О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1478
гр. София, 22.12.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5694 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото С. Р. Д. срещу решение № 262/30.06.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 67/2014 г. на Смолянския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановена частична отмяна на решение № 6/08.01.2014 г. по гр. дело № 210/2013 г. на Девинския районен съд, упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете А. С. Д. е предоставено на майката – ответницата А. А. Д., като е постановено тя да ги упражнява по местоживеенето си в [населено място], [улица], [община], до настъпване на обстоятелства, налагащи изменение или прекратяване на тази мярка; определен е режим на лични контакти между бащата – жалбоподателя и детето, а именно: всяка първа и трета събота и неделя от месеца, с преспиване – от 9 часа в събота до 18 часа в неделя, по един месец в годината през лятото – по местоживеенето му, когато майката не е в платен годишен отпуск, и по споразумение между родителите – през официални и лични празници на детето и през друго време, бащата да може да вижда детето по местоживеенето му в [населено място] и да го взима при себе си; жалбоподателят е осъден да заплаща ежемесечна издръжка на детето в размер 85 лв., чрез майката, считано от влизане в сила на решението, занапред – до настъпване на обстоятелства, водещи до изменение или прекратяване на издръжката, заедно със законната лихва върху всяка закъсняла или просрочена вноска, като е допуснато предварително изпълнение на тази част от решението; в тежест на касатора са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради противоречие с материалния закон и съществени нарушения на процесуални закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните четири правни въпроса (уточнени и конкретизирани от съда, предвид правомощията му съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, както и служебно да следи за интересите на малолетното дете), а именно: 1) процесуалноправен – длъжен ли е съдът, при оспорване на заключението на вещото лице от страните по делото, да назначи изготвяне на повторна или разширена експертиза, или този въпрос е предоставен на неговата преценка; 2) материалноправен – следва ли съдът, при предоставяне упражняването на родителските права на единия родител, да вземе предвид привързаността на детето само към него; 3) процесуалноправен – следва ли съдът да приеме за доказан релевантен за спора факт, само въз основа на изявления, направени пред вещото лице, а не непосредствено пред съда; и 4) кога емоционалното отношение на детето към родителите има значение – само при констатация, че и двамата родители имат еднакви родителски и възпитателски качества и еднаква комплексна оценка по всички показатели съгласно ППВС № 1/1974 г., или това емоционално отношение надделява и е определящо. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като подържа, че тези правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да излага каквито и да било съображения в тази насока.
Ответницата А. А. Д., в отговора на касационната жалбата излага становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и становище за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Двата процесуалноправни въпроса, изведени в изложението на жалбоподателя, се свързват с оплакванията му, че при направеното от негова страна оспорване на заключението на съдебно-психологичната експертиза на малолетното дете, при изслушването в открито съдебно заседание на вещото лице, въззивният съд е оставил без уважение исканията на касатора за назначаване на повторна тричленна експертиза и за изслушване на детето непосредствено от съдебния състав. За да постанови този отказ, окръжният съд в същото открито съдебно заседание е изложил мотиви, че не са налице предпоставките на чл. 201 от ГПК за назначаване на повторна експертиза, тъй като е счел изслушаното заключение на вещото лице за обективно и обосновано, и е намерил, че не възникват съмнения за неговата правилност. Съдът е приел и че с оглед възрастта на детето (което е 6-годишно), не се налага неговото изслушване от съдебния състав, тъй като такова изслушване необосновано би травмирало детето, като е взел предвид и обстоятелствата, че то е изслушано от вещото лице – в присъствието на единия родител и в присъствието на другия родител, и е проведена и беседа насаме. В мотивите към обжалваното решение, тези съображения на съда са допълнени, а именно, – че вещото лице, дало заключението, притежава необходимата квалификация и компетентност, като е прието и че обстоятелството, че изводите му не обслужват тезата на ищеца (сега касатор), не е основание съдът да се съмнява в неговата безпристрастност.
С така приетото, въззивният съд е дал разрешение и на двата процесуалноправни въпроса, при точно приложение на закона, и конкретно – на процесуалните норми на чл. 200, ал. 3, изр. 1 и чл. 201 от ГПК и на чл. 15, ал. 2 от ЗЗакрД, които са ясни и непротиворечиви и не създават затруднения и колебания при тълкуването и прилагането им в съдебната практика, която е непротиворечива и трайно установена в тази насока. Разпоредбата на чл. 200, ал. 3, изр. 1 от ГПК ясно сочи, че при оспорване на заключението съдът може (а не е длъжен) да назначи друго или повече вещи лица, т.е. – допускането на повторна или разширена експертиза е предоставено на преценката съда, като критериите за тези преценка са ясно и точно посочени в чл. 201 от ГПК – дали заключението е пълно, ясно и обосновано и дали възниква съмнение относно неговата правилност. В случая въззивният съд е приложил именно тези критерии. Разпоредбата на чл. 15, ал. 2 от ЗЗакрД също ясно сочи, че когато детето не е навършило 10-годишна възраст, то може да бъде изслушано от съда в зависимост от степента на неговото развитие, като решението на съда за изслушването му се мотивира (за разлика от хипотезата на чл. 15, ал. 1 от ЗЗакрД, съгласно която, само навършилото 10-годишна възраст дете задължително се изслушва от съда, освен ако това би навредило на неговите интереси). В случая, макар въззивният съд да не е бил длъжен да мотивира отказа си за изслушването на 6-годишното дете, го е направил, и то – именно изхождайки от неговите интереси, т.е. – съобразно установения в закона критерий. Освен това, релевантните в случая обстоятелства, изтъквани в изложението на касатора – отношението като цяло, респ. – емоционалната привързаност и обич на детето и към двамата му родители, са приети за установени в мотивите към обжалваното решение, не само въз основа на изложените в заключението на вещото лице изявления на детето, а и предвид свидетелските показания по делото в тази насока, които гласни доказателства са изключително подробно обсъдени, както и предвид изложеното в социалните доклади по делото.
По горните съображения, настоящият съдебен състав намира, че двата изведени от касатора процесуалноправни въпроса, от една страна не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като няма необходимост от създаване на задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК по тълкуването и приложението на процесуалните норми на чл. 200, ал. 3, изр. 1 и чл. 201 от ГПК и на чл. 15, ал. 2 от ЗЗакрД, които са ясни и непротиворечиви и по тях – в аспекта на тези два процесуалноправни въпроса, е налице трайно установена еднопосочна съдебна практика, която не се нуждае от промяна или от осъвременяване поради законодателни промени или поради изменения в обществените отношения (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). От друга страна, тези два процесуалноправни въпроса не са обуславящи решаващите крайни изводи на въззивния съд и не са от съществено значение за изхода на правния спор по делото.
Същото се отнася и за двата материалноправни въпроса, изведени и формулирани в изложението на жалбоподателя.
Както вече беше посочено, в мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е установил, обсъдил е и е взел предвид емоционалната привързаност на детето и към двамата му родители, а не само към майката, на която е предоставил упражняването на родителските права, каквато е некоректната постановка на първия материалноправен въпрос (втори по ред в изложението). С оглед на това, така формулиран, този материалноправен въпрос няма отношение към спора – не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е без никакво значение за крайния изход на делото, поради което и не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
За да предостави упражняването на родителските права на майката, въззивният съд е обсъдил и е взел предвид, не само емоционалното отношение на детето към всеки от двамата му родители, както и желанието му при кого от тях да живее, а – след подробно обсъждане на събраните по делото доказателства, изключително подробно е обсъдил и всички останали установени от тях обстоятелства, които са от значение за преценката на кого от двамата родители да се предостави упражняването на родителските права – съгласно чл. 59, ал. 4 от СК и задължителните указания и разясненията, дадени с ППВС № 1/1974 г. (което е и изрично посочено в решението). При извършването на тази преценка, окръжният съд се е водил изключително от интереса на малолетното дете, вземайки предвид и дефинирането му от законодателя в § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД. По този начин, последният изведен в изложението на жалбоподателя материалноправен въпрос е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително формираната по реда на чл. 290 от ГПК от 2007 г. такава, израз на която са и решение № 207/24.07.2013 г. по гр. дело № 911/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 331/01.11.2013 г. по гр. дело № 2181/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 243/08.07.2014 г. по гр. дело № 7289/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр. Тази практика на ВКС, с която е съобразено обжалваното въззивно решение, също не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което и този материалноправен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Както вече беше посочено, самият касатор не излага в изложението си никакви доводи и аргументи относно наличието на тази допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице посочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 262/30.06.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 67/2014 г. на Смолянския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.