О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1434
София, 13.12. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на единадесети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 4667 по описа за 2014 г. взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Н. т. „И. В.”, представляван от директора П. В., чрез адв. П. Г., е подал касационна жалба срещу въззивно решение от 28.04.2014 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 196/2014 г.
Твърди, че искът е неоснователен и въпреки обективната отговорност на работодателя, в случая е налице изключението от тази отговорност – работникът/служителят съзнателно е укрил истината за здравословното си състояние и е заблудил работодателя. Няма изложени съображения с касационни оплаквания по чл. 281 ГПК за евентуалните пороци на въззивното решение.
Доколкото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на противоречива практика при тълкуване на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, съдът приема, че касационните доводи по чл. 281 ГПК, извлечени от изложението, са за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон – чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ.
Насрещната страна К. Н. К., чрез адв. И. Х. Х., е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. По поставения от касатора правен въпрос няма противоречие в съдебната практика, защото по делото не е било установено, че служителят е бездействал умишлено, като съзнателно е укривал здравословното си състояние; работодателят не е представил доказателства да е предприел действия по спазване на процедурата по чл. 333, ал. 1, т. 21 КТ. Моли за присъждане на разноските за инстанцията, като представя договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копие на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
К. Н. К. е предявил искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, отменил заповедта, с която е прекратено трудовото правоотношение с К. поради съкращаване на щата, служителят е възстановен на заеманата до тогава длъжност „домакин”, и работодателят е осъден да му заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 1348,89 лв., както и съдебноделоводни разноски. Работодателят е осъден да заплати дължимата по исковете държавна такса.
За да достигне до този резултат, въззивната инстанция приела, че уволнението на М. е незаконосъобразно поради неспазена предварителна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ.
В изложението към касационната жалба няма поставен въпрос, а е цитиран пасаж от съдебен акт – „За работника или служителя липсва вменено задължение предварително да уведомява работодателя за своите заболявания. Обективният характер на законоустановената закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ се преодолява само ако по делото се установи по безспорен начин, че работникът или служителят съзнателно е укрил свое съществуващо заболяване..”. Следва интерпретация на касатора – считал, че умишленото бездействие на работника следва да се приравни на съзнателно укриване и въвеждане в заблуждение на работодателя. Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 246/12.07.2013 г. на ІV ГО на ВКС по гр.д. № 711/2012 г. и с решение № 232/2014 г. по гр.д. № 239/2014 г. на Русенския окръжен съд.
Може да се приеме, че правният въпрос, поставен в изложението от касатора е: следва ли да се ангажира отговорността на работодателя, който не се е съобразил с изискването на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ преди уволнение на работник или служител, страдащ от болестите по чл. 1 от Наредба № 5/87 г., ако уволненият сам съзнателно е укрил и поставил в заблуждение работодателя относно здравословното си състояние”.
Въпросът е неотносим към постановеното от съда, защото по делото е установено, че работодателят изобщо не е предприел действия да установи какво е здравословното състояние на К. преди да го уволни. Тогава, последният няма как да е „затаявал”, „укривал” или „въвеждал в заблуждение” работодателя, след като последният не е събрал нужната информация преди това. Не е установено и по друг повод, с оглед събиране на информация за здравословното състояние на служителите, К. да е действал неправомерно или да е затаил умишлено информация.
В заключение, в случая няма отношение за крайния резултат по спора дали работодателят се освобождава от отговорност, ако работника/служителят е бил недобросъвестен, след като нито са твърдяни факти, нито е установено, че К. е бил недобросъвестен.
Следва да се посочи също, че касаторът е цитирал в изложението избирателно отделни изрази от изречения в съдебните актове, на които се позовава, придавайки им по този начин смисъл, който не е вложен от съдилищата.
В цитираните съдебни актове, а в константната съдебна практика трайно е прието, че работодателят е винаги длъжен да събере предварителна информация от работниците/служителите, които са определени за уволнение, страдат ли от болестите, посочени в чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5/87 г. на М. и ЦС Б.. Изискването е с оглед необходимостта да се спази чл. 333, ал. 1 т. 3 КТ – именно, защото работодателят не може да проверява всеки случай на уволнение със запитване до Инспекцията по труда, ако не разполага предварително с информация за здравословното състояние на своите работници и служители.
В решение № 246/2013 г. на ІV ГО на ВКС, части от което избирателно са цитирани от касатора, е изяснено, че след поискана от работодателя информация за здравословното състояние на работника/служителя, но при бездействие на последния, или негов изричен отказ, или умишлено затаяване на информация, и ако работодателят не разполага с информация от преди това, работодателят се освобождава от задължението да поиска предварително разрешение от инспекцията по труда.
Случаят не е такъв. Съдилищата не са установили работодателят да е проявил каквато и да е инициатива, включително да запита К. има ли и какви заболявания.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на въззивно решение.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна съдебноделоводните разноски за инстанцията – 350 лв. платен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение от 28.04.2014 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 196/2014 г..
ОСЪЖДА Н. т. „И. В.” да заплати на К. Н. К. сумата в размер на 350 лв. – съдебноделоводни разноски за производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: