О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 152
София, 11.02.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 5587/2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от „Т.”-Е., представлявано от управителя Х. С. С. и процесуален представител адв.Д. Д., срещу решение № 639/20.06.2014 г. по т.д. № 711/ 2014 г. на Варненския окръжен съд.
Ответникът по касационната жалба „А. г.”-Е., представлявано от управителя А. К. Г. в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител адв.М. И., я оспорва.Претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в предвидения от закона срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 234/16.01.2014 г. по гр.д.№19365/2011 г. на Варненския районен съд, 16 състав. С него е развален сключения на 23.09.2003 г. договор, обективиран в нотариален акт № 62, т. V, рег.№6065, дело № 590/2003 г. на нотариус рег.№237, с който касаторът е продал на ищеца-ответник по касационната жалба в настоящото производство недвижим имот, представляващ дворно място с площ 470 кв.м., намиращ се в [населено място], поземлен имот № 2872, идентичен с упи ІХ-1749, 1749-А в кв.32 по плана на[жк]срещу заплащане на продажна цена в размер на 10 039,20 лв., уважавайки предявения от последния иск с правно основание чл.87 ал.3 вр. чл.189 ал.1 изр.1 ЗЗД; на основание чл.189 ал.1 изр.2 ЗЗД е осъдил касатора да заплати на ищеца продажната цена от 10 039,20 лв., дал е шестмесечен срок от влизането в сила за вписване на решението на основание чл.112 б.”з” ЗС.Присъдени са и разноски.Първоначално ищецът е предявил осъдителен иск за заплащане на продажната цена, с твърденията ,че : част от продадения му имот се е владеел от съсед; предявил срещу последния иск с правно основание чл.108 ЗС, който впоследствие изменил в установителен.С влязло в сила решение искът бил отхвърлен, като съдът приел,че праводателят на ищеца не е бил собственик и поради това сключеният между страните договор за покупко-продажба не е произвел вещно-транслативно действие.Исковата молба е била оставена без движение, като първоинстанционният съд е констатирал несъответствие между фактическите твърдения и петитума и е указал на ищеца да съобрази,че успешното провеждане срещу него на установителен иск за собственост или на иск по чл. 108 ЗС не обуславя прекратяването на договора, по силата на който му е прехвърлена собствеността върху имота. В допълнителна молба ищецът е уточнил ,че предявява иск за разваляне на договора за покупко-продажба, заедно с иск по чл.88 вр.чл.55 ЗЗД за заплащане на продажната цена. Касаторът се е бранил с възраженията за недопустимо изменение на първоначалната искова молба, за погасяване по давност на иска за разваляне на договора ,както и че евентуално същият е основателен частично, тъй като реална част от имота се владее от ищеца. Въззивният съд е намерил, че предприетото процесуално действие не представлява недопустимо изменение на първоначално предявения иск. Приел е, че исковата молба е била нередовна, което първоинстанционният съд е бил длъжен да проконтролира на основание чл.101 вр.чл.129 ГПК. Счел е, че е било налице противоречие на твърдяните обстоятелства и петитума, а не промяна на съдържащите се в нея фактически твърдения. Тъй като очевидно ищецът се е позовал на ефекта на съдебното отстранение, е следвало да му бъде дадена възможност за привеждане на искането в съответствие с чл.189 ЗЗД. Извършена е нова размяна на книжа, направен е нов доклад и не са злепоставени интересите на насрещната страна, а е приложен принципът на чл.6 ал.2, вр. чл.7 ал.1 и чл. 8 ГПК. Поради това е счел първоинстанционното решение за валидно и допустимо. Посочил е , че с влязло в сила решение по гр.д.№ 935/ 2006 г. на Варненския районен съд е отхвърлен предявен от ищеца иск за установяване правото му на собственост,съответно е уважен предявен насрещен иск от ответниците и е прието за установено, че последните са собственици на реални части от спорния имот.Приел е,че съдебното отстранение е установено с приложеното решение за площ от 198 кв.м. от поземлен имот № 1749 и за друга реална част с площ от 217 кв.м. с посочени граници, като по този спор съдът е счел, договорът за покупко-продажба не е произвел вещнопрехвърлителен ефект . Въззивният съд е направил извод, че отричането правата на купувача по проведения иск за собственост дава основание за уважаване на иска по чл.189 ЗЗД по настоящото дело и че няма основание да се приеме,че купувачът би искал запазването на договора за реална част от продадения имот.Констатирал е,че страните не спорят относно частичната идентичност на имота, предмет на двата спора , че задължението за заплащане на продажната цена от купувача е изпълнено, както и че твърдението на касатора, че ищецът владее част от имота и оборването на презумпцията по чл.191 ал.2 ЗЗД не са установени с допустими доказателствени средства. Не е приел възражението, че искът е погасен по давност. Посочил е, че погасителната давност за предявяването му започва да тече от деня ,в който вземането е станало изискуемо, като началото на давностния срок съвпада с евикцията, т.е. с влизане в сила на решението за съдебно отстранение, от когато започва и неизпълнението. Дори да се приеме,че давността е започнала да тече от датата на сключване на договора за покупко-продажба, то с предявяване на иска за собственост тя е прекъсната.След влизане на решението в сила по спора за собственост е започнала да тече нова петгодишна давност.
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че в противоречие със задължителната практика,създадена с решение по т.д.№1977/2013 г., ІІ т.о. и решение по т.д.№811/2011 г., ІV г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК въззивният съд е разрешил следния въпрос:
-допустимо ли е под формата на уточнение на предявен иск да се излагат нови факттически твърдения и въз основа на тях да се прави ново искане, като наред с първоначално заявения петитум да се въведе и нов.
Посочва, че в цитираните решения е прието, че едновременното добавяне на ново основание и нов петитум представлява предявяване на нов иск, наред с първоначално предявения. Счита, че в настоящия случай под формата на уточнение на исковата молба се излагат нови фактически твърдения и се прави ново искане- че е налице неизпълнение на договора поради непредаване на владението върху него и се иска развалянето му на това основание.
Въпросът е формулиран в светлината на становището на касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд. Той не отговаря на критериите на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК за доказване на общо основание за допускане на касационно обжалване чрез формулиране на въпрос, обуславящ неговите решаващи изводи, но който не се отнася до правилността на постановеното решение и предприетите процесуални действия.Не може да се сподели съдържащото се във въпроса твърдение, че под формата на уточнение на предявен иск са въведени нови факти и нов петитум. Изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения следва да са ясни и свързани, а петитумът от своя страна също трябва логически да ги следва. Всеки предявен иск трябва да е с очертано конкретно съдържание, съобразно предвиденото в закона . Така ответната страна и съдът могат да направят преценка по допустимостта и основателността му. Когато нередовността се изразява в несъответствие между основание и петитум, възниква невъзможност да се индивидуализира спорния предмет по делото. При наличие на такова несъответствие съдът е длъжен, на основание чл. 129, ал. 1 и 2, вр. чл. 127, т. 4 и 5 ГПК, да предостави възможност на ищеца да отстрани тази нередовност .В противен случай той не би могъл да определи предмета на делото и границите на решаващата си дейност. Поради това той е задължен да проведе производство по чл. 129 ГПК и да даде указания на ищеца с оглед отстраняване на нередовностите на исковата молба. Не е обосновано и допълнително основание, тъй като липсва идентитет на фактологията в решенията, на които се позовава касатора и решението на въззивния съд.Освен това съдебните актове, представляващи задължителната съдебна практика трябва не само да бъдат цитирани, но и да бъде направен пълен анализ и съпоставка на съдържащите се в тях и в обжалваното решение правни изводи и в какво точно се изразява противоречивостта им.Това не е сторено.
Основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК се поддържа във връзка със следните въпроси:
-от кой момент започва да тече давностния срок по чл.87 ал.5 ЗЗД при евикция-от момента на влизане в сила на решението по установителния иск, с което е признато,че купувачът не е собственик или от момента на сключване на договора за покупко-продажба, тъй като неизпълнението е налице още към този момент;
-допустимо ли е съобразно нормата на чл.191 ал.2 ЗЗД развалянето на договор за покупко-продажба по реда на чл.189 ал.1 вр.чл.87 ал.3 ЗЗД и на това основание връщане на платената цена в случаите, когато продавачът по договора не е бил привлечен като страна по воденото от ищеца дело в резултат на което е бил евинциран.
По тези въпроси касаторът твърди липса на съдебна практика.Навежда довод,че давността започва да тече от момента на сключване на договора, от когато е налице неизпълнение, тъй като още тогава не е било възможно собствеността да премине върху купувача. По-нататък посочва,че е установена съдебна практика според която иск за разваляне на договора може да бъде предявен не само при реално осъществена евикция, но и при потенциална опасност купувачът да бъде евинциран.Счита, че развалянето на договора по реда на чл.189 ал.1 вр.чл.87 ал.3 ЗЗД е допустимо само в случаите, когато в производството по евикция е бил привлечен като страна продавачът.
Само първият от така поставените въпроси е релевантен, като обуславящ решаващите изводи на въззивния съд. Относно втория въпрос въззивният съд не е формирал мотиви. И за двата въпроса не е обосновано допълнително основание. Сам касаторът изпада в противоречие, като веднъж твърди,че липсва съдебна практика, а след това,че такава е налице, но с нея се дава отговор, с който въззивният съд не се е съобразил. Когато се твърди допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът следва да изложи доводи дали поставените въпроси са свързани с наличието на неправилна практика или съдебна практика, която не е съобразена с промени в законодателството или в обществените условия. Касаторът не е посочил, защо съдебната практика е неправилна или защо трябва да бъде изменена в насока,която според него е правилна. Ако се твърди липсва на съдебна практика, следва да се аргументира в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване се иска. Ако се поддържа противоречие със задължителна съдебна практика, то тя трябва да се приложи и да се анализира, както е посочено по-горе. Всичко това не е направено.
Необосноваването на общо основание и допълнително основание има за последица недопускането на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба е претендирал разноски в това производство, които с оглед изхода на делото следва да му бъдат присъдени, тъй като са установени с представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено,че е заплатено адвокатско възнаграждение в брой..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение решение № 639/ 20.06.2014 г. по т.д. № 711/2 014 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА „Т.”-Е. да заплати на „А. Г.”-Е. сумата 830 /осемстотин и тридесет/лв. направени разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: