6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№144
София.11.03.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на пети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 3885/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 353 от 01.07.2013 г. по в.т.д.№ 550/2013 г. на Апелативен съд – П., с което е обезсилено като недопустимо решение № 75 от 27.02.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на Окръжен съд – Смолян за отхвърляне на предявения от [фирма] иск за признаване на установено по отношение на [фирма]/н/, [населено място], че банката има спрямо дружеството вземане с ред по чл.722, ал.1, т.1 ТЗ от лихви в размер на 922 372.80 лева за периода от 28.07.2007 г. – 31.10.2011 г., представляващи 27.75% годишно върху размера на неиздължената и приета в производството по несъстоятелност главница от 625 789.29 лв. по договор за банков кредит от 29.07.2002 г., изменен от 02.10.2002 г., плюс 15 % годишно върху неплатената изискуема лихва повече от 60 дни, като е прекратено производството по делото като недопустимо.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението, на основанието по чл.281, т.3, предл. първо от ГПК, с искане за отмяната му и уважаване на предявения иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ. Подробни фактически и правни съображения в подкрепа на релевираното оплакване са развити в жалбата.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че въззивният съд се е произнесъл неправилно по материалноправни въпроси, които са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Формулирани са следните въпроси: „1. Кога настъпва изискуемостта на договорените лихви по договор за банков кредит, чийто падеж не е настъпил до решението за откриване на производството по несъстоятелност и тяхната изискуемост продължава да настъпва ежемесечно след датата на решението? Дължими ли са и могат ли да се претендират тези лихви след откриване на производството по несъстоятелност, ако не са предявени в срока по чл.685, ал.1, респ. по чл.688 от ТЗ и 2. При положение, че Закона за особените залози признава на заложния кредитор правото да получи като привилегирован кредитор удовлетворение преди всички останали кредитори както по отношение на главницата, така и по отношение на натрупаната до момента лихва, следва ли това право да бъде признато и в производството по несъстоятелност, като вземането на същия кредитор бъде удовлетворено както по отношение на посочената в одобрения от съда списък главница, така и по отношение на натрупаната до момента на разпределението лихва, с поредност на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.1 от ТЗ”.
За да обоснове поддържаните допълнителни основания по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК по първия правен въпрос касаторът се позовава на следните съдебни актове: решение по гр.д. № 632/2004 г., ВКС, ТК; решение по гр.д. № 255/2009 г., ВКС, ІV г.о., решение по т.д. № 32/2004 г. на АС-Бургас, определение по ч.д. № 101/2010 г. на АС-София, решение по гр.д. № 25/2009 г. на ОС-Хасково; решение по т.д. № 25/2004 г. на АС-Бургас; определение по ч.т.д. № 247/2012 г., ВКС, ІІ т.о., определение по т.д. № 296/2012 г., ВКС, ІІ т.о. и решение по гр.д. № 3741/2007 г. на СГС.
По втория правен въпрос се поддържа допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, подробно мотивирана в изложението към жалбата.
Ответникът по касация – [фирма]/н/, ЕИК[ЕИК] и третото лице помагач К. И. – синдик на дружеството, чрез процесуалните си пълномощници, считат жалбата за неоснователна, по съображения в писмени отговори, постъпили по реда на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – П. е приел, че предявеният положителен установителен иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ е недопустим, тъй като вземането, предмет на делото не е предявено пред синдика по реда и в срока по чл.685, ал.1 ТЗ или в допълнителния срок по чл.688, ал.1 ТЗ. В тази насока са преценени следните обстоятелства: откриването на производство по несъстоятелност по отношение на [фирма] с решение № 41/30.05.2006 г. по т.д. № 104/2005 г. на ОС – Смолян, вписано в ТР на 04.04.2008 г.; моментът на възникване на вземането – едновременно със сключване на договора за банков кредит № 97/29.07.2002 г., с който са договорени дължимите от кредитополучателя лихви и погасителния план и моментът на предявяването на процесното вземане – с молбата от 31.10.2011 г., към която дата дружеството вече е било обявено в несъстоятелност и синдикът е пристъпил към осребряване на имуществото. Позовавайки се на практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 497/2003 г. е изразено и становището, че последица от незаявените в посочените срокове вземания е тяхното преклудиране и е без значение, че предмет на установителния иск е акцесорно вземане – то подлежи на предявяване по реда и условията, предвидени в чл.685, ал.1, респ. чл.688, ал.1 ТЗ, а включването на главницата в списъка с приетите вземания не обуславя само по себе си включването и на акцесорното вземане.
За неоснователни са счетени доводите на ищеца, че договорените лихви с падеж след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност представляват вземане по смисъла на чл.688, ал.3 ТЗ, което може да бъде включено в допълнителния съставян от синдика списък. Решаващият състав е изложил съображения относно обхвата на посочената норма, в която попадат друг вид вземания – неплатени на падежа и възникнали след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, т.е. вземания на нови кредитори, възникнали от продължилата под надзора и със съгласието на синдика дейност на длъжника. Съобразен е и смисъла на понятието „предявяване на вземания” и липсата на изискване вземанията да са ликвидни и изискуеми, в какъвто смисъл въззивният съд се е позовал на задължителна практика на ВКС.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, Второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Предвид мотивите на въззивната инстанция обусловили извод за недопустимост на иска с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ следва да се приеме, че начинът, по който е поставен първия правен въпрос е относим изцяло към правилността на изразеното в решението становище за пропускане на срока по чл.685, ал.1 и допълнителния такъв по чл.688, ал.1 ТЗ за предявяване на вземането пред синдика и съответно за липса на една от предпоставките за наличие на правен интерес от предявяването на този иск. Всъщност и самия касатор в изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК е мотивирал искането за достъп до касация с твърдения за неправилно произнасяне от страна на въззивната инстанция по формулирания правен въпрос. Съобразно задължителните постановки на т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГК на ВКС извън обхвата на производството по селектиране на касационните жалби е правилността на въззивния съдебен акт и липсва припокриване между основанията за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК и общите основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Правилността на изводите, до които е достигнала въззивната инстанция при произнасяне по допустимостта на предявения иск, би могла да се проверява само след евентуално допускане на обжалването.
Дори и да се приеме, че съобразно правомощията на касационната инстанция въпросът следва да се прецизира в смисъл дали вземането за договорни и наказателни лихви с падеж след постановяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност попада в обхвата на вземанията по чл.688, ал.3 ТЗ, за които синдикът съставя допълнителен списък, то следва да се има предвид ясното законодателно разграничаване между вземания, възникнали преди решението за откриване на производство по несъстоятелност и такива, възникнали след този момент и чийто падеж е след изтичане на сроковете за приемане на вземанията. Становището на решаващия съдебен състав относно момента на възникване на вземането, предмет на предявения положителен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ, е подробно мотивирано, като е направено разграничение между възникването на вземането в смисъла, вложен от законодателя и неговата изискуемост, при съобразяване липсата на законово изискване за изискуемост на предявените вземания. При произнасяне по този въпрос въззивният съд е съобразил разбирането, обективирано в задължителна практика за долустоящите на ВКС съдилища – решение по т.д. № 5/2009 г., ІІ т.о. и затова не би могло да се приеме, че е налице основание за допускане на касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Що се отнася до последиците от пропускане на преклузивните срокове по чл.685, ал.1 ТЗ и чл.688, ал.1 ТЗ от страна на кредиторите да предявят пред съда по несъстоятелността възникналите преди откриване на производството по несъстоятелност вземания, в случая не следва да се обсъжда подробно посочената от касатора съдебна практика, тъй като понастоящем е налице задължителна практика на ВКС – решение № 241/14.01.2014 г. по т.д. № 235/2010 г., ІІ т.о., надлежно публикувано. Според посоченият съдебен акт пропускането на преклузивните срокове чл.685, ал.1 ТЗ и чл.688, ал.1 ТЗ погасява процесуалното право на кредитора да упражни вземането си не само в производството по несъстоятелност, но и в паралелно съдебно или арбитражно производство извън несъстоятелността, като погасителният ефект настъпва както по отношение на вземания, които изобщо не са предявени в посочените срокове, така и за вземания, които са предявени след изтичане на сроковете и поради това не са приети и включени от синдика в списъка на приетите вземания. Във втората категория попадат в случая вземанията, предмет на настоящото дело. В цитираното решение е прието също, че погасяването на процесуалното право за реализиране и удовлетворяване на непредявените в сроковете по чл.685, ал.1 ТЗ и чл.688, ал.1 ТЗ вземания не води до погасяване на самото вземане, което по аргумент от чл.739, ал.1 ТЗ продължава да съществува до приключване на производството по несъстоятелност.
С оглед наличието на задължителна съдебна практика, в съответствие с която е обжалваното решение, не е необходимо изрично произнасяне по второто поддържано от касатора допълнително основание за достъп до касация – противоречиво разрешаване на правния въпрос от съдилищата, още повече, че по-голяма част от приложените решения касаят вземания за мораторна лихва и съответно произнасяне по преобразуващото действие на оздравителния план, които въпроси са ирелевантни за настоящия спор.
Вторият формулиран от касатора правен въпрос не може да обоснове приложното поле на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като във въззивно решение липсва изрично произнасяне по него. Доводите на касатора, с които е обосновано поддържаното по този въпрос основание за допускане на обжалването, свързани с правото на банката да проведе изпълнение по реда на Закона за особените залози, са неотносими към предмета на делото.
Независимо от изхода на делото, разноски за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като липсват доказателства за действително направени такива от ответниците по касация.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 353 от 01.07.2013 г. по в.т.д.№ 550/2013 г. на Апелативен съд – П..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: