9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 146
гр. София, 06.03.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1645 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 36 от 13.03.2017г. по в.т.д. № 181/2016г. на Апелативен съд Велико Т., с което е потвърдено решение № 12 от 26.02.2016г. по т.д. № 30/2015г. на Ловешки окръжен съд в обжалваната му част, с която са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] /в несъстоятелност/ искове по чл.694 ТЗ за сумата 10 000 000 лева, представляваща неустойка за забавено плащане, уговорена със спогодба от 25.09.2014г., за сумата 130 947,22 лева, представляваща лихва за забава върху неустойката по договор за спогодба от 25.09.2014г. за периода от 02.11.2014г. до 18.12.2014г. и за сумата 89 155,56 лева, представляваща лихва за забава върху неустойка за периода от 19.12.2014г. до 19.01.2015г.
Касаторът подържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд го е постановил, без да конституира по делото синдика на [фирма] /в несъстоятелност/. Твърди, че преди постановяването на крайния акт по същество на спора, с ДВ бр.105 от 30.12.2016г. е обнародван ЗИДТЗ, предвиждащ промяна в чл.694, ал.4 ТЗ, съгласно която участието на синдика в производствата по ал.1-ал.3 от същия член е задължително. Твърди, че във връзка с това е депозирал пред въззивния съд молба, в която е бил поставен въпросът за участието на синдика във висящото производство, но въззивният съд не се е произнесъл по тази молба, а две седмици след подаването й е постановил обжалваното решение. Счита, че посочената разпоредба е процесуална и следва да намери приложение и по отношение на висящите производства, каквото е настоящото. Поддържа, че независимо, че към момента на промяната съдебното дирене е било приключило, решаващият състав е следвало да го възобнови, да конституира синдика и да му даде възможност да изрази становище и евентуално – да предприеме съответните процесуални действия. Сочи, че като не е направил това, въззивният съд не само е лишил от възможност за участие един от задължителните участници в производството, но и в противоречие с цитираната законова разпоредба се е произнесъл по същество на правния спор, без да са били налице предпоставките за това. Моли, при преценка, че посоченият порок не засяга допустимостта на решението, същият да бъде взет предвид при преценка на неговата неправилност. Поддържа още, че въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че макар в мотивите си формално да се е позовал на ТР № 1 от 15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, въззивният съд се е произнесъл без съобразяване с неговите постановки, като не е изследвал и преценил възприетите критерии при обосноваване на крайния си извод. Сочи, че въззивният съд не е обсъдил като критерии: размерът на задължението, чието изпълнение е обезпечено с неустойка; дали изпълнението на това задължение е било обезпечено с други правни способи; вида на уговорената неустойка /в случая – мораторна и кумулативна/, както и вида на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Поддържа, че въззивният съд не е изследва и зачел обезпечителната и санкционната функции на неустойката. Твърди още, че въззивният съд не е изследвал и съобразил какъв смисъл е бил вложен от страните при създаване на неустоечната клауза и включването й в процесния договор, като по този начин не е тълкувал волята им съгласно чл.20 ЗЗД и е потъпкал прогласения от чл.9 ЗЗД принцип на свободата на договаряне. Излага довод за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, тъй като не е взето предвид, че дори и процесната неустойка да не е дължима на основание сключения договор за спогодба, то тя е дължима на основание издадения запис за заповед от 25.08.2014г., приложен към молбата за предявяване на вземането. Твърди, че съдът неправилно е приел за допустими и е разгледал направените от [фирма] /в несъстоятелност/ възражения, както и релевираните доводи, които е тази страна е въвела за първи път едва в подадения от нея отговор на допълнителната искова молба, считайки, че като направени след срока по чл.133 ГПК, те са преклудирани. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1. Нищожна ли е поради накърняване на добрите нрави договорена неустойка, която не излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и чиято единствена цел също не излиза извън посочените функции? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ТР № 1 от 15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, както и с решение № 107 от 25.06.2010г. по т.д. № 818/2009г. на ВКС, ТК, решение № 46 от 22.06.2010г. по т.д. № 563/2009г. на ВКС, ТК, и решение № 112 от 02.12.2013г. по т.д. № 426/2012г. на ВКС, ТК, II т.о.
2. Към кой момент следва да се прави преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави – дали към момента на сключване на договора или към последващ момент? Може ли при преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави въззивният съд да вземе предвид обстоятелства, настъпили след сключване на процесния договор? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1 от 15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, решение № 127 от 20.12.2016г. по т.д. № 1907/2015г. на ВКС и решение № 35 от 04.04.2011г. по т.д. № 831/2009г. на ВКС.
3. Нищожна ли е поради накърняване на добрите нрави неустойка, размерът на която надхвърля размера на претърпените от кредитора вреди? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 107 от 25.06.2010г. по т.д. № 818/2009г. на ВКС и решение № 46 от 22.06.2010г. по т.д. № 563/2009г. на ВКС.
4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото? Твърди, че въззивният съд не е обсъдил доводите им във въззивната жалба относно критериите, въз основа на които се извършва преценката за нищожност на неустойката, като по този начин се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в Постановление № 7/1965г. на Пленума на ВС, решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, решение № 164 от 04.06.2014г. по гр.д. № 196/2014г. на ВКС, решение № 42 от 09.06.2014г. по т.д. № 799/2011г. на ВКС, решение № 222 от 31.07.2014г. по гр.д. № 5394/2013г. на ВС, решение № 239 от 16.07.2013г. по гр.д. № 1050/2012г. на ВКС, решение № 283 от 14.11.2014г. по гр.д.д № 1609/2014г. на ВКС, решение № 222 от 31.07.2014г. по гр.д. № 5394/2013г. на ВКС, решение № 239 от 16.07.2013г. по гр.д. № 1050/2012г. на ВКС, решение № 42 от 09.06.2014г. по т.д. № 799/2011г. на ВКС.
5. Допустимо ли е трето лице – помагач на ответника да релевира доводи и да прави възражения след процесуално установения за това срок и които ответникът не е направил в посочения срок? Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 68 от 15.07.2014г. по гр.д. № 5985/2013г. на ВКС.
6. В случая, в който промените в чл.694, ал.4 ТЗ /обн.ДВ, бр.105 от 30.12.2016г./, съгласно които участието на синдика в производството по чл.694 ТЗ е задължително, са влезли в сила след приключване на съдебното дирене в производството по предявен иск по чл.694 ТЗ, следва ли съдът да възобнови съдебното дирене по делото, да конституира синдика на несъстоятелния длъжник като участник в производството и да му даде възможност да вземе становище по него, както и да предприеме съответните процесуални действия, и ако да – като какъв следва да участва синдикът в посоченото производство – като страна или като друг участник в него? Порочно ли е постановеното решение, ако в посочената хипотеза съдът не е конституирал синдика в производството и ако да – дали то е недопустимо или неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения? Счита, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по поставения въпрос все още не е формирана съдебна практика и произнасянето по него би допринесло за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото би изяснило как следва да процедира съдът в подобни случаи, в какво качество синдикът следва да участва в производствата по чл.694 ТЗ, както и какви са правомощията му.
7. Кога неустоечната клауза, уговорена като глобална сума, противоречи на добрите нрави и излиза ли извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция? Счита, че по въпроса не е налице непротиворечива съдебна практика и тази празнота не е попълнена по реда на чл.290 ГПК, нито с ТР № 1 от 15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, поради което е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] /в несъстоятелност/ не оспорва касационната жалба. Поддържа, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, тъй като са налице сочените в касионната жалба и изложението основания. Поддържа, че не оспорва и никога не е оспорвал съществуването на вземането на касатора и поради това е изразил становище за основателност и е признал всички предявени искове. С оглед на това счита, че не следва да му бъдат възлагани разноските по делото.
Третото лице-помагач [фирма] /в несъстоятелност/ оспорва касационната жалба. Изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага съображения за допустимост на обжалваното решение, като сочи, че разпоредбата на чл.694, ал.4 ТЗ в редакцията й след промяната от 30.12.2016г. е процесуалноправна и има действие занапред, като законодателят не е предвидил да има обратно действия. Поради това счита, че въззивният съд не е следвало да възобновява съдебното дирене и да конституира синдика на [фирма] /н./ в производството. Във връзка с поставените въпроси относно нищожността на неустойката поддържа, че въззивният съд не се отклонил от постоянната практика на ВКС и от ТР № 1 от 15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, а въпроси втори и трети не са обусловили решаващите му изводи. Поддържа, че процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните не е обусловил изхода на спора, тъй като въззивният съд подробно е обсъдил наведените от страните доводи. Счита, че не са обусловили изхода на спора и въпросът относно допустимостта на релевираните от него като трето лице-помагач доводи, както и въпросът във връзка с приложението на чл.694, ал.4 ТЗ. По отношение на последния въпрос сочи, че припокрива останалите материалноправни въпроси, както и че представлява формулирано твърдение, а не въпрос.
Синдикът на [фирма] /в несъстоятелност/ – Г. Г. Ч. счита, че подадената касационна жалба е допустима и основателна, а обжалваното решение е недопустимо и неправилно, поради което следва да бъде отменено. Излага съображения за недопустимост на въззивното решение поради неконституирането му по делото въпреки разпоредбата на чл.694 ТЗ, която е процесуалноправна и следва да намери приложение и по отношение на настоящото производство. Излага и съображения за основателност на касационната жалба. Моли, при уважаване на въззивната жалба, разноските да не бъдат възлагани на длъжника, тъй като нито той, нито длъжникът са оспорвали вземането, предмет на предявения иск.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната пред него част, е обсъдил сключената между ищеца и длъжника спогодба от 25.09.2014г., с която страните са се съгласили задължението в размер на 32 000 000 лева да бъде изпълнено до 31.10.2014г., като при изпълнение в този срок длъжникът ще дължи на ищеца само тази сума, а при неизпълнение в уговорения срок, следва да заплати неустойка в размер на 10 000 000 лева. Посочил е, че за обезпечаване на вземането длъжникът [фирма] е подписал запис на заповед от 25.09.2014г. за сумата 42 000 000 лева. Във връзка с направеното възражение за нищожност на неустойката въззивният съд е посочил, че законната лихва за забава върху вземането за срок от една година, т.е. от 01.11.2014г. /първият ден на забавата/ до 31.10.2015г. е в размер на 3 249 866,67 лева, а за времето от 09.12.2013г. /датата на покупко-продажбата/ до 31.10.2014г. /датата, от която започва забавата в плащането/ е 2 913 573,33 лева. Позовавайки се на ТР № 1 от 15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС и възприетите в него критерии, въз основа на които следва да бъде извършена преценка за противоречие на уговорената неустойка с добрите нрави, въззивният съд е посочил, че в случая вредите, които би претърпял кредиторът, се свеждат до законната лихва за забава върху неплатената главница за времето от сключване на договора за покупко-проажба до датата, на която е уговорено да се плати главницата, тъй като след тази дата се претендира законна лихва отделно и самостоятелно. Приел е, че тази лихва е в размер на 2 913 573,33 лева, а договорената неустойка е 3,43 пъти по-голяма от вредите, които би претърпял кредиторът. Поради това е счел, че в случая съотношението между размера на неустойката и очакваните вреди от неизпълнението обосновава извод за това, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което е нищожна.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Неоснователен е изложеният в касационната жалба и изложението довод за недопустимост на обжалваното решение. Този довод е обоснован с неучастието на синдика на длъжника [фирма] /в несъстоятелност/ въпреки изискването на чл.694, ал.4 ТЗ в редакцията след изменението със ЗИДТЗ /ДВ бр.105 от 30.12.2016г./, която според него е следвало да бъде съобразена от въззивния съд. Посочената разпоредба е влязла в сила след приключване на устните състезания във въззивната инстанция, поради което въззивният съд не е дължал съобразяването й. Поради това не е налице основание да допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост.
Във връзка с изложеното, не е налице и основание за допускане на касационно обажалване на въззивното решение по формулирания шести въпрос, свързан с прилагането на чл.694, ал.4 ТЗ . По този въпрос не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което според указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалваното решение правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. Съгласно трайноустановената практика въззивният съд е длъжен при постановяване на решението си да съобрази фактите, настъпили до приключване на устните състезания, както и действащите към този момент относими процесуалноправни разпоредби. Тази практика не се налага да бъде изоставяна или променяна с оглед новата редакция на чл.649, ал.4 ТЗ. По поставения въпрос относно качеството, в което следва да участва синдикът в производството по иск по чл.694 ТЗ, е формирана постоянна съдебна практика В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 125 от 04.07.2017г. по т.д. № 2591/2016г. на ВКС, ТК, I т.о. в рамките на отговора на поставения правен въпрос е разяснено правното положение на синдика в производството по чл.694 ТЗ. Поради това искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неоснователно.
Формулираните от касатора първи три материалноправни въпроси са свързани с преценката за нищожността на неустойката, предмет на предявения иск, поради противоречието й с добрите нрави. По начина, по който са формулирани, въпросите са предпоставени от твърденията на касатора, че уговорената от страните неустойка не излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и сакционна функция и единствената й цел също не излиза извън посочените функции, както и че въззивният съд е извършил преценката съм не към момента на сключване на договора, а към последващ момент. Въззивният съд не е възприел твърдението на касатора, че неустойката не излиза извън присъщите й функции и не е направил преценка за това към момент, последващ сключването на договора. Следователно поставените въпроси предполагат възприемане на твърденията на касатора, които са отречени от въззивния съд. Поради това формулираните въпроси не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, а отговорът им предполага произнасяне по правилността на постановеното въззивно решение, което е извън предмета на производството по чл.288 ГПК. Поставеният седми материалноправен въпрос е формулиран общо и отговорът му предполага обсъждане на специфичните за всеки конкретен случай факти. Поради това този въпрос няма значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. От друга страна, по въпроса, кога договорена неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, е формирана постоянна съдебна практика, което изключва допускане на касационно обжалване на соченото основание.
Четвъртият процесуалноправен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и е поставен във връзка с твърдението на касатора, че съдът не е изложил мотиви по доводите им за действителност на уговорената неустойка и критериите, посочени в ТР № 1 от 15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. По поставения въпрос е формирана постоянна съдебна практика, от която въззивният съд не се отклонил. Съдът е обсъдил, но не е възприел, доводите на касатора, изложени във въззивната жалба и относими към преценката за нищожност на процесната неустойка съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. Взел е предвид вида и размера на задължението, чието изпълнение е обезпечено с неустойката, дали изпълнението му е било обезпечено, какви са били очакваните вреди от неизпълнението към момента на сключване на договора и съотношението между тези вреди и размера на договорената неустойка и въз основа на това е формирал крайния си извод за нищожност на неустойката. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, по което съдът не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
По петия процесуалноправен въпрос не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 68 от 15.07.2014г. по гр.д. № 5985/2013г. на ВКС. Това решение е постановено при различна фактическа обстановка- по иск с правно основание чл.49 ЗЗД, и поради това е неотносимо към настоящото производство, образувано по чл.694 ТЗ, което се отличава по отношение на легитимираните да участват страни и правните последици на постановеното решение. Съгласно чл.694, ал.8 ТЗ влязлото в сила решение по иск по ал.1-3 има установително действие в отношенията на длъжника, синдика и всички кредитори в производството по несъстоятелност. Поради това кредиторът, оспорил вземането на друг кредитор, предмет на предявения иск по чл.694 ТЗ, в качеството си на страна в производството по предявения иск разполага с право да релевира възражения срещу иска, независимо от процесуалното поведение на длъжника. В случая длъжникът е признал иска, което не лишава оспорилия вземането кредитор да заяви в исковото производство възраженията си за несъщестуване на вземането. Постановено по реда на чл.237, ал.1 ГПК – при признание на иска, решение по иск по чл.694 ТЗ не би могло да обвърже останалите кредитори в производството по несъстоятелност, а това е в противоречие с изрично уредените в чл.694, ал.8 ТЗ субективни предели на решението по такъв иск, което има установително действие в отношенията на длъжника, синдика и всички кредитори по несъстоятелността. Третото лице – помагач [фирма] /н./ е релевирал възраженията си срещу предявения иск в срока за отговор на допълнителната искова молба, която единствено му е била връчена.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 36 от 13.03.2017г. по в.т.д. № 181/2016г. на Апелативен съд Велико Т..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: