5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 152
София12.03.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шести март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1001/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 1301 от 27.07.2012 г. по в.т.д. № 1706/2012 г. на Окръжен съд – Варна, Търговско отделение, с което след отмяна на решение № 883 от 07.03.2012 г. по гр.д. № 20204/2010 г. на Районен съд – Варна, IХ състав, е отхвърлен иска, предявен от [фирма] за приемане за установено, че длъжника Г. Р. Д. от [населено място] му дължи сума в размер на 11 687.16 лв., представляваща уговорена в предварителен договор за продажба на недвижим имот от 30.10.2006 г. месечна такса за предоставени услуги в имота, предмет на предварителния договор; законната лихва върху сумата, считано от 15.10.2010 г. до окончателното изплащане на сумата, за които е била осъдена със заповед № 9467 от 20.10.2010 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 16106/2010 г. на В., 14 състав.
В жалбата се поддържат касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяна на решението, с произтичащите от това правни последици. Твърди се, че действителната воля на страните е била да се сключи договор за услуги още при сключване на предварителния договор и такъв е сключен и обективиран в приложение № 2 към него, като този договор е сключен под отлагателно условие и е произвел действие след въвеждането на сградата в експлоатация. К. изразява несъгласие с направеното от въззивната инстанция тълкуване на клаузите на предварителния договор и с направения извод, че страните са уговорили бъдещо съдържание на договор.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните материалноправни и процесуалноправен въпроси: „1. Възможно ли е един договор да е със смесен характер, т.е. да съдържа в себе си както уговорки с предварителен характер, така и такива с окончателен характер; 2. Ако две страни са постигнали съгласие относно съществените елементи на един договор, като вид на услугите, които ще бъдат предоставяни, цената им и др. и са подписали това съглашение, без в него да е посочено, че е предварително, то това съглашение има ли характер на окончателен договор; 3. Договор за предоставяне на услуги в сграда, който е сключен преди въвеждането й в експлоатация е предварителен договор или договор, сключен под отлагателно условие; 3. Възможно ли е в един предварителен договор или отделено от него да са обективирани друг вид договори, които нямат предварителен, а окончателен характер; 4. Длъжен ли е съдът в съответствие с процесуалното правило на чл.12 ГПК да прецени всички доказателства и доводи на страните по вътрешно убеждение”. По първия въпрос се поддържа допълнителното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, а по последния въпрос – основанието и по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, като са представени множество решения. По останалите материалноправни въпроси се твърди, че са от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото.
Ответницата по касация, чрез процесуалния си пълномощник, счита, че не са налице основания за допускане касационно разглеждане на делото, а по същество, че въззивното решение е правилно. Съображения са изложени в писмен отговор, подаден в срока по чл.287 ГПК, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Окръжен съд – Варна, след преценка на релевантните доказателства е приел, че Приложение № 2 към сключения между страните предварителен договор няма характер на договорно основание, на което ищецът основава вземането си. Този извод е направен и в резултат на тълкуване на клаузи от предварителния договор, в чл.4.10 от който страните са предвидили, „че при сключване на предварителен договор с продавача, купувачът се задължава да сключи с [фирма] договор за поддръжка и обслужване на сградата във връзка с предоставяне на услуги, подробно описани в приложение № 2, неразделна част от договора..”, както и след зачитане на приложение № 2, според което закупилите имоти в жилищната сграда заплащат месечна такса, стойността на която се определя в размер на 0.75 евро/кв.м. Съотнасяйки съдържанието на приложение № 2 към клаузата на чл.4.10, решаващият състав е направил извод, че страните са уговорили бъдещо съдържание на договор, какъвто по делото няма представен.
При постановяване на решението въззивният съд е отчел също така, че договора и приложението към него са сключени преди изграждане на жилищната сграда, в която са разположени собствените на ответницата обекти, поради което макар и в цитираната по-горе клауза да е отразено задължение за сключване на договора за услуги при сключването на предварителния договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, би трябвало да се приеме, че това задължение възниква при сключване на окончателен договор. Прието е, че този извод се основава и на уговорката в приложение № 2, сочеща на бъдещо определяне на цената на договора за услуги.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане на касационно разглеждане на делото.
Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси не могат да обосноват наличието на основната предпоставка за достъп до касация.
Съгласно указанията, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос следва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на фактическите и правни изводи на въззивната инстанция. Спазвайки тези указания и предвид съобразителната част към обжалвания съдебен акт, не би могло да се приеме, че въпросите под № 2, 3 и 4 са обуславящи за изхода на делото, тъй като изводите на съда по спорното материално право са основани на реализирано от него тълкуване на договорни клаузи, при зачитане на визираните в чл.20 ЗЗД критерии, като не са възприети доводите на ищеца/сега касатор/ за наличие на валиден договор за предоставяне на услуги. В настоящото производство е недопустимо ВКС да се произнася по законосъобразността на правните изводи на въззивната инстанция, предвид различието между основанията за достъп до касация и основанията за касационно обжалване по чл.281 ГПК.
Първият формулиран от касатора материалноправен въпрос не е относим към приложното поле на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като във въззивното решение липсва произнасяне по въпрос, свързан със съдържанието на предварителния договор – доколко то може да включва клаузи на предварителен и клаузи на окончателен договор.
Що се отнася до процесуалноправния въпрос, по делото липсват данни за допуснато отклонение от задължителна за съдилищата практика, изразяващо се в несъобразяване на чл.12 ГПК, както и на съответните процесуални норми, пряко относими към правомощията на въззивната инстанция като съд по съществото на спора – необсъждане на всички доказателства по делото, тяхната връзка и обусловеност. От друга страна, видно от изложението към жалбата, този въпрос е обоснован изцяло и мотивиран с доводи за нарушаване на съдопроизводствени правила, което е недопустимо.
Предвид недоказаността на общата предпоставка за допускане на касационно разглеждане на делото по отношение на всички поставени въпроси, не следва да се преценява представената от касатора съдебна практика – задължителна и казуална, нито основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – доколко правните въпроси са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
При този изход на делото, на ответницата по касация се дължат 1 100 лв. – разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1301 от 27.07.2012 г. по в.т.д. № 1706/2012 г. на Окръжен съд – Варна, Търговско отделение.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Г. Р. Д., с ЕГН [ЕГН], сумата 1 100/ хиляда и сто/ лева – разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: