9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 146
София, 19.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №108/2018 година.
Производството е по чл.230, във връзка с чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
С определение №179/07.6.2018 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл.229, ал.1, т.6 ГПК, поради наличие на висящо к.д.№10/2018 г. по описа на Конституционния съд на Република България.
По посоченото конституционно дело е налице произнасяне на Конституционния съд с решение №15/06.11.2018 г., обнародвано н ДВ, бр.95/16.11.2018 г., поради което и на основание чл.230, ал.1 ГПК производството по делото следва да бъде възобновено.
Производството е образувано е по касационна жалба, вх.№7085/07.11.2017 г., подадена от адвокат С. Р. – процесуален представител на ответника по исковата молба „Юробанк България“ АД – София против въззивно решение №133/21.9.2017 г. по гр.д.№307/2017 г. по описа на Сливенския окръжен съд,г.о., с което е потвърдено решение №326/18.4.2017 г. по гр.д.№3934/2016 г. по описа на Сливенския районен съд, с което е признато за установено по отношение на ищците Ж. И. К. и Н. К. К., и двамата от [населено място], и ответника „Юробанк България“ АД – София, че пункт трети от договор за учредяване на ипотека, обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека /№/, том III, дело /№//2006 г. на Служба по вписванията – С., акт /№/, том IV, рег./№/, дело /№//2006 г. на нотариус Е. Ш., в частта относно „ведно с построените в него една стая, кухня и антре със самостоятелен вход в северната част на северозападната жилищна сграда, застроени върху 64 кв.м, и обособени като самостоятелен жилищен обект“ е недействителен, поради липса на тъждество на ипотекирания имот.
Въззивният съд е приел, че „формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Въззивният съд допълва фактическата обстановка с установеното пред настоящата инстанция от допуснатото и съобразено доказателствено средство – заключение на назначената допълнителна строително-техническа експертиза, което съдът кредитира като неоспорено от страните и изготвено от вещо лице, в чиято компетентност и безпристрастност съдът няма основания да се съмнява, както следва:
Няма установени данни за извършване на допълнително преустройство на двете стаи в южната част на процесната жилищна сграда, като по този начин в северозападната жилищна сграда да е обособен само един жилищен обект. Единственото преустройство, извършено в северозападната жилищна сграда с идентификатор /№/ е премахването на вътрешна преградна стена в северната част на сградата, при което северните две стаи са обединени в едно помещение. Преустройството е извършено вероятно през 1995г. Статута на сграда с идентификатор /№/, разположена в ПИ /№/, с адрес: [населено място], [улица] по действащите кадастрална карта и кадастрален регистър на [населено място] е еднофамилна жилищна сграда на един етаж със застроена площ 65 кв.м. Архитектурното разпределение на сградата се състои от три стаи, санитарен възел и входно антре. Тези помещения са неразделно и функционално свързани помежду си и представляват еднофамилно жилище, състоящо се от две стаи, кухня, санитарен възел и антре с един вход, от което не е възможно да се обособят повече от един самостоятелен жилищен обект, без значителни преустройства и без неудобства, по-големи от обикновените, при спазване на строителните правила и нормативи. Към датата на съставяне на нотарилане ект за учредяване на договорна ипотека /№/, том ІV, рег./№/, дело/№//2006г. – 11.5.2006 г. в жилищна сграда с идентификатор /№/ по КККР на [населено място] и пристройката към нея, съдържащи като архитектурно разпределение: две стаи, кухня, санитарен възел и антре, е съществувал един самостоятелен жилищен обект, отговарящ на изискванията на чл.40, ал.1 от ЗУТ.
В съдебно заседание при изслушване на заключението, вещото лице категорично потвърждава, че цялата сграда представлява един самостоятелен жилищен обект и описаните в нотариалния акт помещения са част от него и не са могли да бъдат самостоятелен обект. Сградата е с един вход и един санитарен възел. Към момента на учредяване на ипотеката е било така и сега е така.
Въззивният състав споделя правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Сливенският районен съд е бил сезиран с предявен в условията на активно субективно съединяване иск за установяване недействителност на договор за учредяване на договорна ипотека в частта относно ипотекирана част от сграда, поради липса на тъждество на ипотекирания имот, с правно основание чл.170 от ЗЗД.
Ипотечният договор следва да съдържа всички елементи предвидени от правната норма на чл. 167, ал.2 от ЗЗД, с които се индивидуализират страни по обезпечителната сделка, предмета на обезпечението и обезпечения дълг. В случай, че липсва някой от елементите, визирани в съдържанието на правната норма, то съгласно чл. 170 от ЗЗД ипотеката е недействителна.
В процесния случай, релевираните от ищците доводи за недействителност касаят тъждеството на имота, послужил за обезпечение. Тъждественост на имота в смисъл на чл.170 ЗЗД означава, че към момента на учредяване на ипотеката имотът трябва да съществува и да е конкретизиран. Съгласно чл.166, ал.2 ЗЗД може да се ипотекира само конкретно определен имот, а последният, от своя страна, подлежи на индивидуализиране чрез посочване на вид, местонахождение и граници. Съгласно установената съдебна практика, преценката за тъждествотона имота следва да се преценява фактически за всеки отделен случай – от установените по делото негови фактически индивидуализиращи признаци(физически аспект), а не само на база на правни признаци на сделката – описание на имота в нотариалния акт(правен аспект).
Действително в процесния нотариален акт за учредяване на договорна ипотека, ипотекираният имот, всъщност процесната част от сградата/помещения/ е описан по аналогичен начин с описанието в документа за собственост на ищеца Н. К.. Вторият аспект обаче – физическият, т.е. фактическата идентичност в случая не е установена. Категорично от заключението на вещото лице по назначената както първоначална, така и изслушаната от въззивната инстанция допълнителна съдебно-техническа експертиза, се установи несъответствие между описаните в ипотечния акт помещения, „обособени като самостоятелен жилищен обект“ и действителното архитектурно разпределение на сградата с идентификатор /№/.
Съдът приема, че в случая се касае до порочно учредена ипотека, тъй като имотът, така както е бил описан нотариалния акт за учредяване на ипотеката /“една стая, кухня и антре със самостоятелен вход в северната част на северозападната жилищна сграда, застроени върху 64 кв.м. и обособени в самостоятелен жилищен обект, както кухня и тоалетна“/ не е съответствал фактически с действително съществуващия към момента на учредяване на ипотеката – 11.05.2006г. самостоятелен жилищен обект в сграда с идентификатор /№/, който архитектурно включвал две стаи, кухня, санитарен възел и антре. Вещото лице е категорично, че нито към момента на учредяване на ипотеката, нито към настоящия момент, от помещенията в сградата и постройката към нея, които са неразделно и функционално свързани помежду си и представляват един самостоятелен жилищен обект, не е възможно да се обособят повече от един самостоятелен жилищен обект, без значителни преустройства и без неудобства, по-големи от обикновените, при спазване на строителните правила и нормативи. Вещото лице категорично заявява, че цялата сграда представлява един самостоятелен жилищен обект и описаните в нотариалния акт помещения са част от него и не са могли да бъдат самостоятелен обект. Сградата е с един вход и един санитарен възел. Така е било и към момента на учредяване на ипотеката. Следователно е неоснователно твърдението на въззивника, че така описаните в ипотечния акт помещения са били самостоятелен жилищен обект, извън другите две помещения в югозападната част от сградата /за които вещото лице категорично посочва, че не са можели и не могат да се обособят и не представляват самостоятелен жилищен обект/ и съответно годен обект на ипотека. Не се установи така описаните в ипотечния акт помещения да отговарят на изискванията на чл.166, ал.2 от ЗЗД. Както се установи по категоричен начин, налице е несъответствие между действително съществуващия самостоятелен жилищен обект в сграда с идентификатор /№/ и описаните като такива помещения в ипотечния акт. Законът държи сметка относно пълното и точно индивидуализиране на ипотекирания имот, като липсата на такова създава пречки да се установи тъждеството на имота по смисъла на чл. 170 ЗЗД.
С оглед изложеното, предявения иск с явява основателен и като такъв следва да се уважи.
Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.т.1-3 и ал.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване:
Сочат се следните въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения, изведени във въззивната жалба и които са от значение за правилното решаване на делото ?, 2. Следва ли съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, и следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка ?, 3. По какъв начин и чрез кои белези се индивидуализира и конкретизира недвижимият имот, предмет на договорна ипотека ?, 4. Налице ли е основание за отвод на вещо лице, изготвило заключение в първоинстанционното производство, което заключение е било оспорено от страната, обжалвала първоинстанционното решение, и същото вещо лице е назначено от въззивния съд за изготвяне на допълнително заключение, въпреки появилите се съмнения за липса на безпристрастност и въпреки участието му в другата инстанция ?
На пето място се поставя и въпрос за постановяване на очевидно неправилно решение от Сливенския окръжен съд.
Цитира се и се представя съдебна практика на ВС и ВКС.
Ответниците по касация Ж. И. К. и Н. К. К.,посредством процесуалния си представител – адв. М. Й., са депозирали отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговора на ответниците по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК обаче не отговарят на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По първите два въпроса въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като въззивната инстанция е обсъдила всички ангажирани пред двете инстанции доказателства, както и направените оплаквания във въззивната жалба.
По третия от поставените въпроси, визиращ тъждеството на ипотекирания имот, въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като от заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че предметът на процесната договорна ипотека не е имот по смисъла на чл.166, ал.2 ЗЗД, както във физически, така и в правен аспект.
По четвъртия от поставените въпроси обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Отводът на вещото лице е уреден в разпоредбата на чл.196 ГПК. Трайна е практиката на съдилищата, че при направен отвод на съдия или вещо лице съдът е този, който преценява дали са налице основания за отвод или не, т.е. съдът не е длъжен да уважи направеното искане за отвод. По-същественото в случая обаче е това, че макар да е направен отвод на вещо лице, не са изтъкнати основания, които пораждат съмнения за неговата безпристрастност. Въззивникът, касационен жалбоподател в настоящото производство, само е посочил заключенията на вещото лице, с които не е съгласен, като е мотивирал несъгласието си, но това не означава, че по този начин сочи обстоятелства, от които може да се породи съмнение за безпристрастността на вещото лице.
По въпроса за наличие на основание по чл.280, ал.2 ГПК, обжалваното решение също не следва до бъде допуснато до касационно обжалване.
Соченото основание не е налице. В основанието по чл..280 ал.2 ГПК (ЗИДГПК – ДВ бр.86/2017г. в сила от 31.10.2017г.) е въведено понятието „очевидна неправилност” (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК и чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Само посочването на обстоятелството, че обжалваният съдебен акт е очевидно неправилен, без да се посочи в какво точно се изразява това, не дава основание на съда да приеме, че е налице основание за допускане на въззивното решение за касационно обжалване.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответниците по касация деловодни разноски за настоящото производство в размер на 700 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д.№108/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, ІV г.о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №133/21.9.2017 г. по гр.д.№307/2017 г. по описа на Сливенския окръжен съд,г.о.
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД – София, [улица], да заплати на Ж. И. К., ЕГН – [ЕГН], и Н. К. К., ЕГН – [ЕГН], и двамата от [населено място], [улица], деловодни разноски в размер на 700/седемстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: