О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1476
София, 22.12.2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2855 по описа за 2014 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. С. М., чрез адв. П. И. З. от АК Благоевград, срещу въззивно решение № 1914/23.10.2013 г. на Софийския апелативен съд, постановено по гр.д. № 2109/2013 г. в частта, с която са отхвърлени исковете на М. С. М. против П. , както следва: за сумата над 5000 лв. до претендирания размер от 26 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно с лихва за забава, считано от 24.07.2008 г., за сумата над 17 395,36 лв. до претендирания размер от 28487,50 лв. – обезщетение за причинени имуществени вреди, ведно с лихва за забава, считано от 06.10.2008 г., съответно и размера на присъдените съдебноделоводни разноски в полза на ищеца.
Излага доводи за неправилност.
Насрещната страна П. не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, като изменил частично първостепенния съдебен акт, осъдил П. да заплати на М. С. М., на осн. чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (редакцията преди изм. ДВ бр. 98/2012 г.) обезщетение за причинените му вреди – за неимуществените в размер на 5000 лв. и за имуществени – 17395,36 лв. – пропуснати ползи от трудово възнаграждение поради временното отстраняване от работа. Двата иска са отхвърлени за разликата над 5000 лв. до 26 000 лв., съответно над 17395,36 лв. до 28487,50. Изцяло са отхвърлени исковете за сумите 4642 лв. – обезщетение за имуществени вреди от неполучено в периода 6. 12. 2004 г. – 5. 10. 2008 г. допълнително възнаграждение по чл. 14, ал. 2 ЗМ, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 6. 10. 2008 г. до окончателното й изплащане, и 2504, 28 лв. – обезщетение за имуществени вреди, представляващи разликата между получаваното от ищеца възнаграждение и възнаграждението, което би следвало да получи в периода 6. 10. 2008 г. – 15. 12. 2009 г., ведно със законната лихва от 6. 10. 2008 г. до окончателното изплащане на сумата.
За да постанови този резултат, съдът установил, че от 26.06.2003 г. до 24. 07. 2008 г. М. М. е бил обвиняем и подсъдим за извършено престъпление по чл. 282, ал. 1 НК – за това, че на 21.08.1999 г., в качеството му на длъжностно лице – митнически инспектор в М. – Б, с цел да набави имотна облага за трето лице – вносител, изразяваща се в спестяване заплащането на дължими акцизи и ДДС в размер общо на 5806 лв. за лек автомобил, не е изпълнил и е нарушил служебните си задължения, като от деянието са могли да настъпят немаловажни вредни последици – щета за държавния бюджет в размер на 5806 лв., представляващи акциз и разлика между дължим и платен ДДС за внесения лек автомобил. По обвинението е била постановена оправдателна присъда, влязла в сила на 24. 07. 2008 г. По отношение на ищеца е била взета мярка за неотклонение „подписка”.
М. бил отстранен временно от работа за периода 6. 12. 2004 г. – 5. 10. 2008 г., заради наказателното производство. След влизане в сила на оправдателната присъда, е възстановен на работа, считано от 6. 10. 2008 г., а служебното му правоотношение е прекратено считано от 17. 12. 2009 г. Отстраняването му от работа е извършено на основание чл. 100, ал. 2 ЗДС, заради образувано срещу ищеца наказателно производство за престъпление, извършено в качеството му на длъжностно лице.
Съдът, при ползване на експертно заключение, установил, че водените срещу ищеца наказателни дела са се отразили върху психичното му състояние, с остра реакция на стрес и разстройство в адаптацията; това е влошило качеството му на живот. Довело е до промяна в отношенията между него и негови приятели, познати и бивши колеги /последното причинено и заради негативното отношение на част от познатите му към него/. Причинило е и по-тежко протичане на наличната хипертонична болест. Към изготвяне на заключението психичното състояние е стабилизирано, без значими оплаквания от психично естество. Установено е, също така, че реакцията на тежък стрес и разстройство на адаптацията и описаните в заключението последици са резултат не само от наказателното производство по сл.д. № 135/2003 г. и НОХД 432/2006 г. на БОС, но и на другите, водени по същото време срещу М. наказателни производства през процесния период.
Съдът установил, че с влязло в сила решение П. е осъдена, на осн. чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, да заплати на М. сумата 5000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 311, ал. 1 НК, предмет на НОХД № 413/2006 г. и на сл.д. № 109/2006 г. на БОС – за това, че на 20. 07. 1999 г., в качеството му на длъжностно лице, митнически инспектор, е съставил официален документ, удостоверяващ неверни обстоятелства, с цел да бъде използван за доказването им. При определяне на обезщетението по приключилото дело, съдът е изхождал от негативните емоции, претърпени от М. в периода 20. 01. 2005 г. – 11. 03. 2008 г.
Въззивната инстанция приела за недоказано твърдението на М., че смъртта на родителите му е причинена в резултат на заболяване, предизвикано от наказателното производство, по което бил обвиняем и подсъдим. Изложени са и съображения, че не е установено М. да е изпитвал силно притеснение от липсата на средства за издръжка на семейството си. Напротив, за периода 28. 01. 2003 г. до 29. 12. 2010 г. той е разполагал със свободни средства, които предоставял в заем на трети лица, като сумата възлиза общо на 262560 евро, 63000 лв. и 5000 щ.д. Срещу заетата сума е уговорил в своя полза възнаградителни лихви по чл. 240, ал. 2 ЗЗД, в размери 4% или 5%, които са също източник на доходи.
Съдът достигнал до извод, че е осъществена хипотезата на чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ; отговорност на държавата е обективна в случаите на незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление. Действията по повдигане и поддържане на обвинението се считат за незаконни, ако лицето бъде оправдано или наказателното производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето, че извършеното деяние не е престъпление или че наказателното производство е образувано след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Изяснено е още, че съответният правозащитен орган отговаря и в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, поради идентичност на хипотезите „недоказаност на обвинението” и „деянието не е извършено от лицето”. Посочено е, че воденото наказателно производство срещу М. се явява незаконно и му е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психични изживявания през периода, през който е бил привлечен като обвиняем в извършено тежко престъпление от общ характер. По иска за неполучена работна заплата в периода 6. 12. 2004 г. – 5. 10. 2008 г., заради временното отстраняване от работа по повод обвинението, съдът приел, че М. е претърпял имуществено увреждане, което е в причинна връзка с незаконното обвинение в извършено престъпление по чл. 282, ал. 1 НК.
При определяне размера на обезщетението, съдът взел предвид размерът на месечното трудово възнаграждение на ищеца, което би получил за периода на незаконното отстраняване от работа /6. 12. 2004 г. – 5. 10. 2008 г./ – основно трудово възнаграждение + клас прослужено време.
В изложението към касационната жалба са повдигнати следните въпроси:
При установена и доказана пряка причинноследствена връзка между действията на П. и причинените вреди на ищеца, правилно ли е определен обема на вредата и размера на обезвредата по справедливост и отчел ли е съдът всички обстоятелства по случая, като при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва ли да се вземат под внимание всички обстоятелствата, които обуславят тези вреди – здравословни и психични заболявания, трайни негативни последици за психичното и физическото му състояние, характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение; неразумния срок за приключване на наказателното производство; отстраняването от заеманата държавна длъжност по време на водения наказателен процес. Кои са конкретните критерии за определяне на справедлив размер на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ по см. на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ и следва ли да се разграничават специфичните човешки проблеми и преживявания от тези, които преживява един човек, незаконно обвинен в извършване на престъпление, за което по-късно е оправдан с влязла в сила присъда; как се определя размера на обезщетението по справедливост на осн. чл. 52 ЗЗД и как се определя точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии, и как следва да бъде определена сума пари така, че в най-пълна степен да компенсира вредите на ищеца.
Поддържа се, че въззивният съд дал разрешение на поставените въпроси, което противоречи на решение от 24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение от 09.06.2010 г. по гр.д. № 1091/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС; решение № 150/26.06.2013 г. по гр.д. № 1367/2012 г. на ВКС.
Дали въззивният съд правилно е установил причинените вреди и правилно ли е определил размера на справедливото обезщетение, са въпроси по съществото на касационното оплакване, а не такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросът, зададен няколко пъти, по различни начини от касатора, за относимите обстоятелства при установяване вида на причинените неимуществени увреждания от незаконното обвинение в извършване на престъпление и за определяне на парично обезщетение, кога то е справедливо, е от значение за постановения резултат, но той е разрешен от въззивната инстанция в пълно съответствие с възприетото в цитираните по-горе съдебни решения, а и в трайно установената съдебна практика на Върховния касационен съд. Обобщени, разясненията са, че се изхожда от броя и тежестта на обвиненията, взетите мерки за неотклонение, продължителността на периода, в който обвиненията са поддържани, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок, броя на извършените процесуални действия с участието на пострадалия, как обвиненията са се отразили върху обвиняемия с оглед на неговата личност, начина му на живот, среда и ценностна система, степента и интензитета на преживените от него емоционални страдания, причинени ли са други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Паричният еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост от съда именно с оглед конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики за това в каква степен и колко подължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. Унификация е невъзможна. Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди служат икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия. От значение е и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди.
В този смисъл се е произнесъл и въззивният съд. При определяне размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди е съобразил продължителността на периода, през който е водено наказателно производство /над пет години/; тежестта на престъплението, в което е бил обвинен М. /престъпление от общ характер, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК/; обстоятелството, че по отношение на него не е била вземана мярка за неотклонение „задържане под стража”; възрастта му; социалния му статус към започване на наказателното преследване и заеманата от него длъжност /държавен служител, старши митнически инспектор/; данните за конкретно изживените от него отрицателни емоционални страдания и интензитета им – чувство на притеснение, стрес, напрежение, отчаяние; допълнителни притеснения от временното му отстраняване от работа, без право на заплата, както и от чувство на вина за негативното отражение на процеса върху родителите му; последвалото уронване на доброто му име в обществото и злепоставянето му пред близки, приятели, познати, колеги, засилено допълнително от медийното отразяване на случая в местната преса; . предизвиканата от всички тези негативни изживявания реакция на тежък стрес и разстройство в адаптацията; неблагоприятно протичане на телесното здравословно състояние, заради системното психично напрежение – чести кризи, породени от съществуващите заболявания хипертонична болест и стенокардия.
Следва да се посочи, също така, че не е налице аналогичност на случаите по см. ТР 1/2009г. на ОСГТК ВКС между настоящия казус и тези, предмет на цитираните от касатора решения, за да се очаква определяне на еднакви по размер обезщетения за неимуществени вреди – различни са повдигнатите обвинения, продължителността на наказателното производство, мерките за неотклонение, обичайния начин на живот на пострадалите и неговата промяна след незаконните обвинения в извършване на престъпление, претърпените конкретни неимуществени увреждания , интензитета и продължителността на страданието, различното време на увреждането, конкретните икономически условия и стандарт на живот в страната.
В изложението към касационната жалба е поставен и въпросът – при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, следва ли да се вземе предвид наличието на други наказателни дела, водени срещу ищеца, по които също е оправдан и следва ли да се намали размера на обезщетението за неимуществени вреди с размера на обезщетението, присъдено по друго дело, поради друга оправдателна присъда.
Въпросът е включен в предмета на делото и разрешението по него е от значение за постановения от въззивния съд краен резултат. Софийският апелативен съд, при определяне размера на неимуществените вреди, причинени на М. е отчел и обстоятелството, че в процесния период, срещу него е имало две наказателни производства, приключили с оправдателна присъда – настоящото, за престъпление по чл. 282, ал. 1 НК и друго за престъпление по чл. 311, ал. 1 НК. Съдът е посочил, че е невъзможно да се определи обема на неимуществените вреди, които са едни и същи, по всяко от делата поотделно.
Това разрешение е съобразено с Тълкувателно решение № 3/2004 на ОСГК на ВКС, т. 11, в което принципно е разяснено, че в случаите на незаконно обвинение в извършване на повече от едно престъпления, обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за което обвиняемият е бил оправдан. В решение № 449/16.05.2013 г., по гр.д. № 1393/2011 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 554/12 от 06.03.2013 г. по гр.д. № 266/2012 г. на ВКС, ІV г.о., е разяснено, че когато по едно и също време е имало наказателни производства, по които страната е била привлечена като обвиняем (подсъдим), причинените й от това неимуществени вреди, са във връзка с всички обвинения. Изпитваните притеснения, страх от бъдещия изход на делото, неудобството, опетняването на доброто име в обществото и накърняването на достойнството и честта, са във връзка с всички обвинения, независимо, че не са повдигнати в едно, а в множество отделни дела. Когато се преценява кои вреди са причинени и какво обезщетение се дължи за незаконното обвинение, съответно за незаконното осъждане, задължително трябва да се извърши съпоставка, така, както е посочено в тълкувателния акт. В обжалваното решение съдът се е съобразил с дадените указания – взел е предвид, че и по двете наказателни производства обвиненията са за извършени престъпления от общ характер, с еднаква тежест /предвиждащи наказание до 5 г. лишаване от свобода/, и двете са за деяния, извършени при и по повод изпълнение на служебните задължения, и по двете са взети най-леките мерки за неотклонение /”подписка”/. Определено е глобално обезщетение в размер на 10000 лв. за търпените в периода 20. 06. 2003 г. – 20. 07. 2008 г. неимуществени вреди в резултат на двете висящи наказателни производства. Отчетен е фактът, че за незаконно воденото наказателно производство за извършено престъпление по чл. 311, ал. 1 НК М. е обезщетен със сумата от 5000 лв. по влязло в сила съдебно решение и съставът на Софийският апелативен съд е осъдил П. да заплати на ищеца М. по настоящото дело остатъка от 5000 лв.
Следващият правен въпрос, поставен в изложението към касационната жалба е, при определяне размера на обезщетението за имуществени вреди, следва ли да се вземат предвид неполученото трудово възнаграждение, вследствие отстраняването на пострадалото лице от работа по чл. 100, ал. 2 ЗДСл, неполученото допълнително възнаграждение, дължимо съгласно чл. 14 от Закона за митниците и пропуснати ползи – разликата между получаваното възнаграждение и това, което е следвало да се получава с присъщите му елементи и допълнителни възнаграждения в случай, че пострадалият не е бил отстраняван от преките си служебни задължения по повод неправомерно повдигнатото му обвинение.
Въпросът е от значение за постановения по делото резултат, но не се установява поддържаното от касатора противоречиво разрешаване с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. ПВС. Въззивният съд не е отрекъл правото на обезщетение на всички преки вреди от деликта, включително нереализирани доходи по трудово правоотношение. Претенцията по своя характер е за имуществени вреди от вида на пропуснатите ползи. Както е изяснено в редица решения по чл. 290 ГПК, размерът на пропуснатия доход от трудово възнаграждение, се определя на базата на брутното трудово възнаграждение, което би получавал служителят през времето, през което е бил отстранен. Брутното трудово възнаграждение се формира от основното трудово възнаграждение – „основната работна заплата“ според чл. З, т.l от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ и добавките към него, които имат постоянен характер. В този смисъл се е произнесъл и въззивния съд.
В изложението е повдигнат и процесуалноправният въпрос, следва ли въззивният съд да извърши самостоятелна оценка на ангажирания по делото доказателствен материал, за да изведе своите фактически и правни изводи. Поддържа се противоречие с т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ВКС по т. 1/2000 г. ОСГК.
Следва да се посочи, че цитираният тълкувателен акт няма пълно и автоматично приложение за делата, разгледани при действието на ГПК от 2007 г. Въззивният съд, освен това, е изготвил подробни, ясни, пълни и точни мотиви на съдебното решение, съобразявайки се с изискването на закона, както и с относимата задължителна съдебна практика. Въззивната инстанция не е контролноотменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор. Поради това, и в съдебния си акт, тя не изследва първоинстанционното решение, което означава, че оплакванията във въззивната жалба, коментира доколкото те са свързани с материалноправния спор. При постановяването на своя съдебен акт, въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения. Въззивната инстанция прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение, за да стигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния акт. При произнасяне по иск с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012 г./, съдът изяснява в мотивите кои релевантни за спора факти приема за установени и кои не, като се мотивира; обсъжда относимите и допустими доказателствени средства, събрани по делото; посочва ясно и точно какви са правните му заключения, като обсъжда и доводите и възраженията на страните, както е сторил и Софийският апелативен съд в обжалваното решение.
В края на изложението, касаторът е изброил съдебни актове, на които въззивното решение противоречи. Онези от тях, на които М. не се позовава в изложението, във връзка с доводите за противоречиво разрешаване по повдигнатите от него правни въпроси, няма как да бъдат служебно отнесени към тях от съда. Недопустимо е и касационната инстанция сама да преценява има ли непоставени от касатора правни въпроси, които евентуално са разгледани и в обжалваното решение, и в някои от приложените съдебни актове, съответно разрешението по тях еднакво ли е. Следва да се посочи и това, че основната част от цитираните и приложени от касатора съдебни актове са определения по чл. 288 ГПК и невлезли в сила въззивни решения, които не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, както е изрично изяснено в ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 1914/23.10.2013 г. на Софийския апелативен съд, постановено по гр.д. № 2109/2013 г. в частта, с която са отхвърлени исковете на М. С. М. против П. , както следва: за сумата над 5000 лв. до претендирания размер от 26 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно с лихва за забава, считано от 24.07.2008 г., за сумата над 17 395,36 лв. до претендирания размер от 28487,50 лв. – обезщетение за причинени имуществени вреди, ведно с лихва за забава, считано от 06.10.2008 г., съответно и размера на присъдените съдебноделоводни разноски в полза на ищеца.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: