О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 150
гр. София, 22.02.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на деветнадесети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело № 3703 по описа за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, [населено място] срещу решение № 3896 от 12.05.2016 година по гр. дело № 10937/2015 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Д граждански състав.
Ответникът С. М. Я. не е подал отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № I 49-15 от 28.04.2015 г. по гр. дело № 9372/2014 г. на Софийски районен съд /СРС/, I гражданско отделение, 49 състав в частта, с която първоинстанционният съд е уважил частично иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, предявен от С. М. Я. против Прокуратурата на Република България, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 7000 лв., претърпени в резултат на повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, по което ищецът е признат за невиновен с влязла в сила оправдателна присъда от 16.12.2010 г. по наказателно дело общ характер /НОХД/ № 4954/2010 г. на Софийски районен съд, наказателно отделение, 19 състав. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – оправдаване на ищеца по повдигнатото му обвинение – чл. 209, ал. 1 НК, вр. с чл. 26, ал. 1 НК. Обсъдени са неимуществените вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като са изложени съображения относно доказаността им и е очертан техния кръг, чрез негативните последици, които са се породили в живота на Я. през процесния период, а именно: негативно отражение върху психическото здраве; силно притеснение и нервност; влошаване на отношенията с околните, колегите и близките, вследствие на претърпените преживявания от наказателното преследване; притеснението от воденото срещу него разследване, отразило се отрицателно върху управлението, което е извършвал на автомобилния сервиз и рефлектирало на способностите му за вземане на решения за управлението на сервиза; намаляване на клиентелата на сервиза и съответно породените в тази връзка допълнителни отрицателни изживявания. Софийски градски съд /СГС/ е изложил изводи, че следва да се съобразят тежестта на обвинението – в случая обвинение за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от ДР на НК, за което е предвидено наказание ”лишаване от свобода” от една до шест години, продължителността на наказателното преследване, чието развитие, считано от датата на образуване на наказателното производство срещу ищеца било реализирано в период от 4 години и половина, обстоятелството че не е взетата мярка за неотклонение „задържане под стража”, данните за личността на подсъдимия /същият е с чисто съдебно минало/, обстоятелството, че е съдействал в пълнота за разследването. Предвид тези правни изводи съдът е приел, че сумата 7 000 лв., представлява справедливо обезщетение с оглед обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, поради което е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е въведен въпрос, формулиран, както следва: „При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, как се прилага критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД”. Цитираният въпрос не съдържа общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не произтича от конкретен извод на въззивния съд. Във всеки конкретен случай по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът извършва преценка на факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Съдът изхожда от обстоятелства, които носят характеристиките на изброените в задължителната съдебна практика /ППВС № 4/23.12.1968 г., решение по гр. дело № 1650/2009 г., решение по гр. дело № 951/2010 г. на състави на ІІІ г.о., решение по гр. дело № 1381/2009 г. на състав на ІV г.о./ обстоятелства. Последните са посочени примерно, изброяването им няма изчерпателен характер, носят обективни характеристики и в зависимост от кръга на благата, които са накърнили и които са специфични във всеки отделен случай съизмеряват паричния еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди. В конкретния случай СГС е мотивирал обстоятелствата, релевантни за определяне на обезщетение в присъдения размер и във връзка с обоснованите от него разрешения, касаторът не е поставил правен въпрос. Липсата на правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол /в този смисъл са разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/, поради което настоящата инстанция намира, че с тази част на приложението не е мотивирано основание за допускане на касационен контрол. Необходимо е да са посочи, че твърденията, че обжалваното решение противоречи на ППВС № 4/23.12.1968 г., а също така и на т. 7, т. 8 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС при липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК са необосновани, поради отсъствието на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, въз основа на което да се направи съпоставка между изводите на въззивния съд и разрешенията в тълкувателната практика, на което се позовава страната.
Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е обосновано с конкретен въпрос. В изложението е отразено единствено следното:
„Наред с това, обсъжданите материалноправни въпроси, които са имали значение за изхода на делото, са решавани противоречиво от съдилищата, което от своя страна обуславя наличието и на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване в случая”.
Жалбоподателят не е съобразил приетите в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС разрешения за това, че обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата, а касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Необходимо е да се посочи, че в случая липсва и позоваване на съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, респективно мотивиране на твърдението за отклонение на въззивния съд от така практика. Поради това ВКС в настоящия си състав намира, че и с тази част от приложението касаторът не е обосновал приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По цитирания по – горе въпрос – „При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, как се прилага критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД”, касаторът поддържа и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довода, че понятието „справедливост” не било изяснено. С изложените доводи жалбоподателят не обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като понятието „справедливост” е изяснено в задължителната съдебна практика, както формираната с ППВС и ТР на ОСГК на ВКС, цитирани по – горе, така и посочената задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК и противоречивата съдебна практика е уеднаквена. При уеднаквяване на съдебната практика от ВКС със задължителна съдебна практика, не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК / в този смисъл са разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, които касаторът не е съобразил при изготвяне на приложението/.
В приложението във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е отразено и следното:
„Изложеното налага необходимост от изясняване на общото понятие справедливост – какво понятие е то, какви са елементите на неговото съдържание и какъв е механизмът за овъзмездяване на отделните компоненти на претърпени неимуществени вреди, въз основа на критерия „по справедливост”, което би се явило от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото”. Цитираният текст не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не произтича от конкретен извод на въззивния съд. По своето съдържание „изясняване на общото понятие справедливост” надхвърля предмета на конкретно дело, в разглеждания случай възникналия правен спор и поради това не отговаря на характеристиките на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени с цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, съгласно които правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Поради това следва да се приеме липсата на общата предпоставка за допускане на касационен контрол /чл. 280, ал. 1 ГПК/, която е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. Последните не са и мотивирани в приложението, а е възпроизведен нормативния текст на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, т.е. липсват както общи основания, така също и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване.
Следващият въпрос в изложението е формулиран, както следва:
„Кой е релевантният момент, от който могат да се претендират вреди по чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ и липсата на незаконно обвинение обуславя ли търсене на обективна отговорност от правозащитните органи ”.
Поставеният въпрос по своето смислово съдържание се свежда до общия въпрос относно релевантния период, през който лицето търпи неимуществени вреди от проведеното срещу него наказателно производство в хипотезата, при която наказателното производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда. Въззивният съд е приел за неоснователни възраженията, изложени във въззивната жалба, относно момента, от който въззиваемият търпи вреди от повдигнатото незаконно обвинение, като е посочил, че не могат да бъдат споделени доводите, че за такъв следва да се приеме моментът, в който същият е бил привлечен към наказателна отговорност с постановление за привличане като обвиняем. Изводът на СГС е обоснован с разрешенията, приети в практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК /решение по гр. дело № 3143/2015 г. на състав на ВКС, ІV г.о./, съгласно която въззиваемият търпи вреди от момента на образуване на наказателното производство срещу него. Съставът на въззивната инстанция е приложил това правно разрешение по тълкуването на закона, с оглед установените факти по делото, доказващи че С. Я. е знаел за образуваното срещу него наказателно производство и преди привличането му, като обвиняем – същият е давал обяснения по образуваната преписка по случая, представял е писмени документи, разпитван е като свидетел по досъдебното производство.
Изложеното разбиране на въззивният съд по поставения правен въпрос не е развито в отклонение от задължителната съдебна практика. В задължителната съдебна практика /решение по гр. дело № 1215/2011 г. на състав на ІІІ г.о./, създадена по реда на чл. 290 ГПК е даден отговор на цитирания въпрос, като е прието, че изразът „обвинение в извършване на престъпление” /чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ/ трябва да се тълкува по – широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно – процесуален смисъл. В тази връзка тълкувателната съдебна практика обосновава виждането, че лицето срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено, без да му е повдигнато обвинение /решение по гр. дело № 1310/2011 г. на състав на ІV г.о./. Изложеното тълкуване на закона е възприето и в други касационни решения – решение по гр. дело № 892/2015 г., решение по гр. дело № 6047/2013 г. на състав на ІV г.о. В допълнение към него е обосновано и разбирането, че в случаите, когато първоначалното досъдебно наказателно производство е образувано срещу неизвестен извършител, при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние, а едва по – късно ищецът е бил уличен и/или срещу него е било повдигнато обвинение за същото престъпление, той търпи вреди от наказателното преследване и в периода преди уличаването му, респективно повдигането на обвинението срещу него, ако той е бил единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние, за което производството първоначално е образувано срещу неизвестен извършител. Изложените правни разрешения, с които е уеднаквена съдебната практика по цитирания по – горе правен въпрос са съобразени от СГС и в съответствие с тях са формирани решаващите изводи на съдебния състав. Поради тези съображения настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. Доводите на касатора, че на тази практика опонират посочени от него решения на Европейския съд по правата на човека не релевират предпоставки за допускане на касационно обжалване, предвид приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, които съгласно разрешенията в ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г., както и ТР № 2 от 28.09.2011 г. по т. дело № 2/2010 г. на ОСГКТК на ВКС включват изчерпателно изброени съдебни актове, формиращи тълкувателна съдебна практика, към която не са отразени актовете на същия съд. Предимство пред нормите на вътрешното законодателство имат международни актове по чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, но в случая не са релевирани, мотивирани и обосновани доводи по приложението им във връзка с уредбата на предпоставките за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал.1 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че и с тази част от приложението касаторът не е обосновал приложно поле на предпоставките за допускане на касационно обжалване.
С оглед на всичко изложено по – горе ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3896 от 12.05.2016 година по гр. дело № 10937/2015 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Д граждански състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: