2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1449
гр. София, 15.12. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5157 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба (предвид и уточнението й по делото) на А. И. О. и М. Д. Г. срещу решение № 189/26.03.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 182/2014 г. на Пловдивския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановено частично потвърждаване на решение № 557/02.12.2013 г. по гр. дело № 455/2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд, е уважен частично, предявеният от С. И. С. срещу жалбоподателките, иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, като последните са осъдени да заплатят солидарно на ищеца сумата 6 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие непозволено увреждане – изявление, съдържащо се в т. 7 от сигнал с вх. № 309/09.04.2013 г. до Българския лекарски съюз (Б.), ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.04.2013 г. до окончателното й изплащане, като в тежест на жалбоподателките са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателките (предвид и уточнението му по делото), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните три (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) материалноправни въпроса по приложението на чл. 45, във вр. с чл. 52 от ЗЗД, а именно: 1) относно накърняването на правата и доброто име на физическо лице, чрез подаване на сигнал до компетентен орган; 2) относно проверката за истинност само на фактическите твърдения, които единствено могат да ангажират отговорността на отправилия сигнала – при допълнителното изискване тези фактически твърдения да са неверни и да позорят адресата; и 3) относно причиняването на неимуществени вреди, чрез твърдения в сигнала за осъществяван психически натиск и тормоз. Жалбоподателките поддържат, че тези материалноправни въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като в тази връзка сочат и представят (в преписи) решение № 12/06.02.2013 г. по гр. дело № 449/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК) и решение № 18/05.03.2009 г. по гр. дело № 6264/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.), т.е. – наведени са допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът С. И. С. в отговора си излага становище и съображения за процесуална недопустимост на жалбата, както и – при условията на евентуалност – че не следва да се допуска касационното обжалване.
Възражението на ищеца за процесуална недопустимост на касационната жалба, поради това, че въпреки двукратното й оставяне без движение, не била отстранена нейна нередовност – не било представено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, е неоснователно. Видно от изложеното по-горе, формалното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е изпълнено от страна на жалбоподателките.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:
За да постанови решението си в обжалваната част, въззивният съд, при подробно обсъждане на събраните доказателства и на твърденията и доводите на страните по делото, е намерил, че е осъществен фактическият състав на чл. 45 от ЗЗД. Прието е за установено, че в т. 7 от процесното писмо-сигнал с вх. № 309/09.04.2013 г. до Б. (с което писмо са поискани и съдействие, компетентно становище и разпореждане на проверка), двете жалбоподателки-ответници – общопрактикуващи лекари в [населено място], са изложили твърдения за оказван им психически натиск и тормоз от ищеца (също лекар), в качеството му на изпълнителен директор на Д. „Х.” – [населено място], във връзка с провеждането на конкурс за отдаване под наем на лекарски кабинети в общинската сграда на медицинския център в [населено място]. Прието е за установено и че процесното писмо-сигнал е било получено от двама от адресатите в него – в Б. и в Националното сдружение на общопрактикуващите лекари в България (НСОПЛБ), както и че е било качено в интернет-сайта на последното. В тази връзка апелативният съд е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателките, че те не са желали публикуването на писмото в този сайт, като съдът е изложил съображения, че с адресирането на жалба или сигнал до държавен орган или обществена организация, които имат правомощия да осъществяват проверка за твърдени нарушения при извършване на определена дейност, особено в обществен интерес, логично е да се приеме, че тези органи ще предприемат необходимите действия за събиране на информация от по-голям кръг субекти относно достоверността на твърденията, като при съвременните средства за комуникация и информираност на обществото чрез интернет, публикуването на сайта на организацията е неизбежна негова последица. Въззивният съд е намерил горното процесно поведение на жалбоподателките-ответници за противоправно, накърняващо предписаното в закона задължение да не се вреди другиму. В тази връзка е посочено, че безспорно всеки български гражданин има право да изразява мнението си и да го разпространява чрез слово – писмено или устно (чл. 39, ал. 1 от Конституцията), както и да подава жалби, предложения и петиции (чл. 45 от Конституцията), но тези права не могат да бъдат използвани за накърняване на правата и доброто име на другите граждани (чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията). От това е направен изводът, че двете жалбоподателки са имали правото да напишат процесния сигнал до Б. и НСОПЛБ с описаните в него факти, но последните трябва да отговарят на действителното фактическо положение, като върху ответниците лежи доказателствената тежест да установят в процеса, че ищецът им е оказал психически натиск и тормоз. След изключително подборно обсъждане на доказателствата и на твърденията на страните по делото, апелативният съд е намерил, че не може да се направи мотивиран извод, ищецът, както с личните си действия, така и като изпълнителен директор на МБАЛ [фирма] или като управител на [фирма], да е осъществявал психически натиск и тормоз върху ответниците. Съдът е приел и че ответниците са злоупотребили с правото си да подават жалби, предложения и сигнали, тъй като в писмото си са изложили неверни твърдения, които могат да накърнят правата и доброто име на ищеца, както и че поведението им е противоправно и виновно. Също на база подробен анализ на доказателствата по делото, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, свързани с изживян стрес, силни негативни чувства (яд, недоумение с какво е предизвикал тези обвинения, обида, възмущение, афект), бил е подложен на забележки и подмятания от колегите си, налагало се е постоянно да обяснява и да се оправдава, че не е осъществявал психически натиск върху двете лекарки, поради което се е притеснявал да се появява на обществени прояви, като за месец-два е отменил и лекциите си като доцент във Факултета по обществено здраве в Медицинския университет – София, наложило се е да дава устни обяснения в Б. и НСОПЛБ – на национално и регионално ниво, което го е притеснявало, не е можел да спи, но с течение на времето е преодолял стреса. Апелативният съд е намерил за доказана по делото и причинно-следствената връзка между поведението на жалбоподателките-ответници и настъпилото увреждане на ищеца, като е приел, че претърпените от последния вреди са в пряка зависимост от подадения сигнал, както и че тези вреди са типична, нормално настъпваща необходима последица от действията на ответниците и са повтаряеми при същите съпътстващи условия. Съдът е приел, че отговорността на ответниците е солидарна съгласно чл. 53 от ЗЗД, както и че те дължат на ищеца обезщетение в размер 6 000 лв., като са отчетени вида, интензитета и продължителността на реално претърпените от него неимуществени вреди, възстановяването му след сравнително кратък период от време, създадените отношения по повод отдаването на лекарските кабинети под наем, които са предизвикали силни страсти и у двете страни по спора, общественото положение на ищеца, което предпоставя по-широката му известност, но в същото време го прави често обект на подобни жалби; съобразени са и моментът на настъпване на деликта и наложените обществени представи и понятие за справедливост в аспекта на съществуващите обществено-икономически условия на живот. Относно началния момент на законната лихва, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 84 от ЗЗД тя се дължи от деня на деликта, като доколкото по делото не е установена точната дата, на която ищецът е прочел процесния сигнал в интернет, за начална дата на узнаването е приет 23.04.2013 г., на която дата с писмо от Б. са поискани обяснения от ищеца.
Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд не е разрешил никой от трите изведени от жалбоподателките материалноправни въпроса, в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно – в противоречие с двете посочени и представени с изложението им, касационни решения.
В изложението на жалбоподателките се поддържа, че в практиката на ВКС се приема следното: че само в случаите на злоупотреба с правото за подаване на сигнали до съответните компетентни органи може да се приеме наличие на виновно поведение у подателите на сигнала и евентуално причиняване на вредоносни последици за атакувания субект; че съдилищата следва да направят пълна проверка на истинността или неистинността на твърдените в сигнала обстоятелства; че излагането на верни твърдения, дори и с тях да са предизвикани неблагоприятни изживявания, не могат да бъдат вменени във вина на подателя на сигнала; че на проверка за истинност подлежат само фактическите твърдения, които могат да ангажират деликтна отговорност, ако са неверни и позорят адресата, като оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност. Тези разрешения действително са възприети в задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която е и соченото от жалбоподателките, решение № 12/06.02.2013 г. по гр. дело № 449/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, като подобни разрешения са възприети и в другото сочено и представено от тях – решение № 18/05.03.2009 г. по гр. дело № 6264/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (което е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г. и не формира задължителна практика за долустоящите съдебни инстанции). Същите материалноправни разрешения, обаче са възприети и съобразени, и в обжалваното въззивно решение, поради което не е налице твърдяното от жалбоподателките противоречие. Несъгласието на последните с правните изводи на апелативния съд, и най-вече – с направените от него, обсъждане и анализ на доказателствата по делото, въз основа на които той е достигнал до тези правни изводи, както и свързаните с това оплаквания в изложението им, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. По своята същност те са касационни доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, т.е. – биха могли да са основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, които не могат да бъдат разглеждани в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, а – единствено в решението по чл. 290 от ГПК, но само ако касационното обжалване бъде допуснато, при наличие на общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В случая, както стана ясно, не са налице наведените от жалбоподателките допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, поради което касационното обжалване по делото не следва да се допуска.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателките-ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца, претендираните и направени от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в настоящото производство пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 800 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 189/26.03.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 182/2014 г. на Пловдивския апелативен съд, – в частта му, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД е уважен за сумата 6 000 лв., ведно със законната лихва и разноски;
ОСЪЖДА А. И. О. и М. Д. Г. да заплатят на С. И. С. сумата 800 лв. (осемстотин лева) – разноски за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.