О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 144
София, 23.02.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети февруари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч.т.д. № 854/2009 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Б. П. и Ю. П. , граждани на Кралство Норвегия, чрез процесуалния им пълномощник а. В, срещу определение № 411 от 17.09.2009 г. по в. ч. т. д. № 450/2009 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски окръжен съд определение № 1* от 20.07.2009 г. по т. д. № 820/2009 г. С първоинстанционния акт е прекратено производството по делото, образувано по предявените от Б. П. и Ю. П. обективно съединени, при условията на евентуалност, искове срещу “Е” О. , гр. В. иск с правно основание чл. 307 ТЗ за прекратяване на сключения между страните предварителен договор от 15.06.2006 г. за покупко-продажба на недвижим имот и извършване на строителство в него и иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на сумата 407 947.02 лв., представляваща левовата равностойност на платената част от цената по договора.
Частните жалбоподатели поддържат, че въззивното определение е неправилно поради противоречието му със закона. Изразено е несъгласие с приетото от Варненски апелативен съд, че за тях липсва правен интерес от предявяването на конститутивен иск по чл. 307 ТЗ за прекратяване на сключения с ответното дружество предварителен договор поради стопанска непоносимост, дължаща се на обективната невъзможност на ответника за изпълнение на договорните му задължения, настъпила в резултат на световната икономическа криза. Развити са подробни съображения за характера на този иск и за предпоставките за завеждането и уважаването му, като се застъпва становището, че активната легитимация за предявяването му принадлежи на всяка от страните по договора, а не само на длъжника, както е приел въззивният съд. Освен това, според частните жалбоподатели е без значение на какво основание ще бъде преустановената облигационната връзка между тях и ответника – дали по реда на чл. 87 ЗЗД или по реда на чл. 307 ТЗ. Изрично оплакване е релевирано и по отношение прекратяването на производството по иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД с твърдението, че същият е самостоятелен и правният интерес от предявяването му не е обвързан от допустимостта на конститутивния иск по чл. 307 ТЗ.
Допускането на касационно обжалване на въззивното определение е обосновано с твърдението, че съдът се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани с иска по чл. 307 ТЗ, по които е налице противоречива практика и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото именно поради недостатъчната и противоречива съдебна практика.
Ответникът по частната касационна жалба – “Е” О. , гр. В. моли да не бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното определение, респ. същото да бъде потвърдено като правилно по съображения, изложени в писмен отговор от 17.11.2009 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството по т. д. № 820/2009 г. на Варненски окръжен съд по отношение на два от предявените от Б. и Ю. П. срещу “Е” О. искове – тези с правно основание чл. 307 ТЗ и чл. 55, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е споделил становището на първата инстанция за недопустимост на същите поради липса на правен интерес. По отношение на иска по чл. 307 ТЗ липсата на правен интерес е аргументирана с оглед твърденията на самите ищци /както в исковата им молба, така и в уточняващата молба от 16.07.2009 г./, че стопанската непоносимост от процесния предварителен договор се изразява не в тяхната невъзможност да изпълнят задълженията си по него, а в невъзможността на ответника, настъпила в резултат на световната икономическа криза. Поради това е направен извод, че именно той, а не ищците, би бил активно процесуалноправно легитимиран да предяви конститутивния иск по чл. 307 ТЗ. Доколкото отпадането на правното основание за платените от ищците суми е обосновано единствено с твърдение за необходимостта от прекратяване на договорната връзка в хипотезата на чл. 307 ТЗ, решаващият състав е преценил като недопустима и обусловената претенция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на даденото по договора.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставеният от частните жалбоподатели въпрос за активната процесуалноправна легитимация по иска с правно основание чл. 307 ТЗ, респ. за наличието на правен интерес от предявяването му, в случая отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за конкретното дело, тъй като същият обуславя прекратяването на два от предявените обективно съединени искове. По отношение на него, обаче, не са осъществени допълнителните изисквания, специфични за поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Приложените от частните касатори две влезли в сила определения на Софийски апелативен съд не доказват съществуването на противоречива съдебна практика по формулирания по-горе въпрос, представляваща основание за допускане на касационен контрол /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/. Доколкото предмет на тези актове е допускането на обезпечение на предявени искове по чл. 307 ТЗ, а не самите искове, в частност – тяхната допустимост, същите се явяват неотносими към значимия за настоящото дело процесуалноправен въпрос.
Не би могло да се счете също, че решаването на този въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Регламентиращата иска по чл. 307 ТЗ правна норма е достатъчно ясна и не допуска разлика в тълкуването и прилагането й. Единно е застъпваното в тази връзка както в правната доктрина, така и в съдебната практика становище за конститутивния характер на иска по чл. 307 ТЗ, а също и за възможността този иск да бъде предявен от всяка от страните по договора, в качеството й на длъжник спрямо другата страна. В посочения смисъл е и представеното с отговора на ответника определение № 478 от 10.06.2003 г. по ч. гр. д. № 175/2003 г. на ВКС, V г. о. С оглед именно конститутивния характер на иска по чл. 307 ТЗ, относима към решаването на поставения от частните касатори процесуалноправен въпрос се явява установената вече съдебна практика по повод на всички други конститутивни искове, според която макар наличието на правен интерес от предявяването на конститутивния иск принципно да се предполага, за всеки отделен случай е необходима и конкретна преценка дали такъв интерес съществува, с оглед изложените в исковата молба обстоятелства и целения правен резултат. И тъй като обжалваното определение е в съответствие с посочената практика, липсва основание за допускане на касационното му обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 411 от 17.09.2009 г. по в. ч. т. д. № 450/2009 г. на Варненски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: