О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№15
гр.София, 07.01.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 868/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Р. С. Т., В. К. Б. и А. Н. Я. от[населено място] са подали касационна жалба вх.№ 29224 от 22.04.2010 год. срещу въззивното решение от 09.03.2010 год. по гр.дело № 1944/2007 год. на Софийския градски съд, ІІ-в състав, с което е оставено в сила решението от 16.03.2004 год. по гр.дело № 3732/2003 год. на Софийския районен съд, 50-ти състав.
Касационна жалба вх.№ 29797 от 23.04.2010 год. срещу въззивното решение е подадена от Р. С. Л., С. Д. Б., Б. В. С., С. В. С., А. Н. Я., М. Д. Б., В. К. Б., Е. К. Д., Л. С. П. и С. С. П..
Касационните жалби съдържат оплаквания за недопустимост на решението, респ. съществени процесуални нарушения, нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за обезсилване или отмяна на решението и прекратяване на производството или отхвърляне на предявения срещу касаторите иск.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ противоречие с тълкувателно решение № 1 от 1997 год. по гр.дело № 11/1997 год. на ОСГК на ВКС; б/ противоречие с решение № 1259 от 24.10.2008 год. по гр.дело № 5678/2007 год. на ВКС, V г.о. и с решение № 1049 от 27.10.2008 год. по гр.дело № 211/2008 год., ВКС, ІІІ г.о. и в/ годно доказателствено средство ли е нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка № 21, т.1, рег.168, нот.дело № 2487/20.02.1939 год., ако титулярът В. Д. А., роден на 03.06.1903 год. е навършил пълнолетие на 03.06.1924 год. – от този момент или от по-късен момент започва да тече придобивна давност?
Ответниците по касационните жалби С. В. М., З. Д. Б., С. В. Д., К. Д. А., Л. З. Б., Т. И. С. и Ц. В. С. са на становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
С първоинстанционното решение е бил уважен предявения от наследниците на В. Д. А. иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, като е признато за установено, че към момента на образуване на ТКЗС същият е притежавал нива от 3.276 дка в землището на[населено място], С., м.”К.”, при стари граници/съседи/: пасбище, С. Н., Ц. Г., И. М.. Районният съд е приел, че е налице правен интерес от установяването и искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е допустим, тъй като по отношение на процесния имот били постановени две решения на поземлената комисия: № 461 от 17.12.1996 год., с което молбата на ищците била оставена без уважение и № 415 от 27.01.1997 год., с което имота бил възстановен в полза на ответниците/сега касатори/ като наследници на С. Б. С.. Прието е било, че В. Д. е придобил имота по давностно владение, започнало на 03.06.1924 год. и завършило с включването му в ТКЗС през 1956-1957 год.
С решение от 17.02.2006 год. по гр.дело № 2047/2004 год. Софийският градски съд, ІІ-а отделение обезсилил решението, като приел, че ищците не са заявили за възстановяване нива от 3.276 дка в м.”К.” при граници/съседи/: пасбище, С. Н., Ц. Г., И. М., а имот от 4 дка със съседи по протокол от 25.12.1957 год.: Г. Ц., Т. А. и път /№ 4 от заявлението/, докато под № 10 е нива от 3 дка, но в м.”Н.к.”.
С решение № 836 от 08.06.2007 год. по гр.дело № 648/2006 год. ВКС, ІІІ г.о. отменил въззивното решение и върнал делото на градския съд за ново разглеждане с указания да се изследва въпроса дали е налице припокриване на двете местности в частта относно спорния имот – изхождайки от месторазположението, границите/съседите/ и да се изясни дали е налице идентичност между имота, заявен от ищците и този, заявен и възстановен на ответниците/сега касатори/.
При новото разглеждане на делото въззивният съд е назначил и изслушал единична и тройна технически експертизи. Според първата, процесният имот попада в площ, върху която местностите „К.” и „Н. к.” се припокриват. Тройната експертиза е дала заключение, че е налице съвпадане на три от границите на имота, описан в нотариален акт № 21/20.02.1939 год. и имота, възстановен на ответниците/сега касатори/. Според трите вещи лица, тъй като няма стар кадастрален план на местността, не може да се получи отразяване в новия план на точните граници и площи на старите имоти. Като е взел предвид тези факти, както и съвпадението в площта на имотите, градският съд е приел, че двата имота са идентични.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Липсва противоречие на извода на градския съд, че искът е допустим, с тълкувателно решение № 1/1997 год. на ОСГК на ВКС. Съгласно р.ІІ от съобразителната част на тълкувателния акт, интерес от предявяване на иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е налице при висящо административно производство по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ или при възможност да бъде образувано такова, както и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване на собствениците съгласно чл.10б ЗСПЗЗ. Претенцията е недопустима, когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване правото на собственост върху земеделската земя с решение по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ по отношение на всички подали заявление лица или ако административното производство не може да започне поради изтичане на сроковете по чл.11, ал.1 и 2 ЗСПЗЗ. В случая, градският съд при новото разглеждане на делото е процедирал съобразно указанията за събиране на доказателства и по приложението на закона, дадени с отменителното решение на ВКС, ІІІ г.о. и се е произнесъл в рамките, очертани от касационната инстанция, като е отговорил утвърдително на основния спорен въпрос дали е налице идентичност на имота, описан в констативния нотариален акт № 21 от 20.02.1939 год. с имота, възстановен с решение № 415 от 27.01.1997 год. на ПК-М. в полза на ответниците/касатори/. От фактическа страна е било прието, че с решение № 461 от 17.12.1996 год. същата поземлена комисия отказала да възстанови правото на собственост на ищците върху нива от 3 дка в м.”Н. к.”, тъй като имотът бил заявен по преписка № 569 на името на С. Б. С. /наследодател на ответниците-касатори/. Очевидно въззивният съд се е съобразил и с онази част от мотивите на отменителното касационно решение, в която изрично е подчертано, че поземлената комисия е отказала възстановяване в лицето на ищците на нива в м.”Н. к.” от 3.000 дка, тъй като същият имот е заявен от наследниците на С. С.. С оглед на това, макар и индиректно, градският съд е приел, че процесният имот е бил заявен за възстановяване както от наследниците на В. Д. А., така и от наследниците на С. Б. С.. Следователно, не може да се приеме, че е налице пречка за допустимост на установителния иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, каквато отрицателна процесуална предпоставка би била липсата на подадено от ищците заявление по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ или на предявен от тях иск по чл.11, ал.2 от същия закон. Твърдението, че градският съд не е обсъдил всички обстоятелства, които са от значение за допустимостта на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, по своята същност е оплакване за съществени процесуални нарушения, по което Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл.290 ГПК, но само ако е налице предпоставка от посочените в чл.280, ал.1 ГПК. В случая, не е налице противоречие на въззивното решение с тълкувателно решение № 1 от 1997 год. по гр.дело № 11/1997 год. на ОСГК на ВКС по въпроса за допустимостта на иска, т.е. липсва основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Решение № 1049 от 27.10.2008 год. по гр.дело № 211/2008 год. на ВКС, ІІІ г.о. не разрешава процесуалноправен въпрос за допустимостта на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ в противовес на обжалваното въззивно решение. Съставът на ВКС, ІІІ г.о. е имал предвид една от хипотезите, при които липсва правен интерес от предявяване на специалния установителен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, а именно наличието на окончателен отказ за възстановяване на собствеността, какъвто според р.ІІ от тълкувателно решение № 1/1997 год. на ОСГК на ВКС има само ако по отношение на всички лица, подали заявление е било постановено влязло в сила решение, с което в производство по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ е отказано да се възстанови собствеността върху същата земеделска земя. Правен интерес от иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ ще е налице и тогава, когато спрямо ищеца с влязло в сила решение на ПК/ОСЗГ/ е отказано да се възстанови собствеността върху заявената по реда на чл.11 ЗСПЗЗ земеделска земя, ако собствеността върху същия имот е била възстановена в лицето на друг заявител /както е в настоящия случай/.
Решение № 1259 от 24.10.2008 год. по гр.дело № 5678/2007 год. на ВКС, V г.о. не е пряко относимо към настоящия казус. От мотивите на решението е видно, че иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е приет за недопустим, без да са коментирани процесуалните пречки, при наличие на които въззивният съд е обезсилил решението на първата инстанция в тази му част. Касационното решение акцентира върху правилността на съдебния акт на въззивната инстанция досежно иск по чл.108 ЗС и по чл.97, ал.1 ГПК/отм./ за нищожност на договори.
Липсва предпоставка и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалвано въззивно решение би бил от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му по реда на чл.290 ГПК ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им. В случая, касаторите не се позовават на непълноти или неясноти на приложимите материалноправни норми, които регламентират института на придобивната давност, нито поддържат, че въззивният съд за първи път се е произнесъл по аналогичен правен спор или че с решението е било изоставено едно тълкуване на закона, за да бъде възприето друго. Разглеждането на настоящите касационни жалби не би се оказало полезно, защото засяга единствено производството по конкретните оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение и не би подпомогнало многобройната и постоянна практика на съдилищата по тези въпроси. С оглед резултата от производството по чл.288 ГПК, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят разноски за адвокатско възнаграждение 800/осемстотин/лева.
В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 09.03.2010 год. по гр.дело № 1944/2007 год. на Софийския градски съд, ІІ-в състав по жалба вх.№ 29224 от 22.04.2010 год. и по жалба вх.№ 29797 от 23.04.2010 год.
Осъжда Р. С. Т., В. К. Б., А. Н. Я., С. Д. Б., Б. В. С., С. В. С., М. Д. Б., Е. К. Д., Л. С. П. и С. С. П. да заплатят на С. В. М. сумата 800/осемстотин/лева разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/