4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 151
София, 12.03.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 992/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /н./ [населено място], срещу решение № 188 от 06.07.2012 г., постановено по в. т. д. № 125/2012 г. на Великотърновски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 11 от 24.02.2012 г. по т. д. № 13/2011 г. на Ловешки окръжен съд, с което е признато за установено на основание чл.694, ал.1 ТЗ, че в полза на [фирма] съществува вземане в размер на 101 410.64 лв. /в т. ч. 90 383.64 лв. – главница, а остатъкът – лихви и разноски/, неприето в производството по несъстоятелност на [фирма] /н./ по т. д. № 48/2010 г. на Ловешки окръжен съд, произтичащо от договор за кредит № 1057/14.08.2007 г. и анекси към него № А1-1075/2008 г., № 2-1075/2009 г. и А3-1075/2009 г., и с оглед изхода на делото [фирма] /н./ е осъдено да заплати държавна такса и разноски за производството по чл.694, ал.1 ТЗ.
В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост и за неправилност на въззивното решение като се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е аргументирана с твърдения, че въззивният съд е разгледал недопустим иск, предявен след изтичане на предвидения в чл.694, ал.1 ТЗ преклузивен срок. Като основания за неправилност на решението са посочени нарушения на съдопроизводствените правила при преценката на доказателствата и необоснованост на извода, че уговорената в договора за банков кредит сума е получена от [фирма], поради което установяваното с иска по чл.694, ал.1 ТЗ вземане за връщането й съществува.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с процесуалната недопустимост на обжалваното решение и с неправилността на формирания от въззивния съд извод, че макар да не е постъпила по банковата му сметка, дружеството – длъжник дължи връщане на разрешената с договора за кредит сума и вземането на банката – кредитодател съществува. К. твърди, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, без да сочи конкретни съдебни актове.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба в писмен отговор по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция, с което е уважен предявеният от [фирма] против [фирма] /н./ положителен установителен иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ, след като е приел, че искът е допустим и че установяваното с него вземане за сумата 101 410.64 лв., неприето в производството по несъстоятелност на [фирма] /н./, съществува.
За да счете иска за допустим и да отрече основателността на поддържания от ответника довод за предявяване на иска след изтичане на преклузивния срок по чл.694, ал.1 ТЗ, решаващият състав на Великотърновски апелативен съд е взел предвид, че определението на съда по несъстоятелност по чл.692, ал.4 ТЗ е обявено в търговския регистър на 12.03.2011 г., а исковата молба е изпратена по пощата на 19.03.2011 г. Въз основа на посочените обстоятелства е направен извод, че преклузивният 7 – дневен срок, броен от датата на обявяване на определението за оставяне без уважение на възражението срещу неприемане на спорното вземане, е спазен с подаването на исковата молба по пощата, поради което предявеният иск и постановеното по повод на него съдебно решение са процесуално допустими. Отчетено е наличието на друго висящо дело между страните, образувано по предявен от [фирма] против [фирма] /н./ иск с правно основание чл.422 ГПК за установяване на същото вземане, което е преценено като ирелевантно за изхода на спора по иска с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ, предвид обвързаността на този иск с производството по несъстоятелност на длъжника.
След обсъждане на защитните позиции на страните и анализ на събраните в хода на делото доказателства въззивната инстанция е достигнала до извод, че банката – ищец се легитимира като носител на неприетото от синдика вземане към несъстоятелния длъжник [фирма] /н./. За целта е съобразен безспорния между страните факт, че със сключен на 14.08.2007 г. договор за кредит е постигнато съгласие [фирма] да предостави на [фирма] целеви кредит при уговорени условия за усвояване и погасяване. Прието е за доказано, че в изпълнение на договора за кредит и подписани към него анекси банката – кредитодател е превела на дружеството – кредитополучател сумата 90 383.64 лв., формираща главницата на вземането. Въззивният състав е счел за неоснователно основното възражение на ответника, че не дължи връщане на сумата 90 383.64 лв., тъй като тя не е получена от него, а е преведена от банката по лична сметка на управителя на [фирма] – Н. Д.. Като е съобразил, че преводът е извършен въз основа на писмено нареждане от 07.12.2009 г., депозирано от Н. Д. в качеството му на управител на [фирма] за целите на сключения с дружеството договор за кредит, както и че сумата е усвоена въз основа на изходящи от [фирма] нареждания, придружени с документи за изискуеми плащания във връзка с изграждането на финансирания с целевия кредит обект, съдебният състав на Великотърновски апелативен съд е приел, че действителен получател на кредитния превод е дружеството – ответник, поради което е уважил предявения срещу него иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Процесуалният въпрос за допустимостта на решението несъмнено е от значение за делото, тъй като според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС вероятната недопустимост на обжалвания въззивен акт, за която Върховният касационен съд следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК, съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване.
Независимо от значимостта на поставения въпрос, въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол на посоченото основание поради отсъствие на данни, обосноваващи предположение за процесуалната му недопустимост. Съгласно чл.694, ал.1 ТЗ, положителният установителен иск на кредитора за съществуване на неприето в производството по несъстоятелност вземане може да бъде предявен в 7-дневен срок от момента на обявяване в търговския регистър на определението на съда за одобряване на списъка по чл.692, ал.4 ТЗ. В случая, както е констатирал и въззивният съд, определението на Ловешки окръжен съд по чл.692, ал.4 ТЗ, включващо неприетото вземане на [фирма] към [фирма] /н./, е обявено в търговския регистър на 12.03.2011 г. Ищецът е представил доказателства за изпращане на исковата молба по пощата, а върху самата искова молба е направено отбелязване, че тя е постъпила в регистратурата на първоинстанционния съд на 19.03.2011 г., т. е. преди изтичане на 7-дневния преклузивен срок по чл.694, ал.1 ТЗ, считано от датата на обявяване на определението по чл.692, ал.4 ТЗ. При тези обстоятелства доводите на касатора за вероятна недопустимост на обжалваното решение поради пропускане на срока за предявяване на иска по чл.694, ал.1 ТЗ не могат да се приемат за основателни.
Останалите „въпроси” в изложението нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, а представляват оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на решаващите изводи, с които въззивният съд е мотивирал становището си за съществуване на вземането, предмет на установяване с иска по чл.694, ал.1 ТЗ. С т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е отречена възможността за допускане на касационно обжалване по съображения, изведени от касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и имащи значение за правилността на обжалвания въззивен акт. Поради това, доколкото не касаят формирането на решаващата правна воля на съда по предмета на спора, а правилността на решението, въпросите не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК освобождава настоящата инстанция от задължение да обсъжда твърденията за противоречие на решението със задължителната практика на ВКС, каквато дори не е посочена от касатора. Отделен е въпросът дали е приложимо основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, след като произнасянето по основателността на предявения иск е обусловено изцяло от преценката на доказателствата и на специфичните за конкретното дело правнорелевантни факти.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Великотърновски апелативен съд решение по в. т. д. № 125/2010 г.
Ответникът по касация не е претендирал разноски и такива не следва да му бъдат присъждани.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 188 от 06.07.2012 г., постановено по в. т. д. № 125/2012 г. на Великотърновски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :