О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 141
гр. София, 05.03.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 1799 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЗД Бул Инс“ АД срещу решение №757/29.03.2019г. по гр.д.№5440/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав. С него е потвърдено решение от 12.06.2018г. по гр.д.№9769/2016г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 21 състав, в обжалваната част, с която ЗД „Бул Инс” АД е осъдено да заплати на А. Ц. Х. на основание чл.226 от КЗ /отм./ сумата от 60 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 09.03.2016г. до окончателното заплащане, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на осъществено на 09.03.2016г. ПТП, като искът е отхвърлен за разликата над 60 000 лв. до пълния претендиран размер от 100 000 лева.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Оспорват се изводите на съда относно настъпването на процесното ПТП вследствие виновно противоправно поведение на застрахования водач на автомобила. Касационният жалбоподател поддържа, че от събраните по делото доказателства се установява случайно за водача на лекия автомобил деяние, което не съставлява деликт и не води до възникване на гражданска отговорност за него и за неговия застраховател. Прави оплакване, че твърдението на съда за нарушение на разпоредбата на чл.20 ал.2 от ЗДвП е субективно, произволно и неподкрепено с каквито и да е обективни данни. Счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД. Същото така оспорва извода на съда за липса на съпричиняване от пострадалия за настъпване на вредата.
Ответникът А. Ц. Х. поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество счита жалбата за неоснователна. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционния акт в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца А. Ц. Х. неимуществени вреди вследствие на осъщественото на 09.03.2016г. ПТП, възлиза на 60 000 лв., като е счел за неоснователно направеното от застрахователя възражение за съпричиняване. При определяне размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими вида и характера на претърпените от ищеца телесни увреждания, наличието на остатъчна деформация, продължителността и интензивността на преживените от него болки, страдания и битови неудобства, влошеното качество на живот, възрастта му към момента на произшествието, социално – икономическите условия в страната към същия момент.
Касационният жалбоподател обосновава допустимостта на касационното обжалване, като поставя три правни въпроса като обуславящи изводите на въззивния съд. Първият въпрос е относно това дали е доказано с надлежни доказателствени средства в процеса правоизключващото възражение на застрахователя относно наличието на „случайно деяние“. Вторият въпрос е свързан с приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, а третият с приложението на критериите за определяне на процента на съпричиняване. По трите въпроса касаторът поддържа наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като твърди, че първият въпрос е разрешен в противоречие с ППВС№7/1959г. и ППВС№7/1978г., както и с решение №72/12.03.2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., вторият е решен в противоречие с практиката на ВКС – ППВС №4/1968г. и постановеното по чл.290 от ГПК решение №93 от 23.06.2011г. по т.д.№566/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., а третият е решен в противоречие с решение №145 от 18.12.2014г. по т.д.№4332/2013г. на ВКС, ТК, I т. о. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение.
Въпросът на касатора дали е доказано с надлежни доказателствени средства в процеса неговото правоизключващо възражение за наличието на „случайно деяние“ е свързан с предмета на спора, но не отговаря на общия критерий за достъп до касация. Изводите на съда, че не се касае за случайно деяние се основават на преценката на събраните по делото доказателства относно механизма на произшествието. Съдът се е позовал на заключението на техническата експертиза, съгласно което водачът е имал техническата възможност на предотврати ПТП, ако още преди да възприеме пешеходеца се е съобразил с наличната пешеходна пътека и със забавящия движението си в съседната лява лента автомобил и е намалил скоростта. Въпросът е от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно за обосноваността и законосъобразността на извода на съда за наличието на противоправноправно поведение на водача на лекия автомобил, което се намира в пряка причинна връзка с настъпилия инцидент. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване съгласно задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Формулираният в изложението въпрос относно приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл.226, ал.1 от КЗ (отм.), но не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/23.12.1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Съобразяването на критериите за размера на обезщетението е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280, ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие със задължителната практика на ВКС. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по всеки конкретен спор, поради което определянето на размера на обезщетението не подлежи на уеднаквяване.
В случая при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил вида и характера на претърпените от ищеца телесни увреждания, продължителността и интензивността на търпените болки и страдания, продължилия десет месеца възстановителен период, през който пострадалият е бил изцяло зависим от грижите на своите близки, претърпените хирургически интервенции, настъпилите усложнения – остатъчни деформации, артрозни изменения и сигурните неблагоприятни последици за в бъдеще, създадените битови неудобства и влошеното качество на живот, както и възрастта на пострадалия към момента на ПТП -73 години. Решаващият съд е взел предвид и обществено – икономическата обстановка в страната към момента на уреждането, с което е съобразил задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените по чл.290 от ГПК решение №83/06.07.2009г. по т.д.№795/2008г. на ВКС, II т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. №299/2011г. на ВКС, II т.о., решение №25/03.04.2009г. по т.д. №504/2008г. на ВКС, I т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д. №916/2011г. на ВКС, I т.о. и други.
Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 от ЗЗД със задължителната съдебна практика на ВКС. Дори и да е основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение и същевременно не е обсъдил значимите за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение и оттам би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281, т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281, т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение, съответно основанията за неправилност не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 от ГПК.
Третият въпрос касае извода на съда за липса на съпричиняване от страна на пострадалия, който също се основава на извършената от него преценка на установените по делото обстоятелства, специфични за спора. Във връзка с разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС по чл.290 от ГПК, съгласно която приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на доказана причинна връзка между поведението на пострадалия (действие или бездействие), с което обективно е създал предпоставки и/ или възможност за настъпване на вредоносния резултат. В конкретния случай, след задълбочен анализ на заключението на автотехническата експертиза, съдът е приел за недоказано противоправно поведение на пострадалия, изразяващо се в нарушаване на предвидените в ЗДвП и ППЗДвП правила /пресичане на необозначено за това място, респективно на забранен за него сигнал на светофара/ и съответно за недоказано наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и претърпените от него вреди. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Дали действително пешеходецът е пресичал на необозначено за това място и дали е започнал да пресича на забранен за него сигнал на светофара, съответно дали е имал възможността да се съобрази с извършваната от виновния водач маневра, е въпрос по преценка на събраните по делото доказателства и съответно налага проверка на обосноваността на фактическите изводи на въззивния съд, която може да се осъществи само след допускане на касационно обжалване по конкретен правен въпрос.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. Обжалваното въззивно решение не разкрива някой от изброените пороци, като доводите на касатора за очевидна неправилност повтарят оплакванията за неправилност, изложени в касационната жалба. Изложените твърдения за необоснованост на изводите на въззивния съд относно налачието на виновно правотивоправно поведение на водача на лекия автомобил и за липса на съпричиняване, съставляват основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК и не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК. Преценката за основателност на тези оплаквания би могла да бъде осъществена само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол при наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280 ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
С оглед изхода на делото касаторът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ответника по касация А. Ц. Х. адвокатско дружество „К. И. и Я. Н.“, на основание чл.38 от Закона за адвокатурата, адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, в размер на 1748 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №757/29.03.2019г. по гр.д.№5440/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав.
ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на адвокатско дружество „К. И. и Я. Н.“ ЕИК[ЕИК], с адрес [населено място], [улица], ет.1, сумата 1748 лева /хиляда седемстотин четиридесет и осем лева/ – адвокатско възнаграждение за касанционната инстанция, на основание чл.38 от Закона за адвокатурата.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.