5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 142
гр. София, 19.02.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело №2514 по описа за 2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № по регистъра на СОС /Смолянски окръжен съд/ – 2228/16.05.2019 г. на ЮЦДП /ЮЖНОЦЕНТРАЛНО ДЪРЖАВНО ПРЕДПРИЯТИЕ/ – гр. Смолян против решение № 140 от 15.04.2019 година, постановено по гр. дело № 25/2019 г. на СОС.
Ответникът – E. И. О. чрез адвокат Г. А. Г. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна.
ВКС /Върховен касационен съд/ в настоящия си състав намира, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение, състав на СОС е потвърдил решение № 567 от 20.12.2018 г. по гр. дело № 584/2018 г. на Смолянски районен съд и е осъдил въззивника да заплати на въззиваемия направените във второинстанционното производство разноски в размер на сумата 820 лева. Съдът е приел, че исковете по чл. 200, ал. 3 КТ и чл. 86 ЗЗД са основателни – първият в размер на сумата 9997.66 лв., обезщетение за имуществени вреди, разлика между трудовото възнаграждение, което ищецът щеше да получава, ако беше здрав и работеше на заеманата при ответника длъжност и получаваната пенсия за инвалидност за периода от 15.03.2017 г. до 21.05.2018 г., вторият в размер на сумата 534.38 лв., ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното изплащане. СОС е мотивирал своето решение, като е приложил чл. 272 ГПК и е обосновал изводи по релевираните от въззивника възражения. По – конкретно решаващият състав е отхвърлил доводите на жалбоподателя, че решението на районния съд е основано само на съдебно – икономическата експертиза, като е посочил, че изводите са мотивирани след преценка на двете заключения на вещото лице С. Н., обясненията й и писмените доказателства. Разгледано е оплакването за отхвърляне искането на ответника за тройна експертиза и е аргументирано виждане за неговата неоснователност поради липсата на доводи за необоснованост на експертизата. Съдът е дал отговор на въпроса, защо счита за несъстоятелно искането на въззивника, вещото лице да изчисли обезщетението при зачитане на факта на ползване на болнични през месец април 2017 г. от работника, чието възнаграждение е посочено в справката от ЮЦДП. Във връзка със спорния въпрос е прието, че е правилно разбирането при установяване размера на обезщетението да се има предвид трудовото възнаграждение, отразено в колона № 2 на справката на л. 85 /приложение № 3/ към допълнителното заключение на вещото лице Н.. След горните мотиви е обсъдено възражението на въззивника за реализиране на имуществената отговорност по други дела и недопустимостта за пререшаване на спора с настоящето дело. Това възражение също така е отхвърлено. Съображенията, изложени от СОС са, че по гр. дело № 26/1985 г., гр. дело № 127/2016 г. и гр. дело № 316/2017 г. на СРС, ищецът не е получил цялото обезщетение за имуществени вреди – разлика между пенсия и възнаграждение, което би получил, ако беше здрав и работеше. Освен това окръжният съд е посочил, че исковете по тези дела /гр. дело № 26/1985 г., гр. дело № 127/2016 г. на СРС/ са за предходни периоди, а по второто дело за неимуществени вреди от ексцес, съответно е констатирал, че с решението по гр. дело № 316/2017 г., СРС е уважил иск по чл. 200, ал. 3 КТ за предходен настоящата претенция исков период. СОС е мотивирал подробно разбирането си са неоснователност на възражението на въззивника за липсата на пасивна материално – правна легитимация с формиране на сила на пресъдено нещо по този въпрос с решение на СРС по гр. дело № 127/2016 г. Въз основа на практика на ВКС по чл. 290 ГПК са формирани изводите на въззивната инстанция по възражението на жалбоподателя за погасяване на исковете по давност, а именно, че изискуемостта на вземането се определя, с оглед всички предпоставки за възникването му – ЕР на ТЕЛК, разпореждания на НОИ за размера на пенсията или в случая настъпването на тези предпоставки на 15.03.2017 г. и предявяването на исковете на 21.05.2018 г. изключва извод за погасяване на претенцията по давност. Въпросът е обсъден и от позицията на прекъсването на давността по реда на чл. 117, ал. 1 ЗЗД с решението по гр. дело № 316/2017 г. на СРС за уважаване на иска, предявен от Е. О.. В последната част от мотивите е обсъдено възражението на въззивника за неправилно определяне от първата инстанция на трудовото възнаграждение. СОС е изложил изводи, съгласно които под трудово възнаграждение се има предвид възнаграждението към момента на изискуемост на претенцията за обезщетение, като е цитирал практика на ВКС. Изложените съображения са формирали решаващите мотиви на въззивния съд, обусловили постановения правен резултат.
Касаторът е поставил въпроси са със следното съдържание: „1/ Следва ли работодателят да заплати обезщетение на основание чл. 200, ал. 3 от Кодекса на труда за периода, след който работника/служителя би следвало да придобие право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 от КСО, но поради това, че претърпял трудова злополука, той получава инвалидна пенсия по чл. 78 от КСО ?“ ; „2/ Какъв и докога ще бъде ангажимента на Работодателя за обезщетение за бъдещ период, след като работника/служителя, не е придобил право на пенсия по чл. 68 от КСО, а получава пенсия за инвалидност на основание чл. 78 от КСО ?“ ; „3/ На какво основание и как би следвало да бъде определен крайния срок, до който работника/служителя може, да търси обезщетение за имуществени вреди от Работодателя за разликата между трудовото възнаграждение/заплатата, която би получавал, ако беше здрав и работеше и инвалидната пенсия по чл. 78 от КСО ?“; „4/ До кой момент се дължи на работника обезщетение за имуществени вреди ?“.
Цитираните въпроси не са изведени от отразените по – горе разрешения на въззивния съд. Същите не засягат въведените във въззивната жалба оплаквания, подробно обсъдени от съда. С оглед разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС относно съдържанието на общите предпоставки за селектиране на касационните жалби, въпросите не формират общи основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не притежават техните характеристики – да произтичат от решаващите мотиви на въззивния съд, обусловили изхода на делото. Като съобрази разрешенията в т. 1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, с които е изяснено понятието „материалноправен въпрос“, както и “процесуалноправен въпрос“, настоящата съдебна инстанция намира, че само на това основание – липсата на общи предпоставки за селектиране на касационната жалба, без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Този извод следва от горните констатации, за това че въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са по обстоятелства, по които окръжният съд не се е произнесъл, а по решаващите изводи на въззивния съд, по които са формирани правни разрешения, страната не е поставила правни въпроси. Необходимо е да се посочи още, че съгласно разясненията в ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, цитираните въпроси не са подлежали на разглеждане от второинстанционния съд, който не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения. Ето защо произнасянето на окръжния съд по въведените от въззивника оплаквания за нарушения на районния съд очертават разрешенията, от които единствено жалбоподателят е следвало да изведе правните въпроси, което задължение същият не е изпълнил. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си обуславя недопускане на касационното обжалване. Следва да се изложи и друго съображение за приемането на този правен резултат, а именно липсата на мотивирани допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, изискуеми кумулативно с общите предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изисква страната да се позове на съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона или да обоснове наличието на съдебна практика, нуждаеща се от промяна, вследствие изменението на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика да аргументира необходимостта от тълкуване на конкретно посочени от нея разпоредби, когато поддържа, че съдържащата се в тях правна уредба е непълна, неясна или противоречива. Касаторът не е съобразил при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК разясненията по т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК липсва съпоставка на разрешенията на въззивния съд с тълкувателните изводи в ППВС № 4/30.10.1975 г. и решение по гр. дело № 797/2012 г. на състав на ІІІ г.о. и обвързването им с правен въпрос, по който са формирани решаващите мотиви на второинстанционния съд. Касационният съд не поставя служебно правни въпроси и в този смисъл са указанията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС. По начина, по който е процедирал касатора е изготвено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което не удовлетворява изискването за общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доводите в касационната жалба, отразяващи твърдението за противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/30.10.1975 г. и решение по гр. дело № 797/2012 г. на състав на ІІІ г.о. имат относимост към оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, чието разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Предвид тези съображения и по двете основания, поддържани от касатора и възпроизведени в изложението като нормативни текстове – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК вместо като мотивирани основания, не следва да се допусне касационен контрол.
Въз основа на изложеното следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото касаторът – ЮЖНОЦЕНТРАЛНО ДЪРЖАВНО ПРЕДПРИЯТИЕ – гр. Смолян следва да заплати на ответника по касация – Е. И. О. направените от последния разноски пред касационната инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 820 лв., съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие.
По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 140 от 15.04.2019 г. по гр. дело № 25/2019 г. на Смолянски окръжен съд.
ОСЪЖДА ЮЖНОЦЕНТРАЛНО ДЪРЖАВНО ПРЕДПРИЯТИЕ – гр. Смолян да заплати на Е. И. О. сумата 820 лв., разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: