О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1495
гр. София, 23.12. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5756 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Р. Х. срещу решение от 23.05.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 12222/2013 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдена обжалваната пред въззивния съд част от решение № ІІ-70-91/23.05.2013 г. по гр. дело № 38524/2012 г. на Софийския районен съд, са отхвърлени, предявени от жалбоподателката срещу [фирма], искове, както следва: иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ – за поправка на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, вписано в трудовата й книжка, иск с правно основание чл. 221, ал. 1 от КТ – за заплащане на сумата 1 800 лв. – обезщетение за неспазен тримесечен срок на предизвестие и иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ – за заплащане на сумата 1 200 лв. – трудово възнаграждение за месеците май и юни 2012 г., като в тежест на жалбоподателката са възложени разноски по делото.
При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за процесуално недопустима в частта й по иска с правно основание чл. 221, ал. 1 от КТ за сумата 1 800 лв. и по иска с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ за сумата 1 200 лв. Цените на тези два иска, определени съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, са до 5 000 лв. Поради това, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в частта му по тези искове, с оглед на което подадената касационна жалба, като процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане в тази й част, а касационното производство – също като процесуално недопустимо, следва да се прекрати в частта му по тези два иска.
В останалата й част – по неоценяемия иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ, касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответното [фирма] не е подало отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен – допустимо ли е съдът да се произнася по доводи и факти, които не са наведени от ответника с отговора му по чл. 131 от ГПК и не се поддържат от никоя от страните в производството; и 2) материалноправен – допустимо ли е прекратяване на трудово правоотношение едностранно от работника или служителя на основание чл. 327, т. 2 от КТ, в срока на течащо предизвестие, ако работодателят в този срок не му изплаща трудови възнаграждения. По отношение на процесуалноправния въпрос жалбоподателката навежда допълнителното основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, той да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно – в противоречие с решение № 149/13.06.2012 г. по гр. дело № 475/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на материалноправния въпрос жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, той да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице наведените от жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване.
За да отхвърли иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ въззивният съд е приел за установено следното: Между страните е съществувало трудово правоотношение за неопределено време, по силата на което жалбоподателката-ищца е изпълнявала длъжността ,,служител пътническа агенция”, при уговорен между страните тримесечен срок на предизвестие. С молба от 31.05.2012 г. жалбоподателката-ищца е отправила на основание чл. 325, т. 1 от КТ писмено предложение до ответното дружество за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, което обаче не е било прието от работодателя, видно от изявлението ,,Не”, отбелязано върху самата молба. В същата молба, при условията на евентуалност на основанията за прекратяване на трудовото правоотношение, ищцата е отправила едномесечно предизвестие до работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 326, ал. 1 от КТ. При така установените обстоятелства, СГС е изложил съображения, че по своята правна същност предизвестието на работника или служителя за прекратяване на трудовото правоотношение представлява уведомление, отправено към работодателя, съдържащо решение на работника или служителя да упражни потестативното си право за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение, като то съдържа и посочване на срок, след изтичане на който трудовия договор ще бъде прекратен. Въззивният съд е приел и че отправеното предизвестие определя със сигурност краят на съществуването на трудовото правоотношение, като съгласно разпоредбите на чл. 335, ал. 2 от КТ трудовият договор се прекратява с изтичане на срока на предизвестието, а при неспазване на срока на предизвестието – с изтичане на съответната част от срока на предизвестие, т.е – в случаите, когато страната е упражнила правото си за прекратяване на трудовия договор преди изтичане срока на предизвестие, трудовият договор се прекратява в деня на изтичане на тази част от срока на предизвестието, който страната, поискала прекратяването на договора, е посочила. Градският съд е приел, че точно от тази законова възможност се е възползвала жалбоподателката-ищца, която с молбата си от 31.05.2012 г. е упражнила своето потестативно право с едностранно волеизявление да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, преди да изтече уговореният между страните тримесечен срок на предизвестие. Достигнал е и до извода, че в съответствие с разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 2 от КТ, в тази хипотеза – „при неспазване на срока на предизвестието”, трудовият договор се прекратява в деня на изтичане на тази част от срока на предизвестието, който ищцата е посочила – едномесечен, считано от датата на получаване на предизвестието – 31.05.2012 г. С оглед това, въззивният съд е споделил и извода на първоинстанционния, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено на 01.07.2012 г. на основание чл. 326, ал. 1 от КТ – с изтичането на посочения от ищцата едномесечен срок на предизвестието, започнал да тече на 01.06.2012 г., съгласно чл. 326, ал. 4 от КТ. Приел е и че противно на изложеното в жалбата на ищцата, неспазването на срока на предизвестие, не води до различен извод относно датата на прекратяването на трудовото правоотношение – меродавен е моментът на прекратяване на трудовото правоотношение, посочен от страната, която е поискала прекратяването му чрез неспазване срока на предизвестието. Предвид гореизложеното, въззивният съд е обосновал и решаващия си извод, че депозираното от ищцата на 02.07.2012 г., заявление за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ не е породило правно действие, тъй като трудовият договор вече е бил прекратен. Оттук е извел и краният си извод, че предявеният от ищцата иск с правно основание чл. 344, ал.1, т. 4 от КТ – за поправка на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение – чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, вместо вписаното – чл. 326, ал. 1 от КТ, се явява неоснователен.
Горните изводи въззивният съд е направил, при положение, че жалбоподателката-ищца не е посочила в исковата си молба факта, че с молбата си от 31.05.2012 г., при условията на евентуалност спрямо основанието по чл. 325, т. 1 от КТ, е отправила и едномесечно предизвестие до ответника-работодател за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 326, ал. 1 от КТ. Този премълчан от ищцата факт, обаче е изрично изтъкнат от страна ответника-работодател в отговора на исковата молба.
При това положение и при установените от него обстоятелства по делото, въззивният съд не се е произнесъл „по доводи и факти, които не са наведени от ответника с отговора му по чл. 131 от ГПК” – каквато е постановката на процесуалноправния въпрос, формулиран в изложението на жалбоподателката. В случая съдът е приложил материалноправната норма на чл. 335, ал. 2, т. 2 от КТ, която с императив установява момента на прекратяването на трудовото правоотношение във визираната в нея хипотеза – при неспазване целия срок на предизвестието и с изтичането на съответната част от него. Това е в пълно съответствие със задължителните указания и разясненията, дадени с т. 2 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че в изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност (чл. 5 от ГПК), въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение.
Не е налице и никакво противоречие с посоченото от жалбоподателката, решение № 149/13.06.2012 г. по гр. дело № 475/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в чиято тълкувателна част по чл. 291 от ГПК е прието следното: „С иска за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление – предмет на делото е съществуването на това потестативно право. Затова ищецът трябва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, а ответникът – всички факти, които пораждат това право или имат значение за надлежното му упражняване. Съдът не може да основе решението си на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба”.
По изложените съображения, касационното обжалване не следва да се допуска по изведения от жалбоподателката процесуалноправен въпрос и в сочената от нея хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Другият формулиран в изложението към касационната жалба –материалноправен въпрос, не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без никакво значение за крайния изход на спора по предявения по настоящото дело иск с правно основание чл. 344, ал.1, т. 4 от КТ. Това е така, защото в случая жалбоподателката е подала заявлението си за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, не по времето докато е текъл срокът на отправеното от нея едномесечно предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ – каквато е постановката на този въпрос, а след изтичането на този срок, както е прието в обжалваното решение. Освен това, този материалноправен въпрос не би и могъл да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като неговото положително разрешение е очевидно. То обаче е напълно неотносимо в случая, а самият въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение – в частта му по иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ (в този смисъл – и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на тази част от решението не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Р. Р. Х. срещу решението от 23.05.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 12222/2013 г. на Софийския градски съд – в частта по иска с правно основание чл. 221, ал. 1 от КТ за сумата 1 800 лв. и по иска с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ за сумата 1 200 лв.; и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 5756/2014 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение – в частта по тези два иска;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 23.05.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 12222/2013 г. на Софийския градски съд, – в останалата част – по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ.
Определението – в преграждащата развитието на касационното производство част – по исковете с правни основания чл. 221, ал. 1 и чл. 128, т. 2 от КТ, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването му с връчване и на препис от него, а в останалата част – не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.