О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1427
София, 11.12.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 4810 по описа за 2015 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място], представлявано от управителя А. К. Устабасиду, приподписана от адв. Ц. П. М., срещу въззивно решение № III-12/12.02.2015 г., постановено от Бургаския окръжен съд по гр.д. № 2235/2014 г.
Излага доводи за недопустимост на процеса поради изтичане на срока по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС и защото страната узнала за изготвения протокол на ОС на ЕС с подаването на исковата молба в съда. Излага още твърдения, че протоколът на ОС на ЕС не е подписан от протоколчик и от председател на събранието. Следват доводи за допуснати нарушения от ОС на ЕС, за нарушения на професионалната етика от адвоката (процесуален представител на страната), който не бил обжалвал определени съдебни актове и не се явил в съдебно заседание на 18.09.2014 г. Следва позоваване на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, според което дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си, като по изричната разпоредба на чл. 267, ал. 2 ГПК въззивният съд не е обвързан с преклузията на чл. 266 ГПК. Изложените доводи нямат отношение към оплакванията в касационната жалба. Касаторът се е позовава и на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, според което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основани за обжалване; когато за приложението на тази императивна материалноправна норма е необходимо събирането на доказателства, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), въззивният съд следва служебно да събере тези доказателства, дори ако във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Не е ясно обаче какво твърди касаторът – коя императивна материалноправна норма според него е била нарушена; какви обстоятелства във връзка с това са останали неизяснени поради неизготвена експертиза, или оглед, или освидетелстване.
Насрещната страна не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК,
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд съобрази следното:
Предявен е иск с правно осн. чл. 38 ЗУЕС, разгледан по реда на чл. 422 ГПК, след издаване на заповед за изпълнение и възражение на длъжника.
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Несебърски районен съд, признал за установено, че [фирма], [населено място] дължи на Е.„М.“, сумата в размер на 2401,35 евро – неизплатена дължима такса за поддръжка и управление на общите части на етажната собственост за 2013 г., ведно със законната лихва от 28.08.2013 г., датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, до окончателното издължаване.
За да постанови този резултат, съдът установил, че ответникът – Е. е собственик на десет самостоятелни обекта, подробно описани. Съгласно протокол № 2 на Общо събрание на Етажната собственост, проведено на 07.08.2013 г., е взето решение таксата за поддръжка и управление на общите части на етажната собственост за 2013 г. да бъде 5 евро на кв.м., но не повече от 600 евро за обект; сумата от 5 евро се изчислява на квадратурата на отделните обекти, а не на общите части на комплекса. Общото събрание решава още дължимите за 2013 г. такси да се заплатят до 15.08.2013 г., като при неизпълнение в срок, управителят е упълномощен да пристъпи към събирането им по реда на чл. 410 ГПК. Въззивният съд е изяснил, че общите правила за нищожност на сделките по ЗЗД са неприложими за решенията на Общото събрание на етажната собственост, като съдът в исковия процес не упражнява косвен съдебен контрол на тези решения. С влязло в сила определение е прекратено производството по иск на [фирма], [населено място] за отмяна на решението на ОС на ЕС по чл. 40 ЗУЕС, поради пропускане на преклузивния срок.
Въззивната инстанция, като съобразила квадратурата на притежаваните от ответника имоти, е приела иска за основателен в размер на 2401,35 евро.
В изложението към касационната жалба касаторът твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на чл. 16, ал. 5, ал. 6 и ал. 7 ЗУЕС, и на чл. 269 ГПК, което е касационен довод, не и обосновка по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Следва твърдение, че касационното обжалване трябва да бъде допуснато, тъй като въззивният съд се е произнесъл по няколко материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. Въпроси няма, нито съдът би могъл да предположи какви са те от съдържанието на касационната жалба и на изложението. Следват цитати от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, но без правни въпроси, съдът няма как да прецени дали въззивният съд е допуснал противоречие с указанията, дадени в тълкувателния акт.
Повтаря се и съдържанието в касационната жалба относно приетото в ТР № 1/04.01.2001 г. и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Не е ясно по какъв начин според касатора въззивният съд е дал разрешение, противоречащо на постановките в цитираните тълкувателни решения.
След това, в изложението касаторът изяснява, че ВКС разглежда делото по същество при първо касационно обжалване, при наличието на основание за отмяна на въззивното решение, изразяващо се в нарушение на материалния закон или необснованост, като се е позовал на отменения ГПК от 1951 г. – чл. 218ж, ал. 1 ГПК. Веднага след това, касаторът сочи, че според професор Ж. С. на обжалване подлежат и тези определения на ВКС, с които съдът за първи път се произнася по допустимостта на касационното производство – такива са разпорежданията или определенията, с които касационната жалба срещу въззивното решение се оставя без разглеждане или се прегражда развитието на касационното производство, като то се прекратява, спирали се отказва възобновяването му; според проф. О. С. всички решения по същество подлежат на касационно обжалване. В заключение страната се позова и на решение по конституционно дело № 4/2009 г. на КС на РБ, в което се приема, че процесуалният закон предвижда селекция на обжалваните дела пред ВКС и въведеният принцип за фактултативен достъп до обжалване не е противокоституционен.
Всичко изложено не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № III-12/12.02.2015 г., постановено от Бургаския окръжен съд по гр.д. № 2235/2014 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: