2
8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 142
гр. София, 27.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на четиринадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 2834/2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. С. Й., С. И. Й. и И. С. Г., чрез процесуалните представители – адвокат Г. Г. и адвокат Г. Н. срещу решение № 201 от 22.02.2017 година по гр. дело № 782/2016 г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, първи състав.
Ответникът по касация – Й. С. И. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК подържа, че не са налице основанията, предвидени в закона за допускане на жалбата до касация.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на жалбата е цитираното по-горе въззивно решение, с което е потвърдено решението на Варненски районен съд /В./, постановено на 25.01.2016 г. по гр. дело № 1171/2014 г. в частта му, с която е обявен за недействителен по отношение на Й. С. И., лично и в качеството й на универсален правоприемник на починалата в хода на процеса С. Г. П. сключеният между В. С. Й. и С. И. Й., от една страна и И. С. Г., от друга договор за покупко – продажба на апартамент в [населено място], подробно описан в диспозитива на решението. С въззивното решение същото първоинстанционно решение е обезсилено в частта, с която е уважен иска по чл. 135 ЗЗД за обявяване недействителност на процесния договор до размер на 1/6 идеална част от имота и производството в същата част е прекратено, изменено е решението и в частта за разноските, като същите са съобразени с този изход на спора. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл. 135, ал. 1, вр. ал. 2 ЗЗД и ищците /в хода на процеса С. Г. П. е починала/ са кредитори на прехвърлителите по атакуваната от тях сделка, извод направен и с позоваване на задължителна съдебна практика от състава, като е прието, че тази сделка уврежда ищците и са изложени мотиви относно знанието за това уреждане по отношение на ответниците, страни по атакуваната сделка.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, формулирайки следните въпроси: 1. „при влязло в законна сила решение за разваляне на договор, с който е прехвърлен недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане без да е поискано от съда в това или друго производство да се произнесе относно вземането на прехвърлителите и предявен в последствие иск от тях по чл. 135 от ЗЗД за обявяване сделката за относително недействителна, с която същият този имот е прехвърлен от приобретателите му на трето лице, налице ли е материално правоприемство за универсалния наследник по общо завещателно разпореждане при смърт на единия от ищците, респ. процесуално правоприемство в производството по втория иск или такова ще е налице само въз основа на наследяване по закон?“. Жалбоподателите твърдят, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика /решение № 246 от 30.06.2015 г. по гр. дело № 578/2015 г. на ВКС, състав на IV г. о.; решение № 207 от 09.06.2014 г. по гр. дело № 6217/2013 г. на ВКС; решение № 18 от 02.02.2016 г. по гр. дело № 3124/2015 г. на ВКС, състав на IV г. о. и ТР № 5/2013 г. на ОСГКТК на ВКС/.
Поставеният въпрос не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е съобразен с фактите по делото, като процедирането на съда е интерпретирано фактически невярно. Разглеждайки конкретната хипотеза в съдържателната част на въпроса, касаторите не са отчели, че се касае за процесуално правоприемство, както и че ищцата вече има това качество още със завеждане на иска и че същата, освен универсален наследник на своята майка е и нейн наследник по закон. С оглед на тези обстоятелства така поставеният въпрос не релевира общо основание за допускане на касационен контрол. Следва да се отбележи, че и цитираната от касаторите съдебна практика е без значение за цитирания въпрос, тъй като със същата отговор на този въпрос не се дава. С касационните решения се разглеждат съвсем други въпроси, нямащи нищо общо с процесуалното правоприемство в процеса, базирано на наследяване по завещание.
Следващите въпроси са формулирани, както следва:
„При постановяване на съдебния акт въззивната инстанция следва ли да провери обективираните във въззивната жалба оплаквания относно допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото и води ли този пропуск до отказ да се дадат необходимите указания на страните за посочване на допълнителни доказателства? Следва ли докладът да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права? Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, без да изготви нов доклад?“. Жалбоподателите твърдят, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика /решение № 59 от 28.04.2014 г. по т. дело № 2053/2013 г. на ВКС, състав на IІ т. о.; решение № 209 от 26.09.2014 г. по гр. дело № 212/2014 г. на ВКС, състав на І г. о.; решение № 307 от 20.03.2012 г. по гр. дело № 284/2011 г. на ВКС, състав на IІ г. о. и решение № 389 от 18.10.2011 г. по гр. дело № 1672/2010 г. на ВКС, състав на IV г. о./. Освен това е поставен и въпрос със сходно съдържание, а именно: „По въпроса за „за задължението на въззивният съд да обсъди доказателствата и да отговори на всички заявени в жалбата оплаквания“. Жалбоподателите твърдят противоречие с ППВС №7/65г. и т.19 от TP № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр.д.№1649/2010 г. на ВКС, състав на IV г.о.; решение №134/ 19.11.2015г. по т.д.№3495/2014г. на ВКС, състав на II т.о.; решение № 283/14.11.2014г. по гр.д.№1609/2014г. на IV г. о.; решение № 212 от 01.02.2012 г., по т.д.№1106/2010 г. на ВКС, състав на II т.о.; решение № 202 от 21.12.2013 г. по т.д.№866/2012 г. на ВКС, състав на I т.о.; решение № 63 от 17.07. 2015г. по т.д.№674/2014 г. на ВКС, състав на II т.о.; решение по гр. д. № 7750/2013 г., на ВКС, състав на I г. о.; решение № 209 от 26.09.2014 г. по гр. д. № 212/2014 г. на ВКС, състав на I г. о.; решение № 76 от 12.06. 2012 г. по т.д.№377/2011 г. на ВКС, състав на II т.о.; решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр.д.№1019/2009 г. на ВКС, състав на III г.о. и др.
Така формулираните въпроси не обосновават извод за наличие на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите са общи и възпроизведени от многобройната цитирана практика, без връзка с процедирането на въззивния съд и с решаващите му изводи. Така например оплакването, че първоинстанционният съд не бил изпълнил процесуалното си задължение по чл. 146 ГПК би било касационен довод само, ако страната е обосновала такова оплакване във въззивната си жалба, каквото тя не е направила. Оплакванията й за нарушаване от страна на въззивния съд на процесуалните правила съставлява оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК. Така обосновано от страната то няма връзка с лимитивно изброените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. И тук както и във връзка с третият поставен въпрос, който също не отговаря на условията по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да се отбележи, че въззивният съд е разгледал релевантните факти, извел е свои самостоятелни правни изводи и така е достигнал до разрешаване на правния спор. Общо възпроизведените мотиви на цитираната практика следователно са неотносими към осъществената дейност на съда по постановяване на съдебния акт.
Следващият въпрос е със следното съдържание:
„Следва ли решаващият съд да изложи съображенията си какво е вземането на кредитора-парично или непарично и кога е възникнало качеството на кредитор за ищците, при положение, че единият от тях е наследник на прехвърлителя на имота по договор за издръжка и гледане, без да е негова страна?“. Жалбоподателите твърдят, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 1397 от 29.11.1993 г. по гр. дело № 36/1993 г. на ВКС, състав на IV г. о.
Дори поставеният въпрос да се счете за релевантен, въпреки че е изведен от становището на страната, не от решаващите изводи на въззивния съд, то не е налице допълнително основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Цитираното решение на ВКС, ІV г.о. е постановено по реда на чл. 218а ГПК /отм./, поради което е относимо към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, което основание предполага доказване от страна на касатора на фактическия идентитет на разглежданите хипотези, в сравняваните съдебни актове, в които са направени различни правни изводи. Настоящият случай не е такъв. В тази връзка следва да се отбележи, че изложеното от касаторите във връзка с този въпрос съставлява оплакване за неправилност на акта и фактически невярно интерпретиране на фактите по делото. Преди реализиране на наследственото правоприемство ищцата Й. И. е обосновала качеството си на кредитор още в исковата молба с твърдение за влязло в сила решение, с което алеаторният договор е бил развален към момента на предявяване на иска по чл. 135 ЗЗД и наследствено правоприемство спрямо своя баща. Освен това страната, подала касационната жалба не разграничава процесуалноправната от материалноправната легитимация, несъобразявайки развитието на процесуалното правоотношение. От процесуалноправна страна ищцата в процеса – Й. И. има процесуалното качество ищец, който може да продължи процеса в това си лично качество и като наследник по закон и като универсален наследник по завещание на своята майка. Материалноправно легитимиращият се с универсално завещание придобива всички права и задължения на своя наследодател. Ето защо настоящият състав на ВКС намира, че не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол.
Поставени са въпроси със следното съдържание:
“ Следва ли съдът да определи правилно квалификацията на спора, отразява ли се тя на доказателствената тежест на страните и оттам на правилността на решението? и следва ли съдът за да определи действителното основание на спорното материално право да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция и от заявеното в петитума искане за защита?“. Жалбоподателите твърдят, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение по гр. дело № 92/2009 г. на ВКС, състав на IV г. о., решение по т. д. № 516/2009 г. на ВКС, състав на ІІ т.о. и ППВС № 1/1985 г. В същият смисъл е и следващия поставен въпрос:. „коя е приложимата в процесния случай материално-правна норма – чл. 135, ал. 1 ЗЗД или чл. 135, ал. 3 ЗЗД? и От кой момент възниква правото за ревандикация на недвижимия имот, прехвърлен по договора за издръжка и гледане?“. Жалбоподателите твърдят, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 1397 от 29.11.1993 г. по гр. д. № 36/93 г. на ВКС, състав на IV г.о., решение № 424 от 8.05.2001 г. по гр. д. № 990/2000 г. на ВКС, състав на ІІ г.о.; решение № 194 от 7.05.2009 г. по гр. д. № 919/2008 г. на ВКС, състав на ІV г.о.
С така формулираните въпроси страната обосновава довод за недопустимост на решението, мотивиран с разбирането й, че съдът е разгледал непредявен иск. Този довод се разглежда служебно от съда и без да бъдат поставяни правни въпроси. В случая така въведеното възражение за недопустимост на акта е неоснователно. Въззивният съд е разгледал предявения иск, като е съобразил изцяло изложеното в исковата молба – нейната обстоятелствена част и петитум. Нещо повече, същият подробно е мотивирал и изложил правни аргументи за неоснователност на възражението за приложимост на чл. 135, ал. 3 ЗЗД. Спрямо тези правни изводи, нито е поставен правен въпрос, нито същите са съобразени в оплакванията на страната. Налага се извод, че решението е допустим съдебен акт.
Въпросът – „кому принадлежи тежестта на доказване в процеса с правно основание чл. 135 от ЗЗД на факта на притежаване на вземане и на момента на неговото възникване?“ е фактически, а не правен, поради което не обосновава извод за общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросът – „допустимо ли е несъответствие на изложеното в доклада по делото относно предмета на доказване и анализираното от съда по същество на спора, респ. отразеното в съдебния акт?“ не релевира предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като съдържанието му изцяло се основава на оплаквания на касаторите по чл. 281, т. 3 ГПК, а не на разрешения, приети от въззивния съд. Посочената практика – решение № 124 от 24.03.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, състав на IV г. о. и решение № 148 от 15.07.2014 г. по гр. д. № 852/2014 г. на ВКС, състав на I г. о. е ирелевантна, при положение, че не е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросът – „относно възможността съдът да постанови акта си въз основа на доводи, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становищата си и във връзка с това, може ли съдът, при положение, че по спорен въпрос по делото са ангажирани доказателства, той да изненада страните, давайки разрешение по въпрос, който нито е въвеждан, нито е обсъждан от тях?“ съставлява оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, като допълнително основание не е мотивирано.
Поставени са и въпросите : „длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо приема някое доказателство за недостоверно или е достатъчно декларативно да оповести това свое възприятие?“ „съществува ли задължение за въззивния съд като инстанция по съществото на правния спор да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран?“; „може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалия събран доказателствен материал и без да изложи съображения защо отхвърля част от доказателствата като недостоверни?“. Жалбоподателите твърдят, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика- решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г. на ВКС II г. о., решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ВКС, състав на IV г. о.; решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, състав на IV г. о.; решение № 324 по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, състав на IV г. о. и др., ППВС № 1/53 г.; ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г. и решение № 493 от 05.03.2013 г. по гр.д. № 236/2012 г. на ВКС, състав на I г. о./.
Така поставените въпроси са механично възпроизведени от цитираната от страната съдебна практика, без да бъдат съобразени нито действията на съда, нито мотивите към съдебния акт, както и конкретните обстоятелства по случая. В тази връзка оплакванията на страната не съставляват адекватно относими основания към въпросите, които да ги обосновават и да ги свързват с конкретния случай, а са оплаквания за неправилност на акта. С оглед на това се налага извод, че така формулираните въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касаторите поддържат наличието на основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, формулирайки следните въпроси: „Всяко отчуждаване ли на имот води до затрудняване удовлетворяването на кредитор или следва да се изследва цялостното имущество на длъжника при иск по чл. 135 от ЗЗД?“; „Следва ли съдът да прецени наличното в длъжника имущество, за да обоснове извод, че с оспореното разпореждане е увредил кредитора?“; „При оспорване по реда на чл. 135 от ЗЗД на сделка, с предмет имущество, придобито по договор срещу задължение за издръжка и гледане, който е развален поради неизпълнение, съдът длъжен ли е да изследва цялото имущество на длъжника в качеството му на обезпечаващо вземането на кредитора или само конкретния имот.“; „Задължен ли при предявен иск по чл. 135 от ЗЗД съдът да изследва вида и стойността на задължението, обусловили качеството длъжник – кредитор на страните, за да определи сделката като увреждаща.“; „Задължен ли е при предявен иск по чл. 135 от ЗЗД съдът да индивидуализира задължението, обвързващо страните с оглед формиране на извод за наличие у тях на качеството длъжник – кредитор.“; „Би ли следвало да се третира за увреждащо поведението на длъжника, с което се поставя в невъзможност да изпълни реално, като извършва отчуждаване на имота, прехвърляйки го на трето лице.“; „Има ли значение за точната квалификация на отменителния иск кога е извършена увреждащата кредитора продажбена сделка -преди възникване на вземането му за връщане на имота, защото към този момент няма заведено дело за разваляне на договора за издръжка и гледане и не е било влязло в сила решението за развалянето му, за да се дължи връщане на престацията по него – недвижимия имот от длъжниците-приобретатели или след възникване на вземането, тъй като договорът за издръжка и гледане не е бил изпълняван. Следва ли съдът да определи вида на вземането в тези два случая – кредитор на връщане на имот или кредитор на грижи и следва ли във втория случай да се изследва имущественото състояние на длъжника, за да се определи намалил ли е фанансовата си стабилност.“; „Относно законовите основания, определящи ищеца по делото като кредитор по см. на чл. 135 ЗЗД и запазване правата на третите лица по отношение на разпоредения в тяхна полза недвижим имот, придобити преди вписване на исковата молба.“.
Касаторите не обосновават приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Правно необосновано страната счита, че поставените по това основание въпроси не следва да бъдат аргументирани спрямо конкретния правен спор. И по разглежданото основание наличието на общ селективен критерий следва да се преценява като необходима предпоставка за допускане касационно обжалване по него. Поради това изброените въпроси, третиращи най – различни хипотеза и неаргументирани във връзка с решаващите изводи на съда по разглеждания правен спор, не обосновават основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на това основание води до извод и за липса на приложно поле на касационно обжалване. Извън това страната не е развила и доводи, относими към самото основание, като допълнителен критерий, съобразно указанията, дадени с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. При тези обстоятелства се налага извод, че и по тези въпроси не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По тези съображения ВКС в настоящият си състав приема, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 201 от 22.02.2017 г. по гр. дело № 782/2016 г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, първи състав.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: