О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1467
София, 18.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №5754/2014 година.
Производството е по чл.295, във връзка с чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№8038/30.6.2014 г., подадена от адв. Е. И. – процесуален представител на ответниците по исковата молба Й. Д. Г. и Ц. Н. Г., и двамата от [населено място], против въззивно решение №885/30.4.2014 г. по гр.д.№4529/2013 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 10 – ти състав.
С обжалваното решение е оставено в сила, при условията на чл.208 ГПК/отм./ решение от 24.5.2010 г. по гр.д.№02419/2006 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, 38 състав, с което са уважени субективно съединените искове по чл.26, ал.2, изр.1, предл.2 ЗЗД, предявени от М. Х. Д. против Й. Д. Г. и Ц. Н. Г..
Въззивната инстанция е приела, че подписът, положен за упълномощител в нотариално завереното пълномощно за продажба на процесния имот, не изхожда от лицето, вписано като негов издател – М. Д., поради което липсва надлежно изявление за продажба на същия – доколкото сделката е изповядана от пълномощник, легитимирал се именно с посоченото пълномощно. Въз основа на тази констатация съдът е стигнал до решаващ извод за липса на воля у продавача за отчуждаване на собствения му имот, предмет на оспорената сделка, и поради което липсва съгласие на двете насрещни страни по нея и е налице основание по чл.26, ал.2, изр.1, предл. 2 ЗЗД. Изложени са и изводи, че обстоятелството, че е налице предхождаща декларация за отказ от правото на ползване на процесния имот от страна на неговия ползувател, респективно неявяването на ищеца в съдебно заседание за отговор на поставените по реда на чл.114 ГПК/отм./ въпроси, не променя този извод, тъй като ползувателят не е страна по договора за продажба и неговото изявление за отказ от правото на ползване, било то действително или опорочено, не може да санира липсата на съгласие на собственика за имота за продажбата му. Отделно от изложеното съдът е приел, че не се установява ищецът или баща му да са познавали мнимия пълномощник, респективно за са влизали в някакви отношения с него по повод продажбата на имота, като установяването на това обстоятелство, вкл. изричното му оспорване още с исковата молба, е в тежест на ответниците, предвид разпоредбата на чл.127, ал.1 ГПК/отм./, и те не са ангажирали никакви доказателства. Отчетен е и фактът за наличие на влязла в сила присъда , обвързваща гражданския съд при условията на чл.222 ГПК/отм./, и че са налице престъпни действия от страна на представило се за пълномощник лице М. Н., действало в съучастие, което с цел да набави за себе си и за другиго имотна облага, е поддържало заблуждение у ответниците, че е упълномощено от ищеца да продава процесния имот, и е осъдено да им плати причинената им вреда в размер на продажната цена.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК, и че въззивният съд се произнесъл по съществен материалноправен и процесуален въпрос, който е решен в противоречие на практика на ВКС.
На първо място се твърди, че съдът е приел за разглеждане един явно недопустим иск, който е важен процесуалноправен въпрос. Въпросът се обосновава с това дали ищецът може да предяви само установителен иск за собственост, а са налице основания за предявяване на осъдителен такъв.
На второ място в изложението се сочи, че съдът е длъжен да се съобрази със задължителните указания в постановеното от ВКС отменително решение по първото касационно производство по настоящия спор, че на доказване подлежат спорните факти, но и връзката между тях, а в конкретния случай предмет на обсъждане следва да се нотариалното удостоверяване на подписа на М. Д. в пълномощното, което е извършено след негово лично явяване пред нотариуса. Сочи се, че указанията на ВКС са да се съберат доказателства за изясняване как ищецът, като не е губил личната си карта и не е уведомил съответните органи за липсата й, и при положение, че са налице свидетелски показания от страна на нотариуса, извършила удостоверяването. Твърди се също така, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.114, във връзка с чл.128, ал.2 ГПК/отм./ и не е приел за доказани фактите, че именно ищецът е този, който е придал нотариалния акт и ключа от процесния апартамент на пълномощника. Като важен въпрос по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поставя този дали съдът може да игнорира задължителните указания на ВКС при отмяна на първоначално постановеното решение от въззивния съди да постанови решение без да обсъжда доказателствата събрани пред първата инстанция – разпит на свидетели и другите доказателства, както и въпрос “Може ли съдът да приеме за разглеждане установителен иск за собственост, без да е налице правен интерес за това, тъй като целеният резултат няма да бъде постигнат ?”
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация М. Х. Д., посредством процесуалния си представител – адв.К. С., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе предвид отговора на ответника по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По поставения въпрос за допустимостта на предявения иск настоящият състав на В., ІV г.о., намира, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По този въпрос е налице произнасяне на ВКС при първото разглеждане на делото в касационната инстанция, поради което са преклудирани правата на касационните жалбоподатели в настоящото производство, които са имали същото процесуално положение и при първата касация и са поставили същия въпрос.
В останалата част изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието му в посочената част не представлява формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите по смисъла на визираната правна норма следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично и в съответствие с решаващите изводи в обжалваното решение. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК. Настоящото изложението в посочената част съдържа по естеството си касационни оплаквания, които обаче следва да бъдат разгледани, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №885/30.4.2014 г. по гр.д.№4529/2013 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 10 – ти състав, по касационна жалба, вх.№8038/30.6.2014 г., подадена от адв. Е. И. – процесуален представител на ответниците по исковата молба Й. Д. Г. и Ц. Н. Г., и двамата от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: