.05.2009г.по в.гр.д. № 1* по описа за 2008г. на Варненски окръжен съд,с което е отменено решение № 173 от 27.05.2008г. по гр.д. № 33/2002г.на Районен съд Девня в частта,в която са отхвърлени предявените от И. Т. Д. ,починал на 16.08.2006г.и заместен по реда на чл.120 от ГПК/отм./от наследниците си –Б. И. Д.,А. Н. Д. и М. И. Д. срещу „А” А. гр. Д. искове за заплащане на сумата от 3 392.82лв.,като получена без основание, ведно със законната лихва,считано от 7.02.2002г.до окончателното й заплащане,както и в частта,в която е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за забава по чл.86 от ЗЗД в размер на 500лв. и вместо това е постановено друго,с което е осъден „А” А. гр. Д. да им заплати сумите от 1 312.82лв.-на основание чл.128 от КТ, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за месеците юли и август 1999г., както и сумата от 2 080лв.-на основание чл.222 ал.3 от КТ, представляваща неизплатено обезщетение,дължимо от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст,ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 3 392.82лв., считано от 7.02.2002г.до окончателното й заплащане,както и сумата от 500лв., представляваща обезщетение за забава по чл.86 от ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата от 3 392.82лв.за периода 1.08.99г.-7.02.2002г.,като е оставено в сила решение № 173 от 27.05.2008г. по гр.д. № 33/2002г.на Районен съд Девня в частта,в която е отхвърлен иска за обезщетение за забава в размер над присъдените 500лв.до претендираните 1 196.04лв. и са присъдени следващите се по делото разноски.
Като основание за допустимост на подадената касационна жалба-касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т. 1 и 2 от ГПК-по поставените два въпроса-налице ли е произнасяне от въззивният съд по нередовна искова молба и налице ли е незачитане на действието на влязъл в сила съдебен акт/ прекратително определение по н.а.х.д. № 411/2004г.на Районен съд Девня/ и пререшаване на въпрос от значение за постановяване на въззивното решение.
Срещу така подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна,с който се оспорва и допустимостта, и основателността на подадената жалба.
Касационата жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
За да се произнесе по допустимостта на жалбата до касационно разглеждане, Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение,като прецени изложените доводи и данните по делото,намира следното :
За да постанови решението си въззивният съд е приел,че пред вид изложените от ищеца твърдения в исковата му молба,че е бил в трудови правоотношения с ответната страна-предявените искове следва да се квалифицират като такива с правно основание чл.128 от КТ,чл.222 ал.3 от КТ и чл.86 от ЗЗД. Изложил е мотиви,че не се налага обезсилване на първоинстанционния акт,тъй като съдът-независимо,че е квалифицирал иска като такъв по чл.55 от ЗЗД –е изследвал елементите на фактическия състав на чл.128 и чл.222 ал.3 от КТ,произнесъл се е по наведените от ищеца доводи,а ответникът е имал възможност да се защити,включително и със събрани по негово искане доказателства. За да уважи исковете е посочил,че исковите суми съставляват дължимо трудово възнаграждение и следващо се обезщетение и че не е налице някое от предвидените в КТ условия за удържането им. Относно издадената на основание §1 от ПЗР на ПМС № 30 от 16.02.99г. – заповед № 29 от 2.08.1999г.за налагане на санкция, е приел,че тя не дава основание за друг извод. Първо,защото с нея –не се ангажира имуществена отговорност на работника или служителя за причинени на работодателя вреди-в някоя от хипотезите по чл.210 от КТ и второ-защото тя не е влязла в сила, поради обжалването й и настъпилата-в хода на производството- смърт на обжалвалия я.
При тези данни –поставените от касатора въпроси- във връзка с наличие на нередовна искова молба и на незачитане на влязъл в сила съдебен акт –нито са от значение за изхода на делото,нито са разрешени в противоречие с практика на ВКС и по тях не е налице противоречива съдебна практика,както се твърди в жалбата. Съображенията за това са следните:
В случая исковата молба не е била нередовна. Такава щеше да бъде,ако не отговаряше на изискванията на чл.98 и чл.99 от ГПК/отм/,а в случая това не е така. Същата съдържа всички изискуеми се реквизити,включително и изложения на обстоятелствата,на които се основава иска и ясен петитум. Твърдението в касационната жалба за това,че очертаният в исковата молба предмет на спора не е достатъчно конкретизиран,не се споделя от настоящия състав. При изложени от ищеца твърдения за това,че през месеците юли и август 1999г.-същият е бил в трудови правоотношения с ответника,като трудовото му правоотношение е прекратено през месец септември 1999г., като за посочените месеци не му е изплатено в пълен размер дължимото трудово възнаграждение,както и част от дължимото му обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ,като претенцията е за –„връщане”на тези суми, е ясно,че правната квалификация на предявените искове следва да е тази,която е дадена от въззивния съд- чл.128 от КТ, чл.222 ал.3 от КТ и чл.86 от ЗЗД. Ирелевантно в случая е, че ищецът е претендирал ”връщане”на сумите,а не осъждане на ответника да ги заплати. Ирелевантно е и че ищецът е посочил,че предявява иска са „по реда на чл.55 от ЗЗД”. Правната квалификация на спора е правомощие и задължение на съда,въз основа на изложените от ищеца фактически обстоятелства. В този смисъл не е имало основание за оставяне без движение на исковата молба,както се твърди от касатора. В случая посоченото от него- ТР № 1 от 17.07.2001г.на ОСГК/т.4/ е неприложимо,защото въззивнят съд не е приемал молбата за нередовна и не е оставил –на това основание -производството по делото без движение. Въззивният съд е съобразил обстоятелството,че първоинстанционният съд се е произнесъл по наведените в исковата молба доводи- и във връзка с тях-пред него са събирани доказателства, поради което правилно е преценил,че не се налага обезсилване на постановения акт,а следва да се произнесе съобразно дадената от него точна правна квалификация.
Не е налице и незачитане/несъобразяване/с влязъл в сила съдебен акт,първо защото посоченото н.а.х.д. № 411/2004г.на Районен съд Девня е прекратено,т.е.- не е налице произнасяне по съществото на спора/няма разрешаване със сила на присъдено нещо на спорно материално право/ и второ,защото предметът на това дело-нито е идентичен,нито е от значение за настоящия.
Н.а.х.д. № 411/2004г.на Районен съд Девня е образувано въз основа на подадена жалба от И. Т. Д. против мълчалив отказ на Главния данъчен директор да се произнесе по отправено до него искане за отмяна на заповед № 29 от 2.08.1999г.на ликвидаторите на „А” А. гр. Д.. Това производството е било прекратено с определение от 7.03.2005г.,тъй като съдът е преценил,че подадената жалба е просрочена. Мълчаливият отказ е отделен административен акт,който подлежи на самостоятелно обжалване. Заповед № 29 от 2.08.1999г.на ликвидаторите на „А” А. гр. Д. е била предмет на обжалване по друго дело – н.а.х.д. № 171/2005г. /образувано по подадена в срок жалба от 13.08.1999г./. То също е било прекратено – поради настъпилата смърт на жалбоподателя през 2006г./. Следователно-заповед № 29 от 2.08.1999г. на ликвидаторите на „А” А. гр. Д.,с която е наложена паричната санкция на И. Т. Д. и въз основа на която му е удържано дължимото трудово възнаграждение за месеците юли и август 1999г. и част от дължимото му обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ-не е влязла в сила. При това положение –не са били налице нито предвидените в КТ ,нито предвидените в други закони /в случая-в ЗАНН/ условия,даващи право на ответната страна/сега касатор/ да удържа следващото се, въз основа на съществуващото между страните трудово правоотношение, възнаграждение.
Мотивиран от горното,настоящият съдебен състав намира,че не е налице твърдяното основание нито по чл.280 ал.1 т.1,нито по т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване,поради което, Върховен касационен съд, Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 659 от 19.05.2009г.по в.гр.д. № 1* по описа за 2008г. на Варненски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.