2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1452
гр. София, 15.12.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5213 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 964/24.06.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 933/2014 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 537/10.02.2014 г. по гр. дело № 8135/2013 г. на Варненския районен съд (ВРС), е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу В. И. К., иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на касатора-ищец съществува вземане към ответника в размер на сумата 5 981.10 лв., получена от последния на 10.01.2010 г., чрез паричен превод по банковата му сметка, при първоначална липса на основание, вследствие допусната техническа грешка при изготвяне на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, както и в размер на сумата 2 032.46 лв. – законна лихва върху главницата за периода 10.01.2010 г. – 26.04.2013 г., за които суми в полза на жалбоподателя-ищец е издадена заповед № 3501/29.04.2013 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 6098/2013 г. на ВРС; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че плащането от касатора-ищец на ответника на процесната сума 5 981.10 лв., като обезщетение по чл. 224 от КТ, съобразно заповед от 22.12.2009 г. за прекратяване на трудовото правоотношение между тях, действително е направено при изначална липса на основание, тъй като е за период от датата на предходно уволнение на ответника до датата на възстановяването му на работа, през който той не е полагал труд и няма право на платен годишен отпуск. Като се е позовал на т. 1 от ППВС № 1/1979 г., въззивният съд е приел обаче, че от събраните по делото доказателства се налага изводът, че ответникът е бил добросъвестен при получаването на процесното обезщетение и съгласно чл. 271, ал. 1 от КТ не дължи връщането му. Намерен е за несъстоятелен доводът на жалбоподателя, че ответникът бил недобросъвестен, тъй като в молба от 22.12.2006 г. той заявил, че „не счита за достойно да получава възнаграждение, без за това да е работил”. В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че молбата датира много (повече от три години) преди получаването на процесната сума, както и че заявеното от ответника не следва да се извежда от контекста на цялостното изложение в молбата му и да му се придава неприсъщо съдържание за знание, още повече, че там се говори за възнаграждение, а не за обезщетение. Наред с това, въззивният съд е приел, че за наличие на съзнание за дължимо получаване на процесната сума, свидетелства молба на ответника от 22.12.2009 г., с която той е поискал преизчисляване на обезщетението му, като се вземе предвид и уговорения с колективния трудов договор, допълнителен платен годишен отпуск. Преценявайки тази молба в съвкупност с показанията на свидетеля К., окръжният съд е приел, че у ответника е имало субективно отношение, не само, че процесното обезщетение му се дължи, но и че според него му се дължи в по-голям размер. Въззивният съд е приел и че длъжността, която е заемал ответникът („началник отдел „Организация на труда и работната заплата””) е свързана с приложението на трудовото законодателство, но от това не следва, че ответникът е запознат със съдебната практика, приемаща недължимост на обезщетение за платен годишен отпуск за времето, през което работникът не е полагал труд, доколкото липсва изрична законова норма, установяваща това. В тази връзка е изтъкнато и че ответникът е бил уволнен от тази длъжност само ден, след като е бил възстановен на нея, т.е. – реално не е започнал изпълнение на трудовите си задължения, както и че не е имал отношение към определяне дължимостта на обезщетението, а го е получил такова, каквото му е определено след утвърждаването на заповедта от надлежните ръководители, имащи правото да сторят това – двамата изпълнителни директори, юрисконсулта, главния счетоводител и ръководителя „Б.”, като съдът е намерил за ирелевантно обстоятелството дали посочването на дължимостта на процесната сума се дължи на техническа грешка или на други обстоятелства.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради необоснованост, нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът В. И. К. в отговора на касационната жалба излага становище и подробни съображения, че няма основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 от ГПК се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК.
Съгласно т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение.
В случая писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не съдържа ясно и точно формулиран правен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение и който да е обусловил изхода на спора по делото. В изложението се цитират две решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г. – решение № 1158/24.10.2008 г. по гр. дело № 5097/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС и решение № 577/26.06.2009 г. по гр. дело № 538/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като се поддържа, че въззивният съд се произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с тях, но такъв въпрос не е изведен и ясно и точно формулиран. Наред с това в изложението се преповтарят част от оплакванията, изложени и в касационната жалба – за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Както вече беше посочено, обаче, последните представляват касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи или допълнителни основания за допускане на касационното обжалване. Поради това, тези оплаквания биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на общо и допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Дори и да се приеме, че в изложението си жалбоподателят извежда, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, материалноправен въпрос по приложението на чл. 271, ал. 1 от КТ, и по-конкретно – относно съдържанието на понятието „добросъвестност” по смисъла на тази разпоредба, то обжалваното въззивно решение не е в противоречие с двете посочени и представени (в преписи) от касатора решения на ВКС. На първо място следва да се изясни, че същите са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г. и не формират практика на ВКС, която да е задължителна за първоинстанционните и въззивните съдилища. В тези две решения са разгледани случаи, които съществено се различават от този по настоящото дело. В едното от тези решения е прието, че предвид квалификацията и компетентността на служител, заемал длъжност „главен счетоводител”, не може да се приеме неговото твърдение за добросъвестност при получаване на суми в общ размер 17 219.61 лв., за които липсват доказателства да са получени по трудовото правоотношение, като разходните касови ордери за тези суми не съответстват на разплащателните ведомости, и при положение, че за същия период на същия служител е било изплатено трудово възнаграждение в размер 11 584.27 лв. Във второто решение е прието, че позоваването на т. 1 от ППВС № 1/1979 г., респ. – на чл. 271, ал. 1 от КТ е неоснователно, тъй като, макар между страните да е съществувало трудово правоотношение, то ответницата (на длъжност „заместник-главен счетоводител”) не е получила процесните суми при или по повод изпълнение на трудовите си функции при работодателя, поради което отговорността й спрямо него следва да бъде реализирана по общия исков ред – ЗЗД, а не по реда на КТ.
На следващо място в случая въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 271, ал. 1 от КТ в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз в решение № 791/17.01.2011 г. по гр. дело № 271/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Там е прието, че понятието за добросъвестност по смисъла на чл. 271, ал. 1 от КТ, е изяснено с тълкувателно решение № 79/1965г. на ОСГК, съгласно което – за преценката за това дали работникът или служителят следва да върне сумите, определящо е субективното отношение на получателя към основанието за получаване на сумите. За да отпадне задължението му за връщане на сумите, достатъчно е той да е имал съзнанието, че за него съществува правото да ги получи. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответните суми. Изхожда се от принципа, че добросъвестността е правно начало, което изисква точно и честно отношение, взаимно уважение и изпълнение на правата и задълженията в съответствие със законовите разпоредби.
Обжалваното въззивно решение е в пълно съответствие и с посочената в него, т. 1 от ППВС № 1/1979 г., където е прието, че не се дължи връщане на даденото при начална липса на основание, само когато законът не допуска да се иска обратно даденото, и като първи пример е посочена разпоредбата на чл. 82, ал. 1, изр. 1 от КТ от 1968 г. (отм.), аналогична на чл. 271, ал. 1 от КТ от 1986 г.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице предпоставките за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в производството пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 964/24.06.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 933/2014 г. на Варненския окръжен съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на В. И. К. сумата 500 лв. (петстотин лева) – разноски по делото
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.