2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1441
гр. София, 12.12. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети декември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5155 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. [фирма] срещу решение от 09.04.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 1730/2013 г. на Софийския градски съд (СГС). С него е отменено решение № ІІ-60-179/10.06.2011 г. по гр. дело № 23160/2010 г. на Софийския районен съд (СРС) и са уважени, предявените от С. С. Г. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищцата, извършено със заповед № 142/03.05.2010 г. на изпълнителния директор на болницата-касатор, ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „управител аптека здравно заведение” при болницата-касатор и последната е осъдена да заплати на ищцата сумата 1 920 лв. – обезщетение за оставане без работа през периода 05.05.2010 г. – 06.07.2010 г. и сумата 2 432 лв. – обезщетение за изпълнявана по-ниско платена работа през периода 07.07.2010 г. – 05.11.2010 г., ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 20.05.2010 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските и държавната такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради противоречие с материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е изведен следният материалноправен въпрос (уточнен и конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото изобщо може да се приеме, че е налице ясна и точна формулировка на такъв правен въпрос от страна на касатора) по приложението на чл. 325, ал. 1, т. 8, във вр. с чл. 90, ал. 2 от КТ, във вр. с чл. 68, ал. 7, във вр. с ал. 1 от ЗЛЗ, а именно: дали длъжността „управител на аптека в здравно заведение” е определена със закон за заемане с конкурс и необходимо ли е в тази връзка тя да е свободна или да предстои да бъде освободена, за да бъде обявен конкурс. Жалбоподателят сочи допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че този материалноправен въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата и в тази връзка сочи решение от 12.04.2013 г. по гр. дело № 19650/2012 г. на СРС, без да представя по делото препис от него и доказателства дали същото е влязло в сила; поддържа и че въпросът бил от значение за точното прилагане на закона, без да излага каквито и да било доводи в тази насока.
Ответницата по касационната жалба – ищцата С. С. Г. в отговора си излага становище и съображения, че няма основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноските, направени в касационното производство по делото.
За да уважи предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1 от КТ за защита срещу незаконосъобразно уволнение, въззивният съд е приел, че щом процесната, заемана от ищцата до уволнението й на основание чл. 325, т. 8 от КТ (сега – чл. 325, ал. 1, т. 8 от КТ), длъжност „управител аптека здравно заведение” е обявена за конкурсна, не по закон, а от работодателя (със заповед № 129/23.02.2010 г. на изпълнителния директор на ответната болница, въз основа на протоколно решение от 27.01.2010 г. на съвета на директорите й), то за тази длъжност се обявява и провежда конкурс, само ако е налице някоя от останалите три изчерпателно изброени хипотези на чл. 90, ал. 2 от КТ, а именно – длъжността да е свободна или да предстои нейното освобождаване, или продължително да отсъства лицето, което я заема. СГС е приел и че по делото липсват твърдения и доказателства да е налице някое от тези три алтернативни, но задължителни основания, като същевременно е установено, че до приключването на конкурса процесната длъжност е била заемана и реално упражнявана от ищцата (по силата на безсрочен трудов договор № 813/13.09.2006 г. по чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ). С оглед на това, въззивният съд е приел, че конкурсът е проведен в нарушение на ограниченията по чл. 90, ал. 2 от КТ и постъпването на работа на лицето, спечелило същия конкурс, не представлява законно основание по чл. 325, т. 8 от КТ (сега – чл. 325, ал. 1, т. 8 от КТ) за прекратяването на трудовото правоотношение между страните.
Съгласно задължителните указания и разясненията по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, следва да е включен в предмета на спора по конкретното дело, да е разрешен с обжалваното въззивно решение и да е обусловил правните изводи на съда, и следва да е от значение за изхода спора по делото.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК жалбоподателят свързва изведения от него материалноправен въпрос с оплакване (каквото дори липсва в касационната му жалба) за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд, който не обсъдил становището на жалбоподателя, че обявяването на конкурс за процесната длъжност било задължително по силата на закона, а именно – чл. 68, ал. 7, във вр. с ал. 1 от ЗЛЗ. Въззивният съд действително не е обсъдил в обжалваното решение този довод на касатора, но поради това, че този довод и твърденията, на които той е основан, са въведени несвоевременно – за първи път едва при новото разглеждане на делото от въззивния съд, след като то му е била върнато от ВКС (чл. 294 от ГПК). Дотогава касаторът-ответник изрично е твърдял по делото (както в отговора на исковата молба, така и в отговора на въззивната жалба на ищцата, като това твърдение не е променяно и при първото разглеждане на делото от ВКС), че процесната длъжност е определена за заемане с конкурс от самия него – в качеството му на работодател (със заповед № 129/23.02.2010 г. на изпълнителния директор на ответната болница, въз основа на протоколно решение от 27.01.2010 г. на съвета на директорите й, които са представени като доказателства по делото с отговора на исковата молба).
От изложеното следва, че изведеният от жалбоподателя материалноправен въпрос нито е надлежно – своевременно въведен в предмета на спора по делото, нито е разрешен с обжалваното въззивно решение, респ. – не е и обусловил правните изводи на въззивния съд, нито е от значение за изхода спора по делото. Поради това, този материалноправен въпрос не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Отделно от горното, като не е представил (в препис), соченото от него решение от 12.04.2013 г. по гр. дело № 19650/2012 г. на СРС, както и доказателства същото да е влязло в сила, касаторът не би могъл да установи наличие и на наведеното от него допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване – противоречива съдебна практика по изведения материалноправен въпрос (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 3 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Наред с това, разпоредбите на чл. 68, ал. 7, във вр. с ал. 1 от ЗЛЗ ясно, еднозначно и изчерпателно изброяват длъжностите в лечебните заведения за болнична помощ, за които се провежда конкурс по КТ, а именно: началник на клиника или отделение и главна медицинска сестра (акушерка, рехабилитатор), като процесната длъжност „управител на аптека в здравно заведение” не е сред тях. Поради това, не е налице нужда от създаване на задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК – по тълкуването и прилагането на тези разпоредби от ЗЛЗ – в аспекта на изведения от жалбоподателя материалноправен въпрос, респ. – не е налице и наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване – този правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя общо и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция по делото, в размер 200 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 09.04.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 1730/2013 г. на Софийския градски съд;
ОСЪЖДА С. [фирма] да заплати на С. С. Г. сумата 200 лв. (двеста лева) – разноски по делото
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.