О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1417
София, 24.11.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и девета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ ТОМОВ
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 151 /2009 г.: и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на двете страни по гр.д. № 1137 / 2007 г. на Пловдивски апелативен съд срещу решението от 02.06.2008 г.
М. Н. Ш., от гр. П., обжалва решението в частта, с която искът и по чл.2,т.1 ЗОДВПГ е отхвърлен за разликата от 3,000 лева до 30,000 лева (в тази част с непрецизен диспозитив решението на Пазарджишки окръжен съд е оставено в сила). Този жалбоподателят твърди, че решението е неправилно в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуални правила и необоснованост. Допълнително с жалбата е представено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване: съдът е определил обезщетение като е отчел конкретните обстоятелства, но в недостатъчна степен е преценил действително претърпените вреди, нарушен е критерият за справедливост (нарушено е правилото на чл.52 ЗЗД), т.к. няма съответствие между определения размер на обезщетението и фактите, основно продължителността на принудителното настаняване в лечебно заведение – за 55 дни, както и уронване на честта и достойнството и чрез публикациите във вестниците за нея и начина и на живот. Твърди, че в тази (отхвърлителната) част решението е постановено в противоречие с приетото в ППВС №4 /1968 г. След изтеклия срок за обжалване и след отстраняване на нередовностите са подадени и допълнителни документи, които не следва да бъдат обсъждани.
Апелативна прокуратура Пловдив обжалва решението в частта, с която е отменено решението на Пазарджишки окръжен съд в частта, с която искът по чл.2,т.1 ЗОДВПГ е отхвърлен за сумата 3,000 лева и вместо това този иск е уважен срещу Прокуратурата на Р. България за същата сума, ведно със законната лихва от датата на исковата молба. Този жалбоподател твърди, че в обжалваната от него част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуални правила и необоснованост.
С жалбата е представено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, в което се твърди общо, (в т.1) че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и (по т.2) се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси – незаконен акт, вреда и причинна връзка, които са от значение за точното прилагане на закона, но съдът трябва да изследва доколко точно е приложен законът, защото основанията на чл.2 ЗОДОВ не могат да бъдат тълкувани и прилагани разширително или пък да се търси и прилага правна аналогия, както и е недопустима злоупотреба с право и както съдът следва да определи правната квалификация сам, така и следва да конкретизира отговорността на държавата чрез конкретните отговори.
М. Ш. оспорва основателността на жалбата на прокуратурата.
Настоящият състав намира следното:
Жалбите са допустими, т.к. е обжалвано въззивно решение и обжалваемият интерес по оценяемия иск и във въззивното производство е над 1,000 лева.
Искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно по следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че постановлението на прокурор от Районна прокуратура Пазарджик от 20.05.2003 г., с което на основание чл.185 НПК (отм.) ищцата е била настанена на принудително лечение в психиатрична болница без съдебно решение, е незаконен съдебен акт, т.к. със съдебно решение от 16.07.2003 г. Пазарджишкият РС е оставил без уважение предложението на РП Пазарджик за задължително лечение на ищцата. С незаконния си акт РП Пазарджик е ограничила свободата на ищцата за период от 20.05. до 16.07.2003 г. и и е причинила твърдените морални вреди, които са посочени чрез препратка към представените по делото материали и преписка, за което следва да бъде ангажирана имуществената отговорност на Прокуратурата на Р. България за определената съгласно чл.52 ЗЗД сума 3,000 лева, ведно със законната лихва от датата на исковата молба.
По жалбата на М. Н. Ш.:
Наведеното основание за допустимост е по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
При съпоставка на изложението на жалбоподателя относно съдържанието на обжалваното въззивно решение и мотивите на решението се установява, че въззивният съд е съобразил задължителните указания, дадени с т.11 на ППВС № 4 / 1968 г. от ВКС относно приложението на чл.52 ЗЗД. А определеният в резултат на това размер на обезщетението не е признак на противоречие със задължителната практика на ВКС, нито дори с други постановени решения (основание по т.2), с които са определени други размери на обезщетения при съобразяване на други обстоятелства, свързани с причиняването на непозволеното увреждане. Не е налице проявление на противоречиво прилагане на един и същи институт или правна норма. Поради това искането за допускане на касационно обжалване по въпроса за приложението на критерия за справедливост, установен с правилото на чл.52 ЗЗД, е неоснователно.
По жалбата на Апелативна прокуратура Пловдив:
Изложението за процесуалните нарушения е общо, в него не е посочено нито едно конкретно доказателство, което да не е обсъдено от въззивния съд, поради което настоящият състав приема, че не е изведен процесуалноправен въпрос (по т.1 на изложението). В това изложение не се сочи и нито един от критериите по чл.280,ал.1,т.т.1-3 ГПК.
Съдът намира, че със следващото изложение (по т.2) също не е изведен конкретен материалноправен въпрос – по приложението на правилото по чл.2 ЗОДОВ с неясното изложение, че то не следва да се прилага по аналогия, защото : не се твърди ясно и недвусмислено, че правилото на чл.2 ЗОДОВ е приложена неточно, нито се твърди, че е приложено въпреки, че не е осъществен факт, предвиден в неговия хипотезис, нито се сочи факт извън неговия хипотезис, по отношение на който да се твърди, че е приложено. Не се твърди, че по приложението на чл.2 ЗОДОВ липсва практика, практиката е изобилна и обобщена с ТР №3 / 2005 г. на ОСГК на ВКС, нито се излагат аргументи срещу приетото от въззивния съд разрешение, нито се сочи противоречие с друг въпрос, по който да има съдебна практика, поради което следва да се приеме, че не е обосновано приложението на критерия по чл..280,ал.1,т.3 ГПК.
Поради изложеното следва да се приеме, че исканията за допускане на касационно обжалване не са обосновани с наличието на предвидени в закона предпоставки.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 02.06.2008 г. по гр.д. № 1137 / 2007 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.