О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1474
С., 22.11. 2011 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1576 по описа за 2011 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Л. В. И. чрез адв. А. И. А. срещу въззивно решение № 6/28.07.2011 г. на Кюстендилския окръжен съд, постановено по гр.д. № 258/2011 г.
Излага доводи за недоупстимост и неправилност.
Насрещните страни Светла К. С., В. В. С. и М. В. С., всички чрез адв. А. К., са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявени са искове от Светла К. С., В. В. С. и М. В. С. срещу Л. В. И. за заплащане на обезщетение за причинените им имуществени и неимуществени вредив резултат на пътнотранспортно произшествие, причинено от И..
С въззивното решение, като е потвърдено това на първостепенния Кюстендилски районен съд, исковете са частично уважени.
Решениетое постановено при участие на трето лице – помагач на ответника Л. И. – ЗК [фирма], С..
Поставен е правният проблем за допустимост на исковото производсто по чл. 45 ЗЗД, след като спрямо И. не е реализирана наказателна и администативнонаказателна отговорност.
Разрешаването му не налага допускане на касационно обалване, защото няма съмнение нито в теорията, нито в практиката, че имуществената отговорност е различна от наказателната и административната. Когато деликта е и престъпление според НК, тогава установяването му от гражадския съд е допустимо само при предпоставките на чл. 124, ал. 3 ГПК. Случаят е именно такъв – наказателното производство, водено срещу И. е прекратено поради амнистия. Реализиране на администативнонаказателна отговорност не е предпоставка за търсене на гражданска отговорност по чл. 45 ЗЗД. В случая, при това, по съставения акт за административно нарушение по чл. 23, ал. 1 ЗДвП, е издадено наказателно постановление на 05.06.2009 г., което е било отменено, без спора да е разгледан по същество, а поради това, че е съставено след изтичане на тригодишния давностен срок.
Цитираните от касатора съдебни актове на състави на Върховния касационен съд не са приложени, което значи, че липсват и доказателства съобразно ТР-1-2009-ОСГТК за противоречиво разрешаване на поставените въпроси.
Независимо от това, настоящият състав намира за нужно да посочи, че касаторът превратно тълкува съдебната практика, която е напълно в съответствие с възприетото в обжалваното решени. Така в Р-909-2008-І ГО ВКС съдът е зачел установеното по реда на чл. 78а НК, но не е постановил, че липсата на административно наказание, е пречка да се установи деликта, дори, когато той се касае за нарушение на правилата за движение по пътищата.
Р-648-2009-І ГО ВКС е постановено по случай, когато е рализирана наказателната отговорност спрямо дееца и гражданският съд е дължен да зачете последиците относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Както стана ясно, в разглеждания казус, деянието е съставомерно по НК, но е амнистирано, т.е. гражданският съд не само може, но е и длъжен сам да установи деликта.
В Р-998-2008-І ГО ВКС е прието,че няма деликт, защото не е установено по делото извършване на твърдяното в исковата молба, а не поради това, че деянието не е било преди това установено по административен ред.
Въззивният съд не е постановил нещо различно от трайно установеното в съдебната практика по тълкуването на чл. 45 ЗЗД, като сам е установил какво деяние е извършено, как и от кого, има ли вреда, в какво се изразява тя, причинната връзка между деликта и увреждането, има ли съпричиняване. То напълно съответства на Р-567-1997-5чл. състав ВКС, че противоправното деяние е основание да се търси обезщетение за непозволено увреждане. К., противно на закона, свързва противоправността само с престъпните състави и административните нарушения, както и предварително реализирана наказателна и административнаотговорност.
Р-773-2008-ІV ГО ВКС няма никакво отношение към поставения въпрос, нито към посатвения за разглеждане казус. В цитирания съдебен акт съдът е посочил, че няма основание да се ангажира нито наказателна, нито гражданска отговоност, защото увреждането не е резултат на противоправно поведение на ответника, а на случайно събитие.
Превратно е тълкувано от касатора и Р-220-1999-5чл. състав на ВКС. По него съдът е зачел влязлата в сила оправдателна присъда, с която е отречена вината на дееца – произшествието е предизвикано от случайно събитие. Не е постановено, че само при реализирана наказателна или административнонаказателна отговорност при пътнотранспортнопроизшествие, може да се ангажира и „деликтна, която е функция на първите две”.
Въпросът дали може да се постанови решение по искове, по които има образувано по-рано висящо производство, е без значение за разглеждания случай. Пострадалите от пътнотранспортно произшествие са предявили в наказателния процес исковете си по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, но впоследствие са ги оттеглили и съдът е прекратил производството. Дали преди това е следвало да се иска и съгласие на насрещната страна – подсъдимия И., е без значение. Съдебният акт е влязъл в сила и не може да се преценява неговата законосъобразност от друг съд, извън инстанционния контрол.
В тази връзка, цитираното Р-859-2008-І НО ВКС е неотносимо, защото е важно влязлото в сила прекратително определение, а не неговата законосъобразност.
Съставът на Върховния касационнен съд, като извърши служебно проверка, не намери основания за допускане на касационно обжалване с оглед допустимостта и валидността на въззивното решение още и по други съображения, извън изложените от касатора.
К. излага още и несъгласие с приетото от съда съпричиняване от ищеца В. В. С., както и възприетото участие във вредата – 40% за С. и 60% за ответника /касатор/ И.. Няма поставен правен въпрос, като съдът е в невъзможност, с оглед изложеното, по пътя на уточнението да изясни какъв правен проблем по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е разрешен от въззивния съд било противно на задължителната съдебна практика или в противоречие със съдебната практика, или пък той е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото.
Ако въпросът е дали е „възможен деликт по съприченителсто”, то отговорът му се съдържа в чл. 51, ал. 2 ЗЗД – в такава хипотеза с оглед съпричиняването, се намалява само размера на обезщетението, но не се изключва противоправността на самото деяние и отговорността на деликвента. Въпросът никога не е създавал трудности в правоприлагането, налице е обилна и непротиворечива практика, включително ПП 7-1958-ВС РБ, т. 7 ПП-17-1963-ВС РБ, т.9 ПП-7-1977-ВС РБ.
К. още се е позовал и на Р-8634-2008-VІ-ВАС. Решението не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, както е изрично изяснено в ТР-1-2009-ОСГТК. Освен това, разгледаните в него правни проблеми нямат и никакво отношение към обсъждания казус, както и към поставените в изложенито правни проблеми.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 6/28.07.2011 г. на Кюстендилския окръжен съд, постановено по гр.д. № 258/2011 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: