3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 146
С., 02.03.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети февруари през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 7/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу определение № 4021 от 01.11.2011 г., постановено по ч. гр. д. № 1871/2011 г. на Бургаски окръжен съд. С посоченото определение е оставена без уважение подадената от [фирма] частна жалба против разпореждане от 21.09.2011 г. по ч. гр. д. № 5314/2011 г. на Бургаски районен съд, с което е върната частната жалба на дружеството против разпореждане от 20.06.2011 г. за отхвърляне на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК и изпълнителен лист срещу солидарните длъжници [фирма] и Иззет Х. Екиз.
Частният жалбоподател моли за отмяна на определението като поддържа, че същото е неправилно поради нарушение на закона. Излага доводи, че след като разпоредбата на чл.418, ал.4 ГПК предвижда разпореждането за отхвърляне на молба за издаване на изпълнителен лист да се обжалва с частна жалба, дължимата за обжалване такса е тази по чл.19 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК – 15 лв., а не таксата по чл.18 от Тарифата, както е приел въззивният съд.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с посочения като значим за изхода на делото въпрос за размера на държавната такса, дължима при обжалване на разпореждане по чл.418, ал.4 ГПК. Частният жалбоподател твърди, че въпросът е решен противоречиво в определение по ч. гр. д. № 4585/2009 г. на Софийски градски съд и определение № 608 от 12.11.2009 г. по ч. гр. д. № 534/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о. Поддържа също, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като наложената от ВКС практика да се събира такса по чл.18 от Тарифата е резултат от неточно тълкуване и прилагане на закона.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното разпореждане, с което е върната частната жалба на [фирма] срещу разпореждането по ч. гр. д. № 551/2011 г. на Бургаски районен съд за отхвърляне на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК и изпълнителен лист за сумата 607 521.79 лв., Бургаски окръжен съд е приел, че частният жалбоподател не е изпълнил дадените с разпореждане от 06.07.2011 г. указания за внасяне на държавна такса за обжалването в размер на сумата 6 060.22 лв., определена по правилото на чл.18, ал.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Като неоснователен е преценен довода на жалбоподателя, че дължимата държавна такса е в размер на внесените 15 лв., съгласно правилото на чл.19 от Тарифата. Изложени са съображения, че разпоредбата на чл.19 от Тарифата визира държавната такса за обжалване с частна жалба в общите случаи на ГПК и е неприложима към обжалването на постановените в заповедното производство актове, за издаването на които е предвидено да се заплаща първоначална държавна такса в размер на 2 % върху интереса – чл.12 от Тарифата, а в случай на обжалването им – такса по чл.18 от Тарифата в размер на 50 % от първоначално внесената. Позовавайки се на конкретна практика на ВКС, съставът на Бургаски окръжен съд е преценил за правилно становището на първата инстанция, че невнасянето на указаната държавна такса съставлява основание за връщане на подадената жалба.
Въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос – за размера на таксата, дължима за обжалване на разпореждането за отказ да се издаде заповед за незабавно изпълнение въз основа на представения в заповедното производство документ по чл.417, т.3 ГПК, е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Касационно обжалване по повод на този въпрос обаче не може да се допусне поради отсъствие на сочените от жалбоподателя допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Противоречивата практика на съдилищата по въпроса дали при обжалване на разпореждане за отхвърляне на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение се дължи държавна такса по чл.18 от Тарифата или таксата, предвидена в чл.19 от Тарифата, е преодоляна отдавна със създадена по реда на чл.274, ал.3 ГПК практика на ВКС. Възприето е становището, че поради наличие на изрична регламентация в чл. 12 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, досежно дължимата държавна такса по заявленията за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, в т. ч. и на заповед за незабавно изпълнение, при обжалване на постановените от съда актове по тези заявления се прилага разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от Тарифата и се събира държавна такса в размер на 50 % от таксата, дължима при подаване на заявлението по чл.417 ГПК; Разпоредбата на чл.19 от Тарифата, която предвижда за обжалване с частна жалба да се заплаща държавна такса в размер на 15 лв., се прилага само в случаите, когато заявлението е отхвърлено поради процесуални недостатъци, без да се разглежда по същество, и когато се обжалва разпореждането за незабавно изпълнение по чл.419, ал.1 ГПК. Посочената практика е намерила израз не само в цитираните от състава на Бургаски окръжен съд определения на ВКС – определение № 506/05.07.2010 г. по ч. т. д. № 322/2010 г. на ІІ т. о., определение № 225/05.03.2010 г. по ч. т. д. № 144/2010 г. на І т. о. и определение № 499/15.10.2010 г. по ч. т. д. № 482/2010 г. на ІІІ г. о., а и в други, служебно известни на настоящия състав, определения – определение № 540/18.09.2009 г. по ч. т. д. № 277/2009 г. на ІІ т. о., определение № 99/08.02.2010 г. по ч. т. д. № 793/2009 г. на ІІ т. о., определение № 477/30.06.2010 г. по ч. т. д. № 504/2010 г. на ІІ т. о. и др. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с уеднаквената от ВКС съдебна практика, което прави неоснователно искането за допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 /и т.1/ ГПК.
Предвид създадената по реда на чл.274, ал.3 ГПК практика по приложението на разпоредбите на чл.18 и чл.19 от Тарифата, за несъществуващо следва да се приеме и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Мнението на частния жалбоподател, че уеднаквената от ВКС и последователно прилагана от съдилищата практика е неправилна, не обосновава извод за необходимост от нейната промяна или осъвременяване, за да се налага допускане на определението до касационен контрол при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Мотивиран от изложените съображения, Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 4021 от 01.11.2011 г., постановено по ч. гр. д. № 1871/2011 г. на Бургаски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :