О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 150
[населено място], 23.03.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2783 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №1137 от 18.05.2017г. по т.д. №1186/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав. С него е потвърдено решение №1586 от 16.10.2014г. по т.д. №4731/2013г. на Софийски градски съд, ТО, VІ – 16 състав, с което по иска на [фирма], [населено място], e прекратено на основание чл.517 ал.4 от ГПК търговско дружество [фирма].
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно. Според касатора въззивният съд е постановил едно недопустимо решение, приемайки, че са налице всички предпоставки, както за предявяването на иска по чл.517 ал.4 от ГПК, така и за надлежното му упражняване в процеса. Касаторът поддържа, че към момента на предявяване на иска са липсвали два от елементите от фактическия състав на нормата на чл.517 ал.4 от ГПК: постановление на съдебния изпълнител за овластяване на взискателя в изпълнителното производство за предявяването на специалния конститутивен иск за прекратяване на дружеството, както и вписване на запор върху дружествените дялове, извършено преди предявяването на иска. Счита, че осъществяването на положителните процесуални предпоставки за съществуването на правото на иск на един по – късен етап, не води до отстраняване на порока, обуславящ недопустимостта на иска.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател поддържа, че при преценката за допустимостта на предявения иск, въззивният съд е допуснал отклонение от задължителната практика, обективирана в решение №104/10.07.2014г. по т.д.№2144/2013г. на ВКС, решение №60/10.07.2012г. по т.д.№134/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №146/07.11.2013г. по т.д.№1041/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., както и в постановеното по реда на чл.274 ал.3 от ГПК определение №733 от 11.12.2009г. по ч.т.д. №811/2009 на ВКС, ІІ т.о., съгласно които абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на конститутивния иск за прекратяване на търговско дружество е наличието на висящо изпълнително производство, по което ищецът има качеството на взискател, както и овластяването на взискателя да предяви този иск от съдебния изпълнител, след налагането на запор върху дяловете на съдружниците в него. Наред с това поставя и процесуалния въпрос относно момента, в който следва да са налице елементите от фактическия състав на нормата на чл.517 ал.4 от ГПК, за да е валидно предявено и надлежно упражнявано правото на иск за прекратяване на дружеството. Поддържа, че последният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], поддържа, че решението е допустимо и правилно, както и че не са налице предпоставки за допускане на касационното му обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди обжалваното решение, въззивният съд е приел за неоснователни доводите на въззивния жалбоподател за недопустимост на предявения иск и постановеното по него първоинстанционно решение. Посочил е, че липсата на наложен запор върху дружествените дялове на длъжника в ответното дружество е преодоляна с наложен в хода на производството, преди разглеждането на делото, запор върху посочените дялове. Приел е, че последващото отстраняване на нередовността на исковата молба рефлектира върху допустимостта на предявената претенция и я стабилизира като надлежно предявена в съответствие с изискванията на закона. Също така е приел, че в хипотезата на насочено изпълнение върху всички дялове в дружеството, разпоредбата на чл.517 ал.4 от ГПК предвижда, че искът може да бъде предявен и без спазване на процедурата по чл.96 ал.1 от ТЗ.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК/ ред. ДВ бр.47/2009г./. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим. Изложените в касационната жалба твърдения за недопустимост на предявения иск, налагат касационната инстанция да извърши преценка дали е налице вероятна недопустимост на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение.
Първият формулиран в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК правен въпрос относно задължителните предпоставки за допустимост на иска по чл.517 ал.4 от ГПК е свързан с предмета на спора. Въпросът е поставен с оглед твърдението на касатора, че въззивният съд не е съобразил правилно тези предпоставки, като не е приел, че наличието на овластяване на взискателя от съдебния изпълнител за предявяването на иска по чл.517 ал.4 от ГПК и наложен запор върху дружествените дялове към момента на предявяване на иска е задължителна предпоставка за неговата допустимост. Касаторът обаче не доказва съществуването на противоречие между цитираната от него практика на ВКС и мотивите на въззивния съд. В цитираните от касатора решения на ВКС се приема, че постановлението на съдебния изпълнител за овластяване на взискателя в изпълнителното производство, както и вписването на запор върху дружествените дялове, са положителни процесуални предпоставки за предявяване на специалния конститутивен иск за прекратяване на дружеството и в хипотезата на чл.517 ал.4 от ГПК. В цитираните от касатора решения не е дадено изрично разрешение в посочения от него смисъл, а именно, че тези предпоставки следва задължително да са налице към момента на предявяването на иска и липсата им не може да бъде санирана в хода на производството. Следователно изводът на въззивния съд, че не е в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС, съответно касаторът не е обосновал наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК/ ред. ДВ бр.47/2009г./.
Вторият поставен в изложението въпрос е обуславящ за изхода на спора. Неоснователни обаче са доводите на касационния жалбоподател за наличие на допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Това основание би било налице тогава когато се касае за приложение на законова разпоредба, по която липсва съдебна практика или се налага изоставяне на създадена съдебна практика, или когато приложимата разпоредба е неясна и се налага нейното тълкуване. Относно възможността да се съобразяват и настъпилите в хода на производството факти, относими към предпоставките за допустимостта на предявения иск е налице трайна и непротиворечива практика, обективирана в редица постановени по реда на чл.290 от ГПК решения. Относно възможността за съобразяване на настъпили в хода на производството факти, с оглед преценката за допустимост на конститутивния иск по чл.74 от ТЗ е формирана задължителна практика с решение №183 от 30.06.2014г. по т.д. №695/2012г. на ВКС, ТК, IІ т. о. В същото се приема, че независимо от това, че потестативното право по чл.74 от ТЗ е суверенно право на всеки съдружник и предпоставките за упражняването му се преценяват към датата на съответното ОС, чиито решения се атакуват, то това само по себе си не изключва приложението на чл.235 ал.3 от ГПК, нито води до извод, че решаващият съд е лишен от възможност да зачете настъпилите след предявяването на иска факти, които са от значение за спорното правно и за правния интерес от търсената с иска защита. В решение №446 по гр.д.№1089/2010г. на ВКС, ГК, се приема, че отстраняването на всяка констатирана от съда нередовност е поправка на исковата молба, а поправената искова молба съгласно чл.129 ал.5 от ГПК се смята за редовна от деня на подаването. Независимо,че посочената практика не касае специално производството по чл.517 ал.4 от ГПК, дадените разрешения са приложими и към това производството, доколкото те са валидни за предпоставките за допустимост на всеки иск. Съществуването на задължителна практика относно възможността да се съобразяват и предпоставките за допустимост на иска, възникнали в хода на производството, с която въззивното решение е съобразено, изключва наличието на твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице пороци, обуславящи вероятна недопустимост на обжалваното решение на Софийски апелативен съд, нито са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 / ред. ДВ бр.47/2009г./ и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на същото решение.
На ответника по касация не следва да се присъждат разноски въпреки изричното му искане, доколкото не са представени доказателства за направени в касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1137 от 18.05.2017г. по т.д. №1186/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.