6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 141
София,02.03.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 736/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. К. от[населено място] срещу решение № 17 от 09.03.2010 г. по т. д. № 33/2010 г. на В. апелативен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 438 от 12.11.2009 г. по т. д. № 260/2009 г. на В. окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от С. К. против [фирма] -[населено място] иск с правно основание чл.124 от ГПК във вр. с чл.29 от ЗТР за установяване недопустимост на вписване в Търговския регистър, извършено по партидата на ответното дружество въз основа на заявление вх. № 20090110142319.
В касационната жалба се излагат подробни съображения за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон – чл.15, ал.1 и ал.2 от ЗТР и чл.13, ал.4 от ЗТР, и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е тълкувал и приложил неправилно разпоредбите на чл.15, ал.1 и ал.2 от ЗТР като е приел, че фактическото подаване на заявление за вписване в Търговския регистър от лице, което няма качеството „заявител” по смисъла на чл.15, ал.1 от ЗТР и не е пълномощник на заявителя с изрично пълномощно по чл.15, ал.2 от ЗТР, не опорочава вписването и не води до неговата недопустимост. Позовава се на незаконосъобразност на извода, че липсата на подписана от заявителя декларация по чл.13, ал.4 от ЗТР за истинност на заявените за вписване обстоятелства към момента на подаване на заявлението не рефлектира върху допустимостта на вписването.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с предвиденото в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК основание. В представеното с касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се твърди, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по въпроси, свързани с легитимацията на подателя на заявление за вписване в Търговския регистър по чл.13 – чл.15 от ЗТР, които са предмет на нова, но неясна законова регламентация, и по които няма утвърдена съдебна практика. Като обуславящи са поставени следните въпроси, уточнени от настоящата инстанция в съответствие с указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС : 1. Подаването на заявление за вписване в Търговския регистър от лице, различно от посочените в чл.15, ал.2 от ЗТР лица, рефлектира ли върху допустимостта на извършеното вписване, ако заявлението е подписано от легитимиран съгласно чл.15, ал.1 от ЗТР заявител; 2. Релевантно ли е за допустимостта на вписването представянето, респ. непредставянето, на самостоятелна декларация по чл.13, ал.4 от ЗТР, изготвена и подписана от заявителя към момента на подаване на заявлението за вписване.
В депозиран по реда на чл.287 от ГПК писмен отговор ответникът по касация [фирма] -[населено място] оспорва касационната жалба и искането за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Изразява становище за отсъствие на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на обжалването, а по същество заявява, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Касаторът С. К. е сезирал В. окръжен съд с предявен срещу [фирма] установителен иск по чл.29 от ЗТР, с който е поискал да се признае за установено по отношение на ответното дружество, че извършеното въз основа на заявление вх. № 20090110142319 вписване в Търговския регистър по партидата на [фирма], касаещо прехвърляне на част от дружествените му дялове на трето лице и приемане на нов съдружник, е недопустимо. Недопустимостта на вписването е обоснована с две групи твърдения : Първо, че подписаното от двамата управители на [фирма] – С. К. и Б. Е., заявление за вписване е подадено в А. по вписванията само от управителя Е., въпреки предвидената в дружествения договор съвместна представителна власт на двамата управители и липсата на предоставено от ищеца изрично пълномощно в полза на Е. за представителство пред Агенцията; Второ, че със заявлението за вписване не е представена надлежна декларация по чл.13, ал.4 от ЗТР за истинност на заявените за вписване обстоятелства и за приемане на представените за обявяване актове, тъй като приложената към заявлението декларация е подписана от управителя Б. Е. лично и като пълномощник на ищеца, но без право на представителна власт. Предявеният иск е отхвърлен като неоснователен от В. окръжен съд, чието решение е потвърдено с обжалваното в настоящото производство решение № 17 от 09.03.2010 г. по т. д. № 33/2010 г. на В. апелативен съд. При безспорно установените по делото обстоятелства, че атакуваното по реда на чл.29 от ЗТР вписване в Търговския регистър е извършено въз основа на заявление от 22.04.2008 г., подписано и скрепено с нотариална заверка на подписите на притежаващите съвместна представителна власт управители на [фирма] – С. К. и Б. Е., и че заявлението е подадено в А. по вписванията на 10.01.2009 г. само от управителя Б. Е., въззивният съд е приел, че вписването не е недопустимо на релевираните в исковата молба основания. Позовавайки се на разрешенията в Тълкувателно решение № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, съдът е посочил, че вписването би било недопустимо, ако е извършено по молба /заявление/ на нелегитимирано лице или в отклонение от направеното искане. Предвид безспорния факт, че заявлението за вписване е изготвено и подписано от двамата управители на ответното дружество, чиито подписи са заверени нотариално, е направен извод, че вписването е заявено от легитимирано по смисъла на чл.15, ал.1, т.1 от ЗТР във вр. с чл.141, ал.2 от ТЗ лице – волеобразуващият управленски орган на дружеството, респ. че сезирането на Агенцията по вписвания е редовно, а самото вписване – допустимо. Подаването на заявлението само от единия управител, без изрично пълномощно от другия управител, е счетено за ирелевантно относно допустимостта на вписването. Изложени са съображения, че подаването на заявлението в Агенцията по вписванията съставлява фактическо, а не правно действие, поради което не рефлектира върху допустимостта на вписването, обусловена единствено и само от авторството на заявлението. Като неоснователна е преценена и тезата за недопустимост на вписването поради отсъствие на подписана от двамата управители декларация по чл.13, ал.4 от ЗТР. Въззивният съд е обосновал становище, че декларацията е от значение за действителното съществуване на вписаните обстоятелства, което не подлежи на проверка и е извън предмета на делото с оглед основанието на предявения иск. Независимо от това съдът е приел, че изискването за деклариране истинността на заявените за вписване обстоятелства и приемането на подлежащите на обявяване актове от двамата управители е спазено, тъй като заявлението за вписване е изготвено и подписано във формата на действащ към датата на съставянето му – 22.04.2008 г., образец, част от съдържанието на който е и декларацията за истинност на заявените за вписване обстоятелства. Решението е подписано с особено мнение от един от членовете на съдебния състав, който е изразил несъгласие със становището на мнозинството от състава относно правното значение на декларацията по чл.13, ал.4 от ЗТР и е аргументирал становище, че непредставянето на декларация от двамата управители опорочава валидността на заявлението и допустимостта на извършеното в Търговския регистър вписване.
Допускането на въззивното решение до касационен контрол е обвързано с релевираното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, което по преценка на настоящия съдебен състав не е налице.
С оглед решаващите изводи на въззивния съд, с които е аргументирано отхвърлянето на предявения от касатора установителен иск по чл.29 от ЗТР, първият формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК правен въпрос, свързан с легитимацията на подателя на заявление за вписване в Търговския регистър и нейното значение за допустимостта на вписването, е обуславящ за изхода на конкретното дело и отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол.
Независимо от обуславящия характер на въведения въпрос, решението не може да се допусне до касационно обжалване поради отсъствие на поддържаната допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, предвиденото в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК основание е налице в случаите, когато произнасянето на Върховния касационен съд по значимия за конкретното дело правен въпрос ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпилите в законодателството и обществените условия промени. Регистърното производство по вписване, заличаване и обявяване в търговския регистър е предмет на точна, пълна и непротиворечива правна уредба, създадена със Закона за търговския регистър /обн. ДВ бр.34/25.04.2006г., в сила от 01.03.2008 г./ – чл.13 и сл. от ЗТР. В разпоредбата на чл.15 от ЗТР са посочени ясно лицата, легитимирани да заявяват вписване, заличаване и обявяване в регистъра /ал.1/, както и лицата, които могат да подават заявление по чл.13 от ЗТР за вписване, заличаване и обявяване /ал.2/. Буквалният прочит на чл.15, ал.1 и ал.2 от ЗТР води до несъмнен извод, че законодателят е разграничил правните действия по сезиране на Агенцията по вписвания чрез заявяване на подлежащите на вписване, заличаване и обявяване обстоятелства и актове от фактическите действия по подаване на заявлението, с което се извършва сезирането. Основанията за недопустимост на извършено в търговския регистър вписване са изяснени в Тълкувателно решение № 1/06.12.2002 г. на ОСГК на ВКС – т.ІІІ, което в тази си част не е изгубило значение и при действието на ЗТР. Съгласно указанията в т.ІІІ от цитираното решение, недопустимо е вписването, което е постановено по искане на нелегитимирано в регистърното производство лице, както и вписването, извършено при първоначална липса на сезиране. Преценявано от гледна точка на разпоредбите на ЗТР, даденото разрешение сочи, че недопустимо би било това вписване, което е извършено по заявление на лице извън кръга на посочените в чл.15, ал.1 от ЗТР заявители – търговецът, друго предвидено в закон лице или адвокат с изрично пълномощно за представителство пред Агенцията по вписвания, респ. вписването, извършено без да е подадено заявление за вписване. Допустимостта на вписването е обусловена единствено от личността на заявителя, който трябва да е от кръга на изброените в чл.15, ал.1 от ЗТР лица и да е автор на заявлението по чл.13, ал.1 от ЗТР, не и от личността на подателя, който депозира фактически заявлението по чл.13 от ЗТР пред длъжностното лице по регистрация. Съществуващата законова уредба на регистърното производство и задължителната практика на ВКС, относима към нейното приложение, изключват значимостта на поставения въпрос за точното прилагане на закона и развитието на правото в смисъла, изяснен с т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Не може да бъде определен като обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК вторият въведен с изложението въпрос относно изискванията за съставяне и представяне на декларация по чл.13, ал.4 от ЗТР като условие за допустимост на вписването. Въззивният съд е аргументирал становището си за неоснователност на поддържаната от ищеца теза за недопустимост на вписването поради неприлагане към заявлението на надлежна декларация по чл.13, ал.4 от ЗТР не само с неотносимостта на декларацията към допустимостта на вписването и основанието на предявения иск. За да отрече твърдяното нарушение на чл.13, ал.4 от ЗТР, съдът е приел, че въпреки липсата на подписана от двамата управителни на [фирма] самостоятелна декларация по чл.13, ал.4 от ЗТР, изискването за деклариране истинността на заявените за вписване обстоятелства и приемането на подлежащите на обявяване актове е спазено, тъй като декларацията е обективирана в съдържанието на самото заявление по чл.13, ал.1 от ЗТР, подписано от управителите С. К. и Б. Е.. Обжалваното решение не съдържа произнасяне по въпросите дали непредставянето на самостоятелна декларация, изготвена отделно от заявлението към момента на неговото депозиране, рефлектира върху допустимостта на вписването, поради което тези въпроси са извън спорния предмет на делото. Отсъствието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК освобождава касационната инстанция от задължение да обсъжда допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поддържана във връзка с посочения в п.2 правен въпрос.
Предвид изложеното, решението по т. д. № 33/2010 г. на В. апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 17 от 09.03.2010 г., постановено по т. д. № 33/2010 г. на В. апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :