О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1423
София, 11.12.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №5266/2013 година.
Производството е по чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№6341/18.6.2013 г., подадена от адв. М. Г. – процесуален представител на ищцата В. Х. П. от [населено място] против въззивно решение №226/17.5.2013 г. по гр.д.№363/2013 г. по описа на Великотърновския окръжен съд.
С обжалваното решение е потвърдено решение №634/14.12.2012 г. по гр.д.№1241/2012 г. по описа на Габровския районен съд, пети граждански състав, с което е отхвърлен предявеният от В. Х. П. от [населено място] против Д. И. М. от [населено място] иск с правно основание чл.227,, ал.1, б.”в” ЗЗД.
Въззивната инстанция е приела, че искът е неоснователен, тъй като ищцата не е доказала наличието на нейна трайна нужда от издръжка, както и че е доказан отказ на надарения да й дава такава. Съдът е стигнал до извод, че е установено наличието на доходи за ищцата, които могат за послужат за задоволяване на нуждите й, при съответната възраст и здравословно състояние. Споделени са изводите на първоинстанционния съд в този смисъл.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1. При конкуренция на доказателствата, в кой момент следва да се счита, че е поискана издръжка ? Може ли да се тълкува, че ако един частен писмен документ, изходящ от ищцата/писмо/, същата не е поискала издръжка, само връщане на имота1, а впоследствие е сторила това с нотариална покана и най-накрая – с исковата молба, то ищцата въобще не е искала издръжка и действителната й воля е била друга ?; 2. Може ли предложението на еднократна сума, далеч по-ниска от необходимото, като помощ, обективирано в нотариална покана, по време на делото, като непоемане на задължение за редовна, месечна издръжка на дарителя, който се нуждае, да представлява изпълнение на задължението за предоставяне на издръжка ? Длъжна ли е дарителката да приема такава помощ или може да откаже същата ? Може ли отказът да се тълкува в нейна вреда, че въобще няма нужда от издръжка ?; 3. Следва ли бездействието на ответника да се тълкува като липса на отказ за предоставяне на издръжка ? 4. Ако нуждата на дарителя от издръжка е трайна, продължава към исковата молба, продължава до настоящия момент и тази нужда се оспорва от надарения в процеса, налице ли е отказ на последния да дава издръжка ?; 5. Когато ищцата притежава други недвижими имоти, от които обаче, от които обаче е доказано, че не може да реализира доход, поради техните специфични характеристики , или далеч във времето предхождащи възникването на нуждата от издръжка облигационни обвързаности, как следва да се преценява ? Представлява ли самото наличие на имот, респ. правото на ползване на недвижим имот, абсолютно основание да се приеме, че ищцата няма нужда от издръжка, или следва да се прецени към всеки конкретен случай възможността за реализиране на доход от тези имоти ?; 6. При установяване нуждата от издръжка на дарителя, като елемент от фактически състав на чл.227, ал.1, б.”в” ЗЗД, трябва ли съдът да вземе предвид и месечните разходи, свързани със средствата за храна за специална диета, която ищцата е длъжна да спазва с оглед превенция на наличните заболявания ?; 7. Длъжен ли е съдът да определи, въз основа на събраните по делото доказателства, в точен или приблизителен размер, колко е необходимата сума за месечна издръжка на ищцата по дело по чл.227, ал.1, б.”в” ЗЗД, и въз основа на тази конкретна нужда да направи съпоставка с доходите на дарителя ?; 8. Коя е тази средна мярка, съобразно която следва да се определи конкретната нужда от издръжка на дарителя ? Дали да средна мярка следва да се приеме ПМС за определяне на линията на бедността за съответната година, или данните на НСИ, които могат да бъдат и по-ниски от линията на бедността, или на данните на Института за социални и синдикални изследвания към К., или средната работна заплата за страната ?; 9. Може ли след като съдът не е вменил в тежест на страните доказване на доходите на ответника, да приеме и приобщава доказателства относно тези обстоятелства, а в последствие да мотивира решението си въз основа на тези доказателства ?; 10. Следва ли съдът да посочи в мотивите си верификационните си оценъчни съждения, по каква причина дискредитира цялостно или частично събрани гласни доказателства, в коя си част и с кои други доказателства противоречат, или са нелогични, или непоследователни ?; 11. Как следва да се процедира при допускане и събиране на свидетелски показания от адвокат против клиент, който е представлявал, и за който е узнал по повод и във връзка с работата си ?; и 12. Длъжен ли е съдът да допусне във въззивната инстанция събирането на доказателства да увеличената нужда от издръжка, когато тази нужда продължава и се изменя в хода на процеса ?
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация Д. И. М., посредством процесуалния си представител – адв. И. Б., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе предвид отговора на ответника по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Поставените въпроси са правни, но са бланкетни, тъй като са зададени теоретично. Освен, че правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата роля на съда, то той трябва да бъде поставен с оглед определени изводи на въззивната инстанция и/или нейни съдопроизводствени действия или бездействия, или процесуални опущения. Това обаче в приложеното към касационното жалба изложение по смисъла на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е налице.
С оглед горното изложението не отговаря на по точка 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Без уважение следва да бъде оставено искането на ответника по касационната жалба за присъждане на разноски. Искането не е в съответствие с приетото в точки 1 и 2 от ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№6/2012 г. на ВКС ОСГТК.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №226/17.5.2013 г. по гр.д.№363/2013 г. по описа на Великотърновския окръжен съд, по подадената от адв. М. Г. – процесуален представител на ищцата В. Х. П., касационна жалба, вх.№6341/18.6.2013 г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника по касационната жалба Д. И. М. за присъждане на разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: