6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
София,12.03.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2873/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] поле, [община] срещу решение № 787 от 18.04.2013 г. по т. д. № 4055/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Благоевградски окръжен съд решение № 171 от 18.07.2012 г. по т. д. № 549/2011г. С първоинстанционния акт е уважен изцяло предявеният от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за присъждане на неустойка за забавено плащане на дължимите по договор за превоз от 07.07.2010 г. суми, за които са издадени фактури № 365/31.07.2010 г. и № 292/31.08.2010 г., съответно: в размер на сумата 31 133.25 лв. – неустойка по първата фактура за периода от 11.11.2010 г. до 23.11.2011 г. и в размер на сумата 786.26 лв. – неустойка по втората фактура за периода от 11.11.2010 г. до 27.12.2010г., ведно със законна лихва за забава върху присъдените суми, считано от датата на исковата молба – 29.12.2011 г. до окончателното им плащане.
К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т 3 ГПК основания. Изразява несъгласие с извода за дължимост на претендираната неустойка с твърдението, че няма вина за забавата на плащането на сумите по двете процесни фактури, тъй като му е било невъзможно да погаси задължението си за същите предвид наложения запор върху сметките му във връзка с образуваното от кредитора [фирма] изп. дело, а това е следвало да се извърши от ЧСИ М. Д. чрез изискване от третото задължено лице-банката да преведе сумите от запорираните сметки. Освен това, според касатора, предвид обстоятелството, че сумите по процесните две фактури са платени, отпада задължението му за плащане на неустойка за забава, а и такава не се дължи, след като спорът е бил отнесен за решаване пред съда, т. е. след образуване на т. д. № 466/2010 г. на Благоевградски окръжен съд. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и за допуснато нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, изразяващо се в липсата на подробни мотиви относно дължимостта на неустойката и нейната прекомерност, като е застъпено становището, че съдът е длъжен служебно да се произнесе относно прекомерността на уговорената неустойка.
С буквално преповтаряне на касационната жалба, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът моли за допускане на касационното обжалване поради противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС (ТРОСГК № 1 от 04.01.2001 г. – т. 19; определение № 363 от 30.06.2009 г. по т. д. № 223/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 65 от 14.04.2009 г. по т. д. № 589/2008 г. на ВКС, ІІ т. о.) и с практиката на други съдилища (решение от 24.09.2010 г. по гр. д. № 1376/2009 г. на СГС, VІ-1 състав; решение № 1244 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1128/2011 г. на САС и решение от 16.12.2004 г. по в. а. д. № 75/2004 г. на АС при БТПП). Изложението не съдържа конкретно формулирани правни въпроси извън заявеното в края му общо твърдение за „липса на мотиви по основни правни въпроси, свързани с дължимостта и прекомерността на неустойката, от които зависи изхода на делото”.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, както и че депозираната срещу него жалба е неоснователна. Съображения в подкрепа на заявеното становище са развити в писмен отговор от 26.06.2013 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] поле, [община] иск за присъждане на сумата 31 133.25 лв. – неустойка по фактура № 365/31.07.2010 г. за периода от 11.11.2010 г. до 23.11.2011 г. и на сумата 786.26 лв. – неустойка по фактура № 292/31.08.2010 г. за периода от 11.11.2010 г. до 27.12.2010г., въззивният съд е приел, че са налице предвидените в чл. 92, ал. 1 ЗЗД предпоставки. Като обосноваващи този извод са приети следните обстоятелства: наличието на сключен между страните договор за превоз от 07.07.2010 г., съдържащ изрична клауза (раздел VІ, т. 3) за дължимост неустойка за забавено плащане на транспортната услуга след 15 календарни дни от датата на издаване на данъчната фактура в размер на 0.10% за всеки ден забава; влязлото в сила решение по т. д. № 466/2010 г. на Благоевградски окръжен съд, с което е прието, че [фирма] не е заплатил част от цената на извършени превози по договор от 07.07.2010 г., за които са издадени процесните две фактури и същият е осъден да заплати на [фирма] оставащата непогасена част от задължението, както и неустойка за забава за периода от изискуемостта на вземането по всяка от фактурите до датата на завеждане на т. д. № 466/2010 г.; извършените от длъжника плащания на суми след образуване на гр. д. № 466/2010 г. и превод от запорираните му сметки след образуване на изп. д. № 20118650400272 на ЧСИ М. Д., рег. № 865, в резултат на които е погасено изцяло задължението по процесните фактури. С оглед безспорно установения факт, че забавата е продължила и след завеждането на гр. д. № 466/2010 г., въззивният съд е счел, че следва да бъде ангажирана отговорността на ответното дружество за заплащане на уговорената в договора от 07.07.2010 г. неустойка и за периода от завеждането на посоченото дело – 11.11.2010 г. – до датата на окончателното погасяване на задължението, като е съобразено всяко извършено в този период частично плащане. Съгласно заключението на допуснатата в първоинстанционното производство счетоводна експертиза, прието без да е оспорено от страните, за дължима е приета неустойката в размера, претендиран в исковата молба, за който именно е уважен предявеният иск предвид липсата на направено от ответника възражение за прекомерност .
Като неоснователно въззивният съд е преценил възражението на [фирма] за липса на вина за забавеното плащане, аргументирана със завеждането на гр. д. № 466/2010 г. и с образуваното изпълнително дело и наложения във връзка с него запор върху сметките му. Според съдебния състав, тези обстоятелства не водят нито до спиране на забавата, нито до погасяване правото на кредитора да търси изпълнение на акцесорното задължение за неустойка до погасяване на главното задължение. Изразил е и разбирането, че доколкото се касае за парично задължение, което е родово определено, а родът не погива, то запорът върху сметките на ответника не означава невъзможност за изпълнение, освобождаваща го от отговорност.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя конкретно формулиран материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, обуславящ изхода на делото, който обаче не следва да бъде свързан с възприемане на фактическата обстановка по делото и обсъждането на събраните доказателства. В случая тези изисквания не са спазени. Депозираното от касатора изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа конкретно формулиран въпрос, а единствено оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснато нарушение на процесуалния закон (чл. 236, ал. 2 ГПК) и на материалноправната норма на чл. 92, 2 ЗЗД. Произнасянето по тези оплаквания обаче е относимо към правилността на въззивния акт и поради това е предмет на вече допуснато касационно обжалване, но не и на производството по допускането му, в какъвто смисъл са разясненията, дадени в цитираното тълкувателно решение.
Дори и да се счете, че с оглед съдебната практика, на която се позовава, касаторът е поставил процесуалноправния въпрос за задължението на въззивната инстанция да се произнесе по всички заявени от страните доводи и възражения и материалноправния въпрос за приложението на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, то касационният контрол отново не би могъл да бъде допуснат, тъй като не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, респ. противоречие в съдебната практика.
Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е подложил на обстоен анализ събраните по делото доказателства, развил е подробни съображения по всички доводи и възражения на страните по спорния предмет, поради което не може да се счете, че действията му на инстанция по съществото на спора са в противоречие с указанията по т. 19 от ТРОСГК № 1 от 04.01.2001 г.
Що се отнася до въпроса за приложението на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, доколкото по същия е налице задължителна съдебна практика, обективирана в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, не подлежат на обсъждане посочените от касатора актове, в т. ч. и решение по чл. 290 ГПК. Съгласно това тълкувателно решение, намаляването на неустойката при прекомерност е недопустимо при търговските сделки, сключени между търговци. Тъй като настоящият случай попада именно в тази хипотеза, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Останалите представени от касатора актове – решения на долустоящи на ВКС съдилища, за които няма данни да са влезли в сила; определение на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК, както и арбитражно решение – не следва да бъдат съобразявани, тъй като не представляват „практика на съдилищата” по смисъла на т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
При този изход на делото, на ответника по касация следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1080 лв. по договор за правна защита и съдействие № 062641 от 13.06.2013 г., чието заплащане е удостоверено от представеното банково извлечение от 25.06.2013 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 787 от 18.04.2013 г. по т. д. № 4055/2012 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] поле, [община], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], [населено място], [улица], вх. А, ет. 3, ап. 6, ЕИК[ЕИК] направените по настоящото дело разноски в размер на сумата 1080 (хиляда и осемдесет) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: