2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1448
гр. София, 15.12. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5052 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 8305/09.12.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 14202/2013 г. на Софийския градски съд. С обжалваното въззивно решение, при постановена частична отмяна на решение № ІІ-119-194/23.08.2013 г. по гр. дело № 20573/2013 г. на Софийския районен съд, са уважени, предявени от Х. С. З. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищцата, извършено със заповед № 720/28.03.2013 г. на представляващия дружеството-касатор, ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението й длъжност „оператор – обслужване на клиенти” при дружеството-касатор и последното е осъдено да заплати на ищцата сумата 3 232.90 лв. – обезщетение за оставането й без работа през периода 02.05.2013 г. – 02.11.2013 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и на процесуални правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя (инкорпорирано в касационната му жалба), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два правни въпроса: 1) допустима ли е преценка от съда по отношение свободата на работодателя да организира работата на служители с еднакви или сходни трудови функции в различни поделения, звена, цехове, проекти и др. подобни организационни форми чрез причисляване на служителите в тях, както и – преценка по отношение териториалното разполагане на същите поделения, цехове, проекти и др. подобни в различни населени места; и 2) какво е съдържанието на понятието „поделение”, употребено в чл. 328, ал. 1, т. 7 и в други текстове от КТ и кои са минималните разграничителни критерии за приемане съществуването на подобни организационни формирования. По отношение и на двата правни въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения те да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Х. С. З., в отговора на жалбата излага становище и съображения, че няма основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, по следните съображения:
Въззивният съд е приел за установено от доказателствата по делото следното: Ищцата е заемала при ответника (сега касатор) длъжността „оператор обслужване на клиенти”, на непълно работно време, с място на работа [населено място], по безсрочно трудово правоотношение, прекратено с процесната заповед № 720/28.03.2013 г., връчена й на 24.04.2013 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 7 от КТ, считано от 02.05.2013 г. Функциите на заеманата от ищцата длъжност се свеждат основно до провеждане на дистанционни контакти (по телефон или други комуникационни средства) с клиенти на дружеството и трети лица, с цел сключване на клиентски договор, обслужване на клиентите на компанията, анализ на клиентски оплаквания, като работата по възложените проекти се осъществява чрез интернет и специални софтуери. Към момента на сключване на трудовия договор и понастоящем, ответникът има два офиса за осъществяване на дейността си – в [населено място] и в [населено място]. За да издаде процесната заповед, ответникът-работодател е уведомил ищцата, че на основание друга негова заповед (непредставена по делото), от 12.03.2013 г. до 30.04.2013 г. следва да се извърши реорганизация в предприятието, като дейностите по проект „П.-А.” се преместят в [населено място]. Съгласно утвърдено ново щатно разписание на ответното дружество, в сила от 27.04.2013 г., броят на служителите за длъжността „оператор обслужване на клиенти” (заемана и от ищцата) е 71 и има 5 свободни щатни бройки за длъжността. Към момента на уволнението и непосредствено преди това ищцата е работила по проект „П.-А.”, чието изпълнение ответникът е поел по силата на договор с трето лице от 24.02.2008 г. Същността на възложената по силата на този договор работа се свежда до осъществяване на дистанционна каталожна търговия с конкретен вид стоки. По този проект са работили служители, които работят и по други проекти, както в офиса на дружеството в [населено място], така и в този в [населено място], а след „реорганизацията”, по този проект е следвало да работят само служители от офиса във [населено място]. Ищцата е отказала да се премести в [населено място], поради което и е уволнена.
При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е намерил за основателни предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, по следните съображения: Приел е, че основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 7 от КТ се състои от два елемента, като вторият – отказът на ищцата да последва „преместването” в [населено място] е налице, но се явява ирелевантен, тъй като не е налице първият елемент – преместване на обособена част от предприятието в друго населено място, в случая – в [населено място]. В тази връзка, СГС е приел, че обособената част от предприятието, по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 7 от КТ, е всяко вътрешно организационно-производствено или служебно звено – цех, лаборатория, клон, служба, отдел и т.н., като в случая ответникът има два офиса – в [населено място] и в [населено място], във всеки от които осъществява пълния предметен обем на дейността си, но по конкретни възложения, които обаче не са обусловени от териториален признак. Предвид липсата на разграничение в спецификата на работата на двата офиса по конкретен предметен показател, е прието, че те не са нищо различно от място на работа, още повече, че предметът на дейност на ответника е такъв, че въобще не предполага конкретна териториална връзка с осъществяваната дейност. Въззивният съд е приел и че проектите, по които работи ответникът, включително „П.-А.”, не са част от предприятието, а конкретни задачи, които той следва да изпълни или изпълнява, употребявайки ресурса на всички длъжности, създадени в предприятието. Прието е и че насочването на част от заемащите съответна длъжност към конкретен проект е вътрешно разпределение на работата, а не създаване на обособена част от предприятието, както и че ако по някакви причини работодателят е решил само служителите в [населено място] да работят по проекта „П.-А.”, е следвало просто да възложи само на тях изпълнението му, а на тези, които работят в [населено място], на същата длъжност, да възложи работа по друг проект, което би означавало „преместване на дейностите по проект „П.-А.” в офиса в [населено място]”, както е цитирано в уведомлението до ищцата. По тези съображения СГС е извел и решаващия си извод, че окачествяването на това „преместване на дейности”, като преместване на обособена част от предприятието по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 7 от КТ, е направено напълно произволно от работодателя и уволнението на ищцата на това основание е незаконосъобразно.
От така цитираните мотиви към обжалваното решение е видно, че въззивният съд не е извършвал, сочената в първия правен въпрос в изложението на касатора, преценка досежно свободата на работодателя да организира и реорганизира работата в предприятието си, а предвид установената по делото организация на работата в двата офиса на ответното дружество и предприетото от негова страна „преместване на дейности”, е приел, че в случая не е налице преместване на обособена част от предприятието – негово „поделение” по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 7 от КТ. С оглед това, този първи изведен от касатора правен въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не е от значение за изхода на правния спор по делото, поради което и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая.
Вторият изведен от жалбоподателя – материалноправен въпрос относно тълкуването на понятието „поделение” по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 7 от КТ и критериите за това, несъмнено съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. По отношение на него обаче не е налице, наведеното от касатора допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Този материалноправен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като той е намерил разрешение в задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.
В решение № 329/13.07.2011 г. по гр. дело № 1073/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието, че критерият за наличието на обособено структурно звено в предприятието на работодателя (поделение, клон, цех, отдел, сектор, група и пр.) не може да е само териториален (населено място, регион, област) или финансово-икономически (отделен източник на приходи, отделна разходна сметка), които два белега, както и функционалният (осъществяването на относително обособена дейност от общата дейност на предприятието) не са определящи, в повечето случаи те са второстепенни и не винаги са налице. Прието е и че основната характеристика за относителната самостоятелност на съответното обособено структурно звено е организационно-управленската – това структурно звено във всички случаи следва да е именно обособена и относително самостоятелна организационна единица в цялостната структура и организация на предприятието (негово поделение, клон, цех, отдел, сектор, група и пр.), с относително самостоятелно ръководство в управленската йерархия на предприятието (ръководител на поделението или клона, началник на цеха, отдела или сектора, отговорник на групата и пр.); понякога обособеното структурно звено има относително самостоятелен източник на приходи и/или самостоятелна разходна сметка, много често то осъществява определена част от общата дейност на предприятието (бояджийски цех, строителна група и пр.) или пък осъществява цялостната му дейност на територията на дадено населено място, община, област и пр. Прието е, че определящи са най-вече наличието или не на организационно-управленска обособеност, респ. относителната самостоятелност на такова структурно звено, която (ако е налице), в съчетание със специфични функционални, финансово-икономически и/или териториални характеристики (ако и такива са налице), до голяма степен определя естеството на трудовите функции в такова обособено структурно звено.
Приетото в мотивите към обжалваното решение, че проектите, по които работи ответникът-работодател, включително „П.-А.”, не са обособени части от предприятието, а конкретни задачи, които той следва да изпълни или изпълнява, употребявайки ресурса на всички длъжности, създадени в предприятието, както и че насочването на част от заемащите съответна длъжност към конкретен проект е вътрешно разпределение на работата, а не създаване, респ. – преместване на обособена част от предприятието, е в съотвествие с цитираната по-горе практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, която се споделя от настоящия съдебен състав и не се нуждае от промяна или осъвременяване. С оглед на това, няма основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по втория изведен и формулиран от касатора правен въпрос (в този смисъл са и т. 4 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от касатора общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 8305/09.12.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 14202/2013 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.