4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 144
гр. София, 27.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шести декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 3124/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. В. И., приподписана от адв. В. Н. срещу решение № 7 от 10.01.2018 г. по гр. д. № 530/2017 г. на Окръжен съд – Кюстендил.
Ответникът по касационната жалба И. Г. М., чрез адв. И. Н., е подал писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК, в който е изложил съображения за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 314/27.06.2017 г. по гр. д. № 452/2017 г. на Районен съд – Дупница за отхвърляне на предявеният от касатора, като ищец, срещу ответника по касационна жалба отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 2 ГПК за сумата 13 938. 31 лв. – главница, сумата 2 500 лв. – лихва за забава в периода от 25.05.2009 г. до 25.01.2011 г. и сумата 900 лв. – разноски, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение от 31.01.2011 г., въз основа на документ по чл. 417, т. 3 ГПК – договор за паричен заем от 23.05.2009 г. с нотариална заверка на подписи и изпълнителен лист от 31.01.2011 г. по ч. гр. д. № 3305/2011 г. на Софийски районен съд, І ГО, 41 състав, поради погасяване на вземането по давност.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил да не са се осъществили твърдените факти и обстоятелства за отпадане на изпълняемото право на ответника (кредитор), свързани с изтеклата погасителна давност за вземането. Развити са съображения, че приложимата давност за вземането за главницата е общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, а за това за лихвата – специалната тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. При съобразяване със задължителните постановки на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че давността се прекъсва (по чл. 116, б. „в“ ЗЗД) с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането, т.е. с предприемането на което и да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Инстанцията по същество е отчела фактите на предприети във времето (след създаване на изпълнителното основание) такива действия по висящия изпълнителен процес, изразяващи се в налагане на запор върху дружествен дял на длъжника в търговско дружество, налагане на запор върху трудовото му възнаграждение, предприемане на действия по насочване изпълнението върху собствени на длъжника недвижими имоти и тяхното възбраняване. Въззивният съд е счел, че наложеният последващ запор върху трудовото възнаграждение на длъжника от съдебния изпълнител, комуто е било изпратено делото с оглед продължаване на изпълнителните действия, е такова изпълнително действие, което прекъсва давността. Посочил е, че се касае за изпълнително действие по осъществяване на въпросния изпълнителен способ, което има за последица прекъсване на давността. Произнасяйки се по релевирано оплакване за отсъствие на надлежно изпълнително действие, предприето при реализиране на изпълнителния способ възбрана върху недвижим имот на длъжника, съдът е мотивирал извод, че направеното в хода на принудителното изпълнение искане да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, поради което започва да тече нова давност. Затова е прието, че петгодишният давност срок за вземането за главницата не е изтекъл към датата на депозиране на исковата молба. По отношение на вземането на лихва е установено, че същото не е погасено, поради изтичане на приложимата кратка тригодишна давност. Макар за основателно да е счетено оплакването в жалбата, че образуваното изпълнително дело е прекратено по право – поради т. н. „перемпция“ по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (и новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие), въззивният съд е намерил, че вземането за лихва не е погасено по давност, поради извършване на действие от кредитора в тригодишния период (от предприемане на последното валидно изпълнително действие), с което тя е прекъсната, чрез предявяване на отменителен иск по чл. 135 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1, както и по т. 2 ГПК.
Поставят се следните правни въпроси:
1. „Следва ли съдът да обяви съдебното дирене за приключило и да постанови решение при наличие на преюдициален въпрос относно легитимираните да участват в процеса страни и при постановено в съдебно заседание определение, подлежащо на обжалване, с което се отказва конституиране на едно лице като ответник?“;
2. „Представлява ли валидно изпълнение действие налагането на повторен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, в случаите, когато изпълнителното дело е прехвърлено при друг съдебен изпълнител по молба на взискателя, като се отчита, че преди прехвърлянето има наложен запор върху това възнаграждение от съдебния изпълнител, при когото е образувано изпълнителното дело и той не е вдигнат?“ и
3. „Представлява ли изпълнително действие възбрана върху недвижим имот, наложена с обезпечителна заповед в обезпечение на бъдещ иск с правно основание различно от правното основание, по което е образувано изпълнителното дело?“.
Първият и вторият от поставените въпроси са релевантни, тъй като въззивният съд е отказал исканото от ищеца конституиране на ответник в лицето на новия кредитор – цесионер по договор за цесия относно процесното вземане, сключен в хода на производството по делото и е постановил обжалваем съдебен акт, като в същото заседание е дал ход на устните състезания; както и е приел, че извършеният последващ запор върху трудовото възнаграждение на длъжника от съдебния изпълнител, комуто е изпратено делото с оглед продължаване на изпълнителните действия, е валидно изпълнително действие и прекъсва давността за вземането. Въпросите удовлетворяват общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за селекция на касационната жалба, но не и допълнителното такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по т. 2 ГПК. Липсва обосноваване на соченото противоречиво разрешаване на въпросите с конкретна практика на ВКС, вкл. и задължителната такава, в т. ч. и на ВС в тълкувателни решения и постановления – основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и мотивирани съображения въпросите да са решени в противоречие с конкретни актове на КС на РБ или на С. – т. е. да се осъществява соченото от касатора допълнителното основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Сам по себе си фактът, че към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се прилага тълкувателен акт – ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, без в същото да се мотивира кое дадено задължително тълкуване не е съобразено от въззивния съд, за да е налице противоречие на изводите му с тази практика, не осигурява достъп до касационен контрол. Практиката на съдилищата, съдържаща поддържаното противоречиво разрешаване на въпросите, пък не е сред основанията за селекция на касационната жалба след изменението на чл. 280, ал.1 ГПК с ДВ, бр. 86/2017 г. Затова приложените от касатора решения на окръжни съдилища в страната са неотносими към допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК.
Последният въпрос пък не е изведен от решаващите мотиви на въззивната инстанция, защото тя е приела, че молбата на взискателя за реализиране на изпълнителния способ възбрана върху недвижим имот на длъжника е искане да бъде приложен определен изпълнителен способ в хода на принудителното изпълнение и има за последица прекъсване на давността. Когато се поставя въпрос, неотразяващ процесуалните действия на съда или съдържанието на мотивите, не е налице общо основание по смисъла на тълкуването в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а последицата е недопускане на касационно обжалване.
В обобщение, не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото жалбоподателят следва да заплати на ответника по касация разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 3 000 лв.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7 от 10.01.2018 г. по гр. д. № 530/2017 г. на Окръжен съд – Кюстендил.
ОСЪЖДА Й. В. И. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на И. Г. М. сумата от 3 000 (три хиляди) лева – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.