О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 149
гр. София, 28.03.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на eдинадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2410 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Подадена е касационна жалба от „Соф.АМ.Лизинг“ООД против решение № 60/21.03.2018г. по в.т.д. № 4/2018 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 501/19.07.2017г. по т.д. № 277/2016г. на Варненски окръжен съд за отхвърляне на иска на касатора против И. В. С. за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца разликата над 15 528,97 евро до 58 004 евро, на основание запис на заповед от 27.12.2012г. с падеж – 21.12.2014г. за сума в общ размер на 58 004 евро, за което вземане е била издадена заповед № 3420/09.06.2015г. за изпълнение на парично вземане въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 6615/2015г. на ВРС – ХХIVс.
Постъпила е и касационна жалба от И. В. С. против същото въззивно решение № 60/21.03.2018г. по в.т.д. № 4/2018 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 501/19.07.2017г. по т.д. № 277/2016г. на Варненски окръжен съд за приемане за установено по иска на „Соф.АМ.Лизинг“ООД против И. В. С., че ответникът дължи на ищеца сумата от 15 528,97 евро, на основание запис на заповед от 27.12.2012г. с падеж – 21.12.2014г. за сума в общ размер на 58 004 евро, за което вземане е била издадена заповед № 3420/09.06.2015г. за изпълнение на парично вземане въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 6615/2015г. на ВРС – ХХIVс., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 08.06.2015г. до окончателното изплащане на задължението, на осн. чл.422 вр. чл.415, ал.1 ГПК.
Касаторите поддържат, че въззивното решение в обжалваните от тях части е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В писмените си отговори и двете страни оспорват основателността на касационната жалба на насрещната страна и липсата на основания за допускането на касационно обжалване. И. В. С. претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед е действителен и не противоречи на Закона за ограничаване плащанията в брой, тъй като с последния се въвеждат ограничения по отношение на фактически действия – плащания, а не по отношение на правни действия – сделки. Счел е, че е за безспорно установено сключването между страните на три договора за финансов лизинг: от 26.03.3012г., от 27.12.2012г. и от 16.10.2013г., за три различни автомобила, на три различни лизингови стойности. Нито един от тези договори не обективира воля за обезпечаване на възникналия каузален дълг с издаването на запис на заповед. Обезпечителната връзка между процесния менителничен ефект и конкретен договор за лизинг- от 27.12.2012г. съдът е обосновал с датите на сделките /съвпадащи/, с посочените по тях падежи – 21.12.2014г. по записа на заповед и 27.12.2014г. по погасителен план на договора за лизинг/ и със стойносттите ми /приблизително съвпадащи/. Приел е за допустими гласните доказателства относно релевантния факт на установяване на горепосочената връзка, но е кредитирал показанията на разпитаната свидетелка единствено по отношение на договора от 27.12.2012г. Обвързването на записа на заповед с предходния договор за лизинг от 26.03.2012г. и с последващия от 16.10.2013г. е преценено от решаващия състав само като намерение от страна на лизингодателя, но не и като изразена воля от страна на длъжника. ВнАС е счел, че със споразумението от 16.10.2013г. се прекратява посочения договор за лизинг, но не се дерогират вече възникнали по него до този момент задължения за заплащане на лизингови вноски, обезщетения за забава и разходи. Коментираното споразумение въззивната инстанция е квалифицирала като спогодба по см. на чл.365 ЗЗД и не е констатирала да притежава белезите на новация по чл.107 ЗЗД, поради което спрямо записа на заповед не намира приложение чл.107, ал.2 ЗЗД. Допълнително е изложен аргумент, че в срока по чл.370 вр.чл.367 ГПК не е въведено от длъжника възражение за погасяване на каузалния дълг поради новация. Със споразумението на осн.чл.20а ЗЗД по волята на страните е установен размерът на дълга, поради което то има обвързваща материалноправна доказателствена сила относно факта, че задължението възлиза на 30 371,94 лв. или 15 528,97 евро, в който размер е уважен предявеният иск.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на дружеството изрично е формулиран само един правен въпрос: Може ли издаден запис на заповед да служи като обезпечение по друг договор или може да служи само като обезпечение по договора, по който е издаден? Въведено е допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като същият въпрос според касатора е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото.
Така посоченият въпрос е поставен в контекста на твърдение, че процесният запис на заповед се отнася не само до договора, във връзка с който е издаден, а по волята на страните служи за обезпечаване на задължения и по други договори между тях. Въззивният съд не е изключил принципно възможността за такава обвързаност, но с оглед изследваното на конкретното съдържание на съществуващите каузални правоотношения, предвид събраните доказателства, е направил извод, с който касаторът не е съгласен. Следователно поставеният въпрос не изпълнява изискването по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като няма отношение към правните изводи на съда относно приложението на закона, а по съществото си предполага проверка на доказателствения материал и като цяло следва да се прецени като оплакване за необоснованост на въззивното решение.
Касаторът „Соф.Ам.Лизинг“ООД се позовава и на основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС счита, че предложеното от касатора обосноваване на „очевидната неправилност“ не кореспондира с никоя от гореизложените възможности. Аргументите му съставляват доводи, че от показанията на разпитаната свидетелка се установяват други факти, а не приетите от ВнАС. Следователно представляват оплакванията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, изложени и в касационната жалба. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на И. С. са формулирани следните правни въпроси:1.Налице ли е обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД в случаите, когато страните по договора за лизинг сключат споразумение, съгласно което изрично се прекратява действието на сключения договор за лизинг, поемайки нови задължения?; 2/ Нищожна ли е ценна книга, в случаите когато в същата е предвиден способ за изпълнение, който е в противоречие със закона? И по двата въпроса е въведено допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като същият въпрос е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото.
Настоящият състав на ВКС намира, че така поставените въпроси не съответстват на установената по спора фактическа обстановка, а във фазата по чл.288 ГПК не може да се промени същата, тъй като не се извършва нова преценка на доказателствата. Въззивният съд като е обсъждал споразумението от 16.10.2013г. не е достигнал до извод, че с него се поема ново задължение, различно като основание за възникване и като вид престация от това по прекратения за в бъдеще договор за лизинг, а е заключил, че с него се установява размера на натрупания дълг. Следователно при тези констатации неприлагането на чл.107 ЗЗД към посоченото споразумение е в съответствие със съществуващата практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК. С решение № 130/24.03.09г. по т.д.№ 650/08г. на ВКС, ІІ т.о. е прието, че способите за преструктуриране на даден кредит, включително разсрочването му за облекчаване на съществуващия дълг, не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл.107 ЗЗД, която, за да е релевантна, трябва да е изрична и недвусмислена, а не изведена по тълкувателен път. В решение № 138/22.08.13г. по т.д.№ 27/12г. на ВКС, ІІ т.о. е даден отговор на въпроса за осъществена обективна новация по договор за лизинг в смисъл, че изменението на договора по отношение на размера на лизинговите вноски и сроковете за плащане не погасява задължението на лизингополучателя по първоначално сключения договор, нито го заменя с други, нови и различни правоотношения по съществуващия договор, поради което няма характер на обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД. С решение № 210/22.12.2014г.по т.д. № 4090/2013г. на ВКС, I т.о. е посочено, че на осн. чл. 107 ЗЗД освен задължителните предпоставки за новиране, включващи съществуване на валидно възникнало задължение, което се погасява; валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете трябва да имат различен предмет; намерение за новиране; способност за новиране от страните – новацията предполага още и нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между новото и старото правоотношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. Безспорно при обективната новация новият елемент се отнася до предмета на паричното задължение – длъжникът поема по споразумението нов дълг с нов предмет или ново основание, в замяна на старото по договора. Когато страните по договора в рамките на общия размер по стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, съобразявайки вече платеното по него, както и сроковете за плащане, не е налице новация, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена нито промяна в предмета, нито в основанието. В решение № 110/ 17.07.2015 г. по т.д. №1568/2014г. на ВКС, I т.о. e посочено, че обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД е налице, когато волята на страните е обективирана в договора, същата не може да се предполага, като договорът, чрез който се твърди, че се новира задължението, подлежи на тълкуване по правилата на чл.20 ЗЗД с оглед на разкриване на действителната обща воля на страните за погасяване на стария дълг и за заменянето му с нов дълг.
Вторият поставен въпрос от касатора И. В. С. не е обосноваващ крайните изводи на въззивния съд по правния спор. Липсва констатация на ВнАС, че процесният запис на заповед съдържа изявление за определен начин на плащане. Освен това настоящият състав на ВКС намира, че така формулиран въпросът е неотносим към проблема за възникване на задължението въз основа на процесната ценна книга. Записът на заповед поражда задължение по силата на чл.535 ТЗ, ако с него издателят е поел „безусловно обещание да плати определена сума пари“, като начинът на плащане не е обхванат от задължителните реквизити по чл.535, т.1-т.7 ТЗ . Следователно не е изпълнено изискването към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК.
Така изложеното налага цялостен извод за недопускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Касаторът И. В. С. е представил доказателства за извършени разноски за адвокатско възнаграждение във връзка с подадената от него касационна жалба и отделно по писмения отговор срещу касационната жалба на насрещната страна. Следва да се съобрази, че в договора за правна защита и съдействие от 31.07.2018г. е възложено от представлявания на процесуалния представител не само изготвяне на писмен отговор, но и процесуално представителство във връзка с него пред ВКС, т.е. в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на насрещната страна. Тъй като по касационната жалба на ООД не се допуска касационно обжалване, следва в полза на И. В. С. да се присъдят разноски в размер на ѕ от уговореното и заплатено, или в размер на 4875лв., на осн. чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Касаторът не е поискал и не е представил доказателства за извършени разноски във връзка с подадения от него отговор на касационна жалба на И. С..
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 60/21.03.2018г. по в.т.д. № 4/2018 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Соф.АМ.Лизинг“ООД да заплати на И. В. С. сумата от 4 875лв., представляваща сторените от последния разноски за адвокатско възнаграждение за защита срещу касационната жалба на дружеството, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: