О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 15
София, 04.01.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5704/2015год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. Б., приподписана от адв. Г., срещу решение на Софийски градски съд №988 от 13.02.2015г., постановено по в.гр.д.№ 11251/2010г., в частта, с която е потвърдено Решение от 23.12.2009г., постановено по гр.д.№ 15847/2009г. на Софийски районен съд, ГО, 50 състав, в частта, с която по предявения от [фирма] иск по чл.124, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че С. И. Б. дължи на [фирма] сумата 5 082.32 лв.- главница, ведно със законната лихва от 18.12.2008 г. /датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК/ до окончателното й изплащане, и сумата 1 173.21 лв.- лихви за забава, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по гр.дело № 45356/ 2008г. на СРС, 42 състав, ведно с разноски по чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК в размер на 494.64 лв. общо.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост, за нарушение на материалния закон и процесуалните правила на обжалваното решение в частта, с която са уважени предявените искове – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне изцяло на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението, като се поддържа, че в диспозитива и мотивите на първоинстанционното и на въззивното решение има неточности, явни грешки и поради това погрешни крайни изводи, че решението е необосновано, тъй като липсват мотиви, не е налице отговор на въпроса дали страните са във валидна облигационна връзка, че са допуснати процесуални нарушения при анализа на събраните доказателства и при отговора на релевираните от него възражения по исковете. В тази връзка се поддържа наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Според касатора съдилищата порочно прилагат законовите разпоредби. Позовава се на приложени към изложението решения на СРС и на СГС, за които няма данни дали са влезли в сила.
Ответната страна не взема становище по касационната жалба.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Предявени са установителен иск по чл.124, ал.1 вр. чл.415 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която исковете са уважени, въззивният съд е констатирал съвпадане на фактическите си и правни изводи за дължимостта на процесните главни и акцесорни вземания от ответника по иска с направените такива от районния съд. Счел е след анализ на доказателствата, според действалите през процесния период разпоредби на чл.106а, ал.3 ЗЕЕЕ /отм./, съответно чл.153, ал.1 ЗЕ, потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдения имот. Цитираните норми императивно установяват кой е страна по облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имот – право на собственост или вещно право на ползване. В случая нито в подадения от ответника отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, нито в подаденото в заповедното производство възражение по чл.414 ГПК е оспорено обстоятелството, че същият е бил собственик или вещен ползвател на процесното жилище през исковия период. Ответникът е вписан като етажен собственик /за ап.№ 55/ в сградата в приложения към протокола на ОС на ЕС за сключване на договор за услугата „топлинно счетоводство” списък /придружен с декларация на упълномощено да представлява ЕС лице/, който не е оспорен по делото. Приел е, че ненаведени в срока за отговор по чл.131 ГПК възражения се считат за преклудирани на основание чл.133 ГПК.Въэз основа на това е обосновал извод, че е безспорно по делото, че в качеството на притежател на вещно право върху имота през процесния период ответникът е бил и потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.106а, ал.4 ЗЕЕЕ /отм./ и чл.153, ал.1 ЗЕ; че е установено съществуването на облигационно договорно правоотношение между ищеца и ответника през процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия /които са представени по делото/, по който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска по основание. Обстоятелството какво количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно- в жилището на ответника, е от значение единствено за доказване размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му- съгласно чл.162 ГПК. По отношение доводите за липса на качествени и количествени параметри на доставената топлоенергия съдът е приел, че монтираните отоплителни тела и инсталация в етажната собственост са собственост на ползвателите и собствениците на имотите и е тяхно задължение да поддържат в изправност уредите и инсталациите в сградата.посочил е, че по делото няма данни и доказателства в топлопреносното предприятие да са постъпвали възражения във връзка с количеството и качеството на доставената топлоенергия /вкл. такива от ответника/, поради което е обосновал извод, че доставената топлоенергия е била в необходимото количество и качество за нормално й ползване.
Посочил е и това, че количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, се разпределя пропорционално на пълния отопляем обем на имота по проект, а в случая в първоинстанционното производство ответникът не е ангажирал доказателства да е налице неправилно отчитане на доставената топлинна енергия от фирмата, осъществяваща услугата топлинно счетоводство. Счел е за неоснователно и възражението на ответника, че не са представени отчети за показанията на общия топломер в абонатната станция. В тази връзка е посочил, че количеството топлинна енергия за технологични разходи в АС представлява разликата от количеството топлинна енергия, измерена при производителя, и количеството топлинна енергия, измерена при потребителя. Размерът на технологичния разход е посочен в месечните фактури, като същите са за сметка на топлопреносното дружество. Въз основа на приетото по делото заключение на допуснатата съдебно- техническа експертиза е приел за установено, че дължимите за доставената в имота на ответника топлинна енергия суми са начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, т.е. спазени са изискванията на действащите технически правила и норми; че не е установено от страна на ответника да има извършено плащане на топлинна енергия за исковия период; че от вещото лице е съобразено обстоятелството, че през целия процесен период от страна на ответника не е бил осигурен достъп до отопляемия обект /протоколи за неосигурен достъп, представени с молба на третото лице- помагач от 27.10.2009 г./. Поради това и сумите за периода 18.12.2003 г.- м.04.2008 г., предмет на въззивното производство, са начислени като резултат от приложен екстраполиран отчет /начислен служебен разход на максимална мощност/, поради неосигурен от ответника достъп до имота, което обстоятелство не е опровергано в хода на делото.
Въззивният съд е приел също, че доводът на ответника, че сумите по процесните фактури са начислени в нарушение на чл.24 ЗБНБ, тъй като цената за 1 киловат/час топлинна енергия е посочена с повече от два знака след десетичната запетая, е също неоснователен. В тази връзка е посочил, че законът не забранява паричните величини, използвани за пресмятане на дадена стойност, да бъдат означавани с повече от два знака след десетичната запетая, поради което това е допустимо /поради това и валутните курсове на свободния пазар, вкл. обявените от самата БНБ се обявяват по този начин/. Не е допустимо единствено реалното заплащане на остойностените по този начин парични задължения да бъде извършвано чрез парични единици, различни от официалната валута- лева, разделен на 100 стотинки, което по необходимост предполага крайното парично задължение да бъде закръглявано с точност до втория знак след десетичната запетая. Останалите поддържани в жалбата на ответника доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение съдът е приел за ирелевантни.
Счел е, че частично е основателно заявеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, релевирано с отговора на исковата молба. Като краен резултат е приел, дължимите от ответника на ищеца суми за главница за периода м.11.2005 г.- м.04.2008 г., които не са погасени по давност, следва да бъдат определени на 5 082.32 лв. общо. Приел е и това, че непогасените по давност към посочената дата – 18.12.2005 г., вземания на ищеца за лихви възлизат на 1173.21 лв. общо.
Съобразно изложеното е счел предявеният установителен иск по чл.124, ал.1 вр. чл.415 ГПК за основателен за сумата 5 082.32 лв.- главница, и за сумата 1 173.21 лв.- лихви за забава
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай касаторът не формулира конкретен правен въпрос, а обосновава искането си за допускане до касационно обжалване с оплакването си за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, но преценката на тези оплаквания е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Визираното в изложението несъгласие с изводите на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Следва да се има предвид, че е недопустимо съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК.
Предвид изложеното не е налице обща предпоставка за допускане на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основание, а при отсъствие на последната не се дължи произнасяне по наличието или не на специфичната такава. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд №988 от 13.02.2015г., постановено по в.гр.д.№ 11251/2010г., в частта, с която е потвърдено Решение от 23.12.2009г., постановено по гр.д.№ 15847/2009г. на Софийски районен съд, ГО, 50 състав, в частта, с която по предявения от [фирма] иск по чл.124, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че С. И. Б. дължи на [фирма] сумата 5 082.32 лв.- главница, ведно със законната лихва от 18.12.2008 г. /датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК/ до окончателното й изплащане, и сумата 1 173.21 лв.- лихви за забава, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по гр.дело № 45356/ 2008г. на СРС, 42 състав, ведно с разноски по чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК в размер на 494.64 лв. общо.
Въззивното решение в останалата му част не е предмет на касационното обжалване и е влязло в сила.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: