О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 1494
София, 09.12.2009г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми декември………………………………..
две хиляди и девета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
при секретаря………………………………..….………………………………………………в присъствието на прокурора ………….…………………………………………изслуша докладваното от председателя (съдията) ТАНЯ МИТОВА………………………
гр.дело N 764/2009 година.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Л. Р. от София срещу решение от 4.03.2009 година по гр.д. N 315/2008 година на Софийски градски съд, с което е оставено в сила решение от 5.12.2007г. по гр.д. № 4274/1996г. на Софийския районен съд. С него е уважен иск на Д. Г. Я. от София срещу касатора с правно основание чл.254 ГПК /отм./ – признато е за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи сумата 1500 лева по издаден изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание /договор за правна помощ/ и са присъдени разноските за производството.
Ответникът Д. Г. Я. от София оспорва касационната жалба с отговор, депозиран от пълномощника му адв. И. П. Възразява срещу наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, излага и съображения по съществото на правния спор.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл.283 ГПК. Тя е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е с обжалваем интерес над 1000 лева.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че с обжалваното решение са засегнати множество материалноправни и процесуалноправни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, които трябва да се обсъдят в контекста на т.1-3 от същия текст. Въпросите ще бъдат разгледани последователно и съобразно дадената им от касатора формулировка или преформулирани, тъй като някои са доста обстойни или непрецизирани. Ще се обсъдят на поддържаните в изложението основания за допускане на обжалването, но само доколкото са относими към решаващите мотиви на въззивния съд при постановяване на решението.
– Следва ли да се счита за автентично и валидно съдебно решение, което с противоречивото си съдържание не позволява без доказателства да се приеме, че е подписано от съдията, пред когото са извършени съдопроизводствените действия, и съответно дали такова решение трябва да се приравни на неподписано решение, или е нищожно и недопустимо решение?
– Когато по делото са допуснати много и съществени нарушения на материалния и процесуален закон, налице ли е валидно развило се и приключило съдопроизводство, или по аргумент от съдебната практика тези нарушения обуславят нищожност на съдебния акт?
Тези два въпроса следва да бъдат отклонени, тъй като са зададени общо и нямат отношение към конкретния казус. При решаването на делото е обсъден доводът на касатора за валидност на първоинстанционното решение, но в хипотезата при която делото е било преразпределено от един на друг докладчик, съответно от един на друг съдебен състав, а съдебният акт е постановен от последния съдия, който е дал ход и на устните състезания. Административните въпроси по разпределението и разглеждането на делата, когато е спазен редът за това, нямат отношение нито към валидността, нито към допустимостта, нито към правилността на съдебния акт. Евенуалните грешки на съда при постановяването му са основание за обжалване. Ако касаторът има предвид влязло в сила решение, постановено по реда на ГПК, никакви грешки по количество и тежест, свързани с правилността му, не могат да окажат влияние върху установена със закона сила на присъдено нещо, респ. върху стабилитета на съдебния акт.
– Действителни ли са онези процесуални действия на съда, направени в едно и също заседание с отвода на съдията, предвид нормата на чл.32, ал.2 ГПК /отм./, която определя деня за най-краткия процесуален срок? Следва ли да се считат процесуалните действия на съда за повлияни от вероятната му пристрастност, по повод на която се е отвел, след мотивирано искане на страна в процеса и др.? Въпросите не следва да се обсъждат, тъй като по тях няма изразени становища в мотивите въззивното решение, които да са повлияли върху постановения резултат.
– Следва ли да се счита, че районният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като служебно е продължил пропуснати от страната преклузивни срокове и валидни ли са извършените след това действия на страните и съда? Представена е съдебна практика, която няма връзка с разгледаната по делото хипотеза – пропуснат определен от съда срок за посочване адрес на ответника при положение, че такъв е посочен и не е постановен съдебен акт за връщане на исковата молба. Правилността на приетото разрешение не може да се обсъжда понастоящем, тъй като не се установява задължителна или противоречива съдебна практика по поставения въпрос – изискване за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Този въпрос не е от значение и за развитието на правото, тъй като многократно и последователно е решаван от съдилищата и не попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
– Формирани са група теоретични въпроси по приложението на чл.126, ал.2 ГПК /отм./ – за това кой съдия следва да се произнесе по искане за поправка на протокол, направено след отвод на съдията, при каква процедура и с участието на кои лица и т.н. Тази проблематика не е била предмет на разглеждане във въззивното решение, съответно не е обусловила постановения резултат. Тя е извън обсега на касационното производство въобще и в частност на това по чл.288 ГПК.
– Въпросът за допустимостта на съдебното решение, когато съдът е излязъл вън от очертания от ищеца предмет на спора, е зададен общо. Допълнението, че въззивният съд изобщо не се е произнесъл по иска на длъжника в изпълнителното производство, предвид особеностите на нормата на чл.254 ГПК, не внася яснота в твърдението на касатора. Не може да се извлече смисъла на питането, още по-малко то може да се подведе под някоя от хипотезите, разгледани в посочените от него съдебни решения.
– Поставени са също така въпроси за доказателствената стойност на показания, дадени от пълномощник на страна за обстоятелства, които са станали преди упълномощаването, както и за начина на кредитиране на такива показания и др. – питания, свързани с нормата на чл.136 ГПК /отм./. В посочените решения не се съдържа противоречива практика на съдилищата, а тъкмо обратно – трайна и последователна практика, която изисква преценката за евентуална заинтересованост на свителите да се извърши с оглед на всички други данни по делото. Нормата на чл.136 ГПК е ясна и категорична. Отговор на поставените въпроси може да се намери и от многократното й приложение.
Същото се отнася и до въпроса за доказателствената стойност на обясненията на страните, дадени по реда на чл.114 ГПК /отм./. Посочените в тази насока опр. №212/08г. на ВКС-състав на пето г.о., решение № от 7.06.04г. по гр.д. № 4085/02г. на ВКС, IVб г.о., решение № 1000/24.10.95г. на II г.о. ВКС и р. №10/3.06.94г. по гр.д. № 825/93г. на ВКС, III г.о. са в подкрепа на последователната практика на съдилищата, че твърденията на страните подлежат на доказване /чл.127 ГПК /отм./, а не са доказателствено средство в процеса. Само признанието на неизгодни факти може да се обсъжда като доказателство по делото. Възпроизвеждането на дадени от страните обяснения при обсъждането на доказателствата по делото не дава основание да се твърди, че те са формирали решителната воля на съда относно спорното право, освен ако той изрично се е позовал на тях. Такива данни по делото няма, а и това е въпрос по съществото на правния спор, който е извън рамката на настоящото производство.
Поставените процесуалноправни и материалноправни въпроси от кръга на посочените в изложението – редно ли е да се обсъжда правилността на действията на адвоката и те да бъдат предмет на разглеждане по делото във връзка със сключен от него договор за правна защита, за адвокатския имунитет, който е международно призната гаранция за свободно и без страх упражняване на адвокатската професия, за правото му да взема решения въз основа на две и повече алтернативи, което родее функциите му с управленските такива – са такива във връзка с упражняването на адвокатската професия и регламентите /законови и морално-етични/ относно нея, но нямат отношение към предмета на делото.
Групата материалноправни въпроси в раздел IX от изложението касаят отношенията между пълномощник и упълномощител – последици от оттеглянате на пълномощното, изпадане в забава на упълномощителя, за „еквивалентността в провоотношението”, за това дали паричната престация за адвокатски хонорар е делима и подчинява ли се на диспозитивното начало в отношенията между страните, се поддържат като основание за допускане на касационно обжалване поради наличието на противоречива практика /за първата част/ и поради липса на такава – за останалите – чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК. Приложените съдебни актове – решения и определения на първионстанционен и въззивни съдилища, за които няма данни да са влезли в сила, са извън обхвата на обсъждането по т.2 на текста. Връзка между обсъжданите въпроси и р. № 1093/57г. не може да се направи, тъй като последното се отнася до различна правна проблематика. Твърдението за липсата на съдебна практика по някой въпрос, само по себе си не е достатъчно за допускане на обжалването. Касаторът не е обосновал какво е практическото му значение, защо отговорът ще допринесе на развитието на правото и в каква насока следва да се развива правото по съответния въпрос.
– Следва ли да се обоснове правен извод за служене със средства и похвати, които имат за цел излишно протакане на делото или създаване на неоправдани пречки за противната страна, когато отсъствал от съдебно заседание, за което е представил молба с приложен официален документ – болничен лист? Поддържа се, че той е решен в разрез със задилжителна и константна практика на ВКС, като позовавенето е на ТР № 178/30.06.86г. ОСГК и две решения на състави на ВКС. Тези твърдения не се подкрепят от посочените актове, в които не е разисквана подобна проблематика. Неоснователно е позоваването в същата насока на решения на ВАС по административни дела и на решение на СГС, за което отново няма данни дали е окончателно – тези актове са извън предмета на настоящото обсъждане.
Накрая за възможността да се обсъжда писмена защита, ако представянето й е извършено след последното съдебно заседание, както и за евентуална колизия между текстовете на чл.190 ГПК /отм./ и чл.126, ал.2 ГПК /отм./, в които сроковете за постановяване на решението и за поправка на съдебния протокол се застъпват, са извън предмета на производството по допускане на касационно обжалване. Те не са засегнати в съдебното решение и не могат да бъдат обсъждани в контекста на никое от основанията по чл.280, ал.1 ГПК. Евентуалните грешки при осъществяване на съдопроизводството съставляват основание за неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК и могат да се разгледат по същество ако се допусне обжалването.
Съдът не присъжда разноски за това производство поради липса на искане от ответника Д. Я.
По изложените съображения Върховният касационен съд – състав на III г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 4.03.2009 година по гр.д. N 315/2008 година на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.