2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1456
гр. София, 19.12. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 4908 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. П. С. срещу решение № 139/26.03.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 1079/2013 г. на Старозагорския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 1168/08.11.2012 г. по гр. дело № 5185/2011 г. на Старозагорския районен съд (СтРС), е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, по отношение на жалбоподателя, съществуването на вземането на Д.о. в [населено място] за сумата 8 400 лв., представляваща главница (обезщетение) за констатирана с акт за начет № 11040005/23.02.2011 г. на Агенцията за държавни финансови инспекции (АДФИ), вреда на операта-ищец, в резултат на това, че жалбоподателят, в качеството си на директор на същата опера, без правно основание е сключил договор № 71/02.04.2007 г. за наем на жилище за лични нужди със срок на действие 02.04.2007 г. – 31.12.2008 г., както и за сумата 3 266.32 лв. – лихва върху главницата за периода 04.04.2007 г. – 23.02.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.05.2011 г. до изплащане на вземането, за което са издадени заповед № 1648/10.05.2011 г. за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 2382/2011 г. на СтРС; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалноправни норми, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните четири правни въпроса: 1) попада ли в приложното поле на чл. 66 и чл. 107 от КТ клаузата относно ползване на жилище от служителя по време на изпълнение на трудовото правоотношение и следва ли в трудовия договор (в споразумението по чл. 107 от КТ) на лицето, ползващо наето от работодателя жилище, да е включена клауза, даваща му такава правна възможност, или ползването на наето от работодателя жилище може да се осъществи на правно основание, без да е необходимо страните да са уговорили изрично подобна клауза; 2) сключването на договор за наем с трето лице – наемодател от държавно учреждение – наемател, което не е първостепенен разпоредител с бюджетни кредити, следва ли да бъде изрично разрешено или съгласувано с първостепенния разпоредител с бюджетни кредити; 3) допустимо ли е съдът да влага в констатациите на съставителя на акта за начет свое собствено тълкуване, като приема, че твърдението на актосъставителя за сключване на договор за наем без правно основание е равнозначно на липса на основание за заплащане на наемна цена; и 4) приложима ли е в производството по чл. 422 от ГПК презумптивната доказателствена сила на констатациите в акта за финансов начет съгласно чл. 22, ал. 5 от ЗДФИ. Жалбоподателят сочи допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответната Държавна опера в [населено място], в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба; претендира присъждане и на разноските пред касационната инстанция.
За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е приел за установено, че жалбоподателят, в качеството си на директор и представител на операта-ищец, е сключил от нейно име процесния договор за наем на жилище, по който от бюджета на операта за процесния период 02.04.2007 г. – 31.12.2008 г. е заплатен наем в размер на процесната сума 8 400 лв. Приел е и че презумпцията по чл. 22, ал. 5 от ЗДФИ за истинност на фактическите констатации в акта за начет не е оборена чрез ангажираните от жалбоподателя доказателства, а напротив – от свидетелските показания по делото е установено, че през същия период той е ползвал за лични нужди наетото жилище. Въззивният съд е установил и че в сключеното между жалбоподателя и министъра на културата споразумение по чл. 107 от КТ не е предвидено жалбоподателят, в качеството си на директор на операта, да ползва жилище под наем, който да се заплаща от операта – второстепенен разпоредител с бюджетни кредити, или от първостепенния разпоредител – Министерството на културата, нито по делото е доказано министърът да е дал по друг начин съгласие за сключването на процесния договор за наем, т.е. последният е сключен без такова съгласие. При така установените обстоятелства и като се е позовал на установените със ЗФУКПС принципи и изисквания към системите за финансово управление и контрол в организациите от публичния сектор, и – конкретно на чл. 3, ал. 2 и чл. 13 от същия закон, въззивният съд е приел, че с процесния договор за наем, на операта-ищец са причинени вреди в размер на заплатения от бюджета й наем в общ размер 8 400 лв. В тази връзка е изтъкнато и че операта е разполагала и със собствен свободен апартамент, в който не е имало наематели, поради което не се е и налагало да се сключва договор за наем на ново жилище. Също в тази връзка, тълкувайки решаващия извод на финансовия контролен орган, че жалбоподателят, в качеството си на директор на операта-ищец, без правно основание е сключил процесния договор за наемане на частно жилище за задоволяване на личните му жилищни нужди и с изплатените наемни вноски е ощетил и нанесъл вреда на бюджета на операта, въззивният съд е приел, че под израза „без правно основание” се има предвид, че разходите за наема са направени без основание.
Настоящият съдебен състав намира за основателни доводите в отговора на касационната жалба, че жалбоподателят е „спестил” във формулировката на първите два изведени от него правни въпроса, особено съществените за правния спор обстоятелства по делото, че именно той – жалбоподателят, в качеството си на директор и представител на операта-ищец, е сключил от името и за сметка на последната процесния наемен договор и същевременно е ползвал наетото с бюджетни средства жилище за лични нужди, поради което тези два материалноправни въпроса не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са без значение за изхода на правния спор по делото. Видно от мотивите му, като е взел предвид именно тези съществени обстоятелства по делото, окръжният съд е приел, че със сключването и изпълнението на процесния наемен договор, без съгласието (предварително или последващо) на първостепенния разпоредител с бюджетни кредити, който в случая е и органът по назначаването (чл. 61, ал. 2, във вр. с чл. 107 и с чл. 89-96 от КТ), жалбоподателят е нанесъл на операта-ищец процесната вреда. Тези изводи на въззивния съд, основани на принципа за отговорност и отчетност пред горестоящия ръководител на ръководителя на всяко ниво в организациите от публичния сектор за своята дейност по финансовото управление и контрола в ръководената от него структура или звено (чл. 3 от ЗФУКПС), на принципа за разделяне на отговорностите по начин, който не позволява един служител едновременно да има отговорност по одобряване, изпълнение, осчетоводяване и контрол, на принципа за докладване и проверка на финансовите дейности и операции (чл. 13 от ЗФУКПС) и пр., са направени при точно и стриктно приложение на материалния закон – чл. 5 от ГПК. С оглед това, тези два материалноправни въпроса (първият и вторият в изложението на касатора) в случая нито представляват общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, нито са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Без значение за изхода на правния спор по делото и без значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е и третият, изведен от касатора – процесуалноправен въпрос. В случая въззивният (а и първоинстанционният) съд по делото, не е „вложил свое собствено тълкуване” в констатациите на съставителя на акта за начет (каквато е постановката на този процесуалноправен въпрос), а в рамките на правомощията си на съдебна инстанция по съществото на правния спор в установителното исково производство по чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, чрез тълкуване е установил действителното съдържание на констатациите и изводите в акта за начет, в който достатъчно ясно е посочено, че „без правно основание” са както сключването на процесния наемен договор, така и извършените по него плащания от бюджета на операта-ищец.
Четвъртият изведен от касатора – също процесуалноправен въпрос, е обуславящ правните изводи на окръжния съд в обжалваното въззивно решение и е от значение за изхода на правния спор по делото, но е разрешен от въззивния съд при точно приложение на процесуалния и материалния закон, което е съобразено с трайно установената практика на ВКС. Съгласно тази практика, исковите производства по чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК се развиват по общия исков ред (единствената особеност при тях е че искът е не осъдителен, а установителен, тъй като вече е налице изпълнително основание – съдебна заповед за изпълнение), поради което никога не е имало съмнение, че и в тези производства е приложима общата разпоредба на чл. 154, ал. 2 от ГПК относно установените от закона презумпции, каквато – оборима такава, е и презупмпцията по чл. 22, ал. 5 от ЗДФИ, още повече, че тя е установена от законодателя именно по повод и във връзка с влизането в сила на действащия ГПК от 2007 г. – с § 20 от преходните и заключителните разпоредби към него.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1, във вр. с чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за производството пред касационната съдебна инстанция по делото, в размер 840 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 139/26.03.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 1079/2013 г. на С. окръжен съд;
ОСЪЖДА В. П. С. да заплати на Д.о. в [населено място] сумата 840 лв. (осемстотин и четиридесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.