О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
Гр.София, 05.03.2009 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти март през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова
Тотка Калчева
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 54 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. “М” – Л. С. Д. , гр. Р. срещу решение № 107/27.06.2008г., постановено по гр.д. № 153/08г. от Варненския апелативен съд, с което е оставено в сила решението от 21.12.2007г. по гр.д. № 187/07г. на Разградския окръжен съд. С това решение касаторът е осъден да заплати на Министъра на държавната политика при бедствия и аварии сумата от 2908.55 лв. – дължима наемна цена за периода март 2006г. до 10.12.2006г., сумата от 200 лв. – обезщетение за забава до завеждане на иска, законната лихва върху сумата 2908.55 лв. от предявяване на иска – 16.05.2007г. до окончателното й изплащане и сумата от 14698 лв. – неустойка.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на произнасянето от съда по съществени материалноправни и процесуални въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона.
Ответникът М. на и. с. /конституиран във въззивното производство/ оспорва жалбата и заявява становище да не се допуска касационното обжалване. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
За да постанови обжалваното решение Варненският апелативен съд е приел, че между страните е сключен договор за наем на 07.11.2005г., както и че е безспорно, че наемодателят е предал на наемателя имота, предмет на договора. За исковия период наемателят /настоящ касатор/ не е заплатил наемната цена и договорът е прекратен с писмено предизвестие. Възраженията на наемателя за недължимост на наемната цена поради невъзможност обектът да бъде ползван по предназначение и за нищожност на договора поради противоречие със закона и невъзможен предмет са счетени за неоснователни. Не са уважени възраженията на ответника по иска за прихващане.
Касаторът поставя седем материалноправни въпроса, които според него са съществени по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК.
Настоящият състав на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по следните съображения:
Допускането на касационното обжалване е визирано от законодателя в нормата на чл.280, ал.1 от ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правната аргументация на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. В този смисъл, твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанията за касационно обжалване.
По отношение на първия въпрос “Какво е съдържанието на понятието невъзможен предмет на договора като основание за неговата нищожност по чл.26, ал.2 от ЗЗД?” касаторът въвежда основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК – въпрос, решаван противоречиво от съдилищата.
Въззивният съд е отхвърлил възражението за нищожност на договора на основание чл.16, ал.2 от ЗДС, според която норма е допустимо отдаването под наем на имоти – публична държавна собственост и с оглед на предвиденото в договора задължение на наемателя за спешното опразване на имота в случай на нужда. Следва да се има в предвид, че позоваването на нищожност на договора от страна на наемателя е на основание чл.16, ал.1 от ЗДС – забрана за отдаване под наем на имоти публична държавна собственост, което е квалифицирано както като нарушение на закона, така и като невъзможен предмет на престацията.
Развитите доводи в приложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаят нарушаването на забраната по чл.16, ал.1 от ЗДС, както и необсъждането на доказателства, представляващи част от тръжната документация, респ. формулирана е теза, че самият характер на помещението /защитно съоръжение/ определя невъзможния предмет на договора.
В случая, разпоредбата на чл.16, ал.2 от ЗДС представлява изключение от забраната за използване и предоставяне на трети лица на имоти – публична държавна собственост. Законодателят е определил предпоставките, при наличието на които отделни имоти или части от такива имоти могат да се отдават под наем. Като е приел, че е налице изключението от забраната за отдаване под наем на имот, публична държавна собственост, въззивният съд е формирал изводите си според приетите за установени факти и обстоятелства по делото. Следователно не се касае до неправилно тълкуване на материалноправна норма, а до прилагането й съобразно с данните по конкретния спор. Евентуалната неправилност на решението, изразяваща се в допуснати нарушения на процесуалните правила /необсъждане на доказателства по делото/ или в необоснованост на въззивния акт не подлежи на преценка в производството по чл.288 от ГПК. С оглед на изложеното поставеният общ въпрос за съдържанието на понятието невъзможен предмет има значение за правната доктрина, но е извън обхвата на спора. На следващо място, основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК предполага позоваването на противоречива съдебна практика на съдилищата по влезли в сила необжалваеми съдебни актове, какъвто характер няма приложеното решение на СГС.
Вторият въпрос “Дължи ли съдът произнасяне по въведено в процеса възражение срещу правомерността на придобиване на качеството на наемодател като условие за валидноста на наемното правоотоношение?” касае правилността на въззивния акт. Апелативният съд е обсъдил направеното възражение срещу легитимацията на наемодателя, като е приел, че в случая е ирелевантна принадлежността на правото на собственост върху имота. В цитираното от касатора решение на ВКС /Реш. № 306/16.07.98г. по гр.д. № 118/98г. на 5-чл. състав/ наемният договор е обявен за нищожен поради сливане в един правен субект на качеството на наемател и на упражняващ правото на държавна собственост. Правомерността на придобиването на качество на наемодател в случая е свързано с наличието на предпоставките за реституиране на имота по ЗВСОНИ. Следователно приложената практика е неосносима към спора по делото, още повече, че възражението срещу правата на наемодателя е основано на действието на вписването на акта за държавна собственост. Възражението е заявено в посочения смисъл с касационната жалба, докато в инстанциите по същество невръчването на акт за държавна собственост от наемодателя е обвързано с невъзможността на наемателя да ползва имота по предназначение.
По третия въпрос “Валидна ли е уговорка в наемен договор, съгласно която основните ремонти и подобренията в наетия имот са за сметка на наемателя и не противоречи ли тази клауза на основния принцип на правото, недопускащ неоснователно обогатяване?” е налице задължителна за съдилищата практика на ВКС, както в посоченото от касатора ТР № 85/68г. на ОСГК, така и в ППВС № 6/74г. По правилата за уреждане на отношенията по повод на извършени основни ремонти и подобрения от наемател ВКС се е произнасял многократно, включително и по тълкуването на нормата на чл.231 от ЗЗД и връзката й с конкретни договорни клаузи. Постановеното решение от Варненския апелативен съд не е в противоречие с посочената практика.
Четвъртият въпрос за дължимостта на уговорена в недействителен договор неустойка има отношение към правилността на въззивния акт и отхвърленото възражение за нищожност на договора, поради което не би могъл да се разглежда самостоятелно.
Поставеният пети въпрос “В какви рамки дължи произнасяне съдът при направено възражение за прекомерност на неустойката и какви са критериите за установяване налице ли е твърдяната прекомерност?” предполага тълкуване на разпоредбата на чл.92, ал.2 от ЗЗД, но без същото да е обвързано със спора по конкретното дело. Присъдената неустойка е по чл.34 от договора – за задържане на имота от наемателя след прекратяване на наемния договор. Въведените обстоятелства от наемателя за прекомерност на неустойката са относими към правилността на решението – обсъждане на твърденията му за неизправност на наемодателя и невъзможност на наемателя на ползва имота по предназначение. За неизпълнението, за което е уговорена неустойката, наемателят не е изложил твърдения, поради което въпросът не е съществен по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК.
Шестият въпрос за допустимостта на намаляване на неустойката, когато едната от страните по сделката не е търговец не е обсъждан от въззивната инстанция, тъй като не е бил включен в предмета на спора и съответно апелативният съд не е отказал намаляване на неустойката на това основание.
По седмия въпрос “Необходимо ли е изправната страна по договора да е използвала правото си да прекрати същия като предпоставка за възникване на правото й да претендира неустойка?” касаторът поддържа, че възможността за разваляне на договора и за претендиране на неустойка са две самостоятелни права, които не са поставени в зависимост едно от друго. Въззивният съд е отхвърли възражението за прихващане на наемателя с размера на уговорената в чл.32 от договора неустойка предвид на неизпълнението, за което е определена неустойката /осуетяване на изпълнението/, и осигурената възможност на наемателя да ползва имота. Решаващият състав не е обвързал правото на заплащане на неустойката с прекратяването на договора. Следователно, така както е поставен, въпросът за прекратяването на договора не е обусловил изводите на въззивния съд.
По тези съображения касационното обжалване на решението на Варненския апелативен съд не следва да се допуска.
На основание чл.81 от ГПК касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 604.73 лв., определено на основание чл.7, ал.2 във вр. чл.9 от Наредба №1/09.07.04г. за минималните размери на адвокатските възнагражедния.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 107/27.06.2008г., постановено по гр.д. № 153/08г. от Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА Е. “М” – Л. С. Д. , ЕГН: **********, гр. Р., ул.”П” № 9, да заплати на М. на и. с. , гр. С., пл.”С” № 6 сумата от 604.73 лв. /Шестстотин и четири лв. и 73ст./ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.