4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 151
гр. София, 21.02.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на пети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело №2935 по описа за 2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № по регистъра на ПАС /Пловдивски апелативен съд/ – 4216/22.05.2019 г. на М. В. У. против решение № 57 от 16.04.2019 г. по гр. дело № 91/2019 г. на ПАС, 2 граждански състав.
Насрещната страна – Прокуратурата на Република България не е подала отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат.
ВКС /Върховен касационен съд/ в настоящия си състав намира, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения:
Състав на ПАС е потвърдил в обжалваната част решение № 343 от 14.11.2018 г. по гр. дело № 59/2018 г. на СОС /Старозагорски окръжен съд/, с което първоинстанционният съд е отхвърлил иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от М. В. У. против Прокуратурата на Република България за разликата между 3500 лв. и 200000 лв., обезщетение за неимуществени вреди. Второинстанционният съд е мотивирал съображения за правилност на първоинстанционния съдебен акт в посочената част. По отношение на елементите от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ, съдът е обосновал мотиви за доказаност на иска по основание, като е приел, че по обвинението за извършено престъпление от общ характер – по чл. 257, ал. 1, пр. 2, вр. с чл. 256, вр. с чл. 20, ал. 2 и ал. 4 НК /“данъчна измама“/, в последствие преквалифицирано, съобразно измененията в НК по чл. 255, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 6, пр. 2, т. 7, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, У. е оправдан с влязла в сила на 15.08.2017 г. присъда № 48 от 09.11.2016 г. по НОХД № 241/2015 г. на СОС. В мотивите на въззивното решение е констатирано, че обезщетение се претендира само относно периода от 25.02.2010 г. до 15.08.2017 г., както и че в съдебната фаза, в наказателното производство, обвинителен акт е внасян от Прокуратурата три пъти и два пъти е постановявана и отменяна осъдителна присъда, преди У. окончателно да бъде оправдан през 2017 г. От справката за съдимост са установени и изложени в решението обстоятелства за това, че жалбоподателят е осъждан общо 7 пъти, като от тях 6 пъти в периода 2010 г. – 2013 г., който съвпада с периода, в който е протичало наказателното производство по отношение, на което се претендира обезщетение, а един път ищецът е бил осъден през 2002 г. Въззивният съд е констатирал още, че в релевантния период, ищецът е осъждан, както следва: през 2010 г. за престъпление по глава VІ /Престъпления против стопанството, Раздел Іа – Престъпления против кредиторите/; през 2011 г. два пъти е осъждан за управление на МПС, без свидетелство за управление, в 1 – годишен срок от наказването му по административен ред и веднъж за същото престъпление през 2012 г.; през 2012 г. е осъждан за измама; през 2013 г., за умишлено внасяне на неверни обстоятелства в официален документ. Съдът не е кредитирал показанията на свидетеля Г. Н., относими към вида и интензитета на твърдените в исковата молба страдания на М. У.. В решението са изложени подробни съображения, аргументиращи крайния извод на съдебния състав за невъзприемане показанията на този свидетел. Направен е извод, че по отношение на твърденията в исковата молба за влошаване на отношенията в семейството, показанията на свидетеля Н. се разминават с показанията на свидетелката Й. П., като спрямо тези доказателства са мотивирани съображения за неприемането им от съда. Така формираните констатации са обусловили правните изводи на съдебния състав за неимуществените вреди, които са доказани, както и за неимуществените вреди, които страната не е доказала. По – конкретно въззивната инстанция е приела, че не са доказани твърденията на ищеца за разногласия в семейството, формирано у него чувство на унижение и опетняване на доброто му име на честен гражданин, смазано достойнство. Изложено е разбирането, че при шест осъждания в рамките на две години и едно осъждане по – рано, не би могло да се приеме, че ищецът се е ползвал с име на честен гражданин и че е накърнена репутацията му, както и че се е чувствал унижен и със смазано достойнство. Разгледани са обстоятелствата, които са релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като за всяко едно от тях са мотивирани съображения.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е формулирал въпрос със следното съдържание: „При определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и с оглед приложението на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да съобрази всички обстоятелства, имащи отношение към размера на обезщетението и какви по-конкретно са тези обстоятелства?“. Обстоятелствата, които според жалбоподателя въззивният съд не е съобразил са тежестта на престъплението, в което е бил обвинен, продължителността на наказателното преследване, изживяванията и личността му, мярката за неотклонение и нейната продължителност. От възпроизведените по – горе решаващи мотиви на обжалвания акт се налага извод за това, че тези обстоятелства са подробно обсъдени от решаващия състав. На преценка са подложени тежестта на деянията, квалифицирани в обвинителния акт и разгледани от съда, времетраенето на съдебна процедура с проследяване на процесуалните действия на ответника и съда в наказателното производство, обсъдена е наложената мярка за неотклонение – подписка, подробно са обсъдени причинените неимуществени вреди, като са разграничени доказаните неимуществени вреди от недоказаните, мотивирани са съображения, с оглед на които се обоснова доказаност на една част от твърденията и се отхвърлят като недоказани други твърдения. Съдът е преценил конкретно обстоятелствата, имащи правно значение за размера на неимуществените вреди и е анализирал особеностите на случая, а именно, че в периода от 25.02.2010 г. до 15.08.2017 г. спрямо ищеца са били водени още шест наказателни дела, приключили с осъдителни присъди, което е обусловило извод за обичайни негативни преживявания, които не са с голям интензитет. Така приетите от съда изводи са формирани в съответствие с разрешенията в практиката на ВКС за определяне на кръга от обстоятелства, релевантни за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по ЗОДОВ, както и за начина на обсъждането им – чрез преценка на конкретно установеното накърняване на съответното неимуществени благо и значението му за ищеца. Във връзка с изложеното следва да се приеме, че разрешенията на въззивния съд са в съответствие с ППВС № 4/1968 г., както и приложените решения на ВКС по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ / решения по гр. дела №№ – 2300/2013 г. на ІV г.о, 1304/2013 г. на ІІІ г.о., 2946/2014 г. на ІV г.о., 1467/2018 г. на ІV г.о./ относно кръга от обстоятелства, които подлежат на преценка и начина на осъществяване на тази преценка. Решението по т. дело № 1200/2017 г. на ВКС, І т.о. е по друг иск. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд относно размера на обезщетението за неимуществени вреди има отношение към оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК са неотносими към производството по чл. 288 ГПК. С тях не се обосновават предпоставки за допускане на касационно обжалване. Несъгласието на страната с изводите на въззивния съд не представлява обосноваване на отклонение на същия съд от разрешенията в задължителната практика, както и в практиката на ВКС, поради което с мотивирането на доводи в тази насока не може да се установи основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението си, касаторът не прави съпоставка на правните разрешения на въззивния съд с ППВС № 4/1968 г. и с решенията на ВКС. Същият излага необосновани твърдения за противоречия на обжалваното решение с практиката на ВКС, като доводите за несъобразяване на релевантните обстоятелства от апелативния съд не са мотивирани, а в лаконичния анализ на приложената практика се сочат приети от състави на ВКС разрешения, без да се съпоставят с изводите на въззивния съд и без да се обосновава конкретно отклонение от касационните решения. Поради това с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано противоречие на въззивното решение с практиката на ВС и ВКС, респективно не е аргументирано наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 57 от 16.04.2019 г. по гр. дело № 91/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, 2 граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: