5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1487
София, 21.12.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на шести декември , две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател : ТАНЯ МИТОВА
Членове : ЕМИЛ ТОМОВ
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №921/2012 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на Е. И. И. чрез адв. Л. П. срещу решение №776 от 15.05.2012г. по гр.дело № 253/2012г. на Пловдивски окръжен съд , с което е потвърдено решение №3923 по гр.д.№ 15405/2010г на Районен съд [населено място] за отхвърляне на иск по чл.26 ал.1 вр. чл. 23 от СК (отм) ,
В приложеното изложение на основанията по допускане до касационно обжалване се поставя въпрос към кой момент се преценя дали процесното жилище е семейно и „като такова е в обхвата на чл. 23 СК (отм)”- към момента на атакуваната разпоредителна сделка , или към момента на подаване на исковата молба. Сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК с позоваване на реш. №740/2009 д. 629/2008 ІІІ г.о ,реш.№125/2009 Іг.о и реш.№378/2002 ІІ г.о. Следващият въпрос е приложима ли е разпоредбата на чл. 23 СК (отм) ,когато семейството няма малолетни или непълнолетни деца ,по който въпрос се поддържа липса на съдебна практика . Третият по ред въпрос е дали липсата на съгласие на единия съпруг представлява основание по чл.26 ал.1 ЗЗД – нищожност поради противоречие със закона. Цитира се съдебна практика в горния смисъл и доводът за противоречие с нея е мотивът на въззивния съд ,че съгласието на ищцата ,като съпруга, не е било необходимо за атакуваното разпореждане, тъй като не е елемент от състава на разпоредителната сделка. Като процесуални въпроси са преформулирани опакванията за нарушение на чл. 236 ал.2 ГПК ,непроизнасяне по всички искания и пороци на обжалваното решение , наведени с въззивната жалба ,както и поради липсата на мотиви по някои изводи на съда ,необсъждането на доводите на страните и пр. Поддържа се основание по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК като се счита ,че не е формирана практика по поставените процесуалноправни въпроси ,по – конкретно за възможността процесуалните нарушения и необосноваността да обосноват допускане на касационната жалба до разглеждане
Ответниците Б. А. И. и С. А. И. поддържат ,че по изложените от ищцата основания касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане,но касационен контрол е допустим , за да се провери допустимостта на решението .Прилагат съдебна практика , според която при конкретните обстоятелства искът по чл. 23 СК (отм) е недопустим .
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване .
Първият от поставените въпроси поначало има ясен и безпротиворечив отговор , кагато се касае за отрицателна материална предпоставка на иска по чл. 23 СК (отм), а именно на липсва съгласие на съпруга за разпореждането по смисъла на тази норма .Кои обстоятелства обаче са от значение за правния интерес от иска на бившата съпруга – несобственик , предявен след като бракът е вече прекратен поради смърт на другия съпруг , за да се обяви за недействително разпореждане в полза на наследник по закон без нейно съгласие ,е друг въпрос и решаващо изтъкнатото от въззивния обстоятелство е ,че в конкретния случай няма данни ,които да „обозначават процесното жилище в обхвата на чл. 23 СК (отм)”,тъй като единият съпруг е вече починал и няма малолетни или непълнолетни деца,имат отношение към него.Тълкуването на този мотив на въззивния съд не дава основание на тезата , застъпваната от защитата при смесване на двете преценки ,т.е. че е налице противоречие на обжалваното решение с приетото в реш. №740/2009 д. 629/2008 ІІІ г.о ,реш.№125/2009 Іг.о и реш.№378/2002 ІІ г.о. относно обстоятелствата , на които искът се основава . Ето защо основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК не е налице. Същото превратно тълкуване е в основата и на следващият въпрос по изложението – приложима ли е разпоредбата на чл. 23 СК (отм) ,когато семейството няма малолетни или непълнолетни деца . Въззивният съд видно е имал предвид необходимостта да се прецени съществува ли понастоящем , при завеждане на иска , правно положение, в следствие на което разпореденото в нарушение на чл. 23 СК жилище да е семейно по смисъла на ППМС №12/1971г ,включително поради малолетни или непълнолени деца, което да е от значение за евентуални права ,свързани с режима на ползване . Необходимост от преценка в тази насока следва от задължителната практика практиката на ВС на РБ и на ВКС , формирана по реда на чл. 290 ГПК в решение №98/2011 по гр.д 659/2010ІІІ г.о. Друг въпрос е дали при отрицателен извод относно горните обстоятелства , в обсъдената решаваща насока , въззивният съд следва да потвърждава по същество решението , с което искът е отхвърлен. Доводи за належаща преценка по допустимостта на иска , с оглед цитираната практика на ВКС включително ,поддържат ответниците в своя отговор , но допустимостта на решението настоящата инстанция проверява , ако е сезирана с жалба ,т.е при упражнено процесуално право и интерес от него , както и служебно , но в интерес на обжалвалия .
Въпросът дали липсата на съгласие на единия съпруг представлява основание по чл.26 ал.1 ЗЗД –нищожност поради противоречие със закона, също е намерил отговор в задължителната за въззивния съд практика и оспорваният от защитата мотив ,че се касае за относителна недействителност , а не за нищожност с абсолютни последици , е изразен в съответствие с тази практика . Изложеното съображение, че съгласието на ищцата по чл. 23 СК не е елемент от фактическия състав на сделката, ,също е установено в трайната , вече и задължителна за въззивния съд практика (реш.404/2012 гр.д №1720/2010 ІІІ) и не е налице соченото основание за допускане до обжалване по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК .Освен това , съображението няма връзка с поставения в изложението въпрос – какъв е вида недействителност ,а самият въпрос няма връзка с решаващо преценените обстоятелства ,от значение за изхода на делото. Искът е разгледан на предявеното основание ,но съдът го е отхвърлил включително поради липсата на каквито и да било доказателства в коя част от разпоредения имот е живяло семейството , поради което е формиран извод за липса на установена идентичност на твърдяното „семейно жилище” с предмета на разпореждането , прието е за доказано знанието на ищцата за атакуваната сделка и нейното съгласие и пр. В този връзка ,преформулирането на касационно оплакване във въпросителна форма, или поставянето на общи въпроси има ли съдът задължение да обсъди доводите , доказателствата и пр. , не изпълнява условието за поставяне на правен въпрос. Оплакването ,че искът не е бил разгледан на още едно от предявените основания , поначало има отношение към пълнотата, а не към правилността на решението, когато същото се обжалва.Въпросът за установяване на идентичността на имоти е фактически и поради това предмет на доказване , а не само на доводи , които неоснователно защитата счита за необсъдени поради това ,че е изтъкната липсата на доказателства. При посочено основание чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК защитата не формулира и не поставя процесуалноправен въпрос , като липсват и съдържателни доводи по конкретното основание . Не се прави разлика между основанието по чл. 280 ал.1 т. -3 от ГПК и касационните основания при обжалване по чл.281 т.3 от ГПК .
Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение №776 от 15.05.2012г. по гр.дело № 253/2012г. на Пловдивски окръжен съд
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1. 2 .