О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1520
София, 15.12.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети декември две хиляди и девета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ ТОМОВ
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 1845 /2009 г.: и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Л” Е. , със седалище София, срещу решението от 13.04.2009 г. по гр.д. № 3636 /2007 г. на Софийски градски съд, г.о., ІІ-А с-в., с което е отменено решението от 23.07.2004 г. по гр.д. № 9471 /2002 г. на СРС, 36 с-в. и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен искът на жалбоподателя с правно основание чл.135 ЗЗД.
Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуални правила и необоснованост.
С жалбата е представено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване: първи въпрос: въззивният съд е решил въпроса за законните основания – критериите, определящи жалбоподателя като кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД, в противоречие с практиката на ВКС – решение № 127 /14.04.2006 г. по гр.д. № 36 /2005 г. на ІІ г.о. на ВКС, според което съдът, сезиран с иск по чл.135 ЗЗД не може да преценява дали съществува правоотношението, което легитимира ищеца като кредитор и по отношение на решения № 537 /26.05.2004 г. по гр.д. № 1381 /2003 г. на ІІ г.о. на ВКС и № 553 /14.10.2008 г. по т.д. № 245 / 2008 г. на І о. на ВКС, с които се приема, че страна по предварителен договор за суперфиция и продажба на идеални части от недвижим имот, като кредитор на непарично вземане има право да предявява иск по чл.135 ЗЗД; втори въпрос – за определяне на точната воля на страните по един предварителен договор, съдът не е освободен от задължението си и по договорите със смесен характер да тълкува действителната воля на страните, въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с решение № 219 /21.02.2000 г. по гр.д. № 1276 /1999 г. ВКС и № 551 /29.04.1975 г. по гр.д. № 120 /1975 г. на І г.о. на ВКС; трети въпрос: процесуалноправен – въззивният съд не е изпълнил нищо от задължителните указания, които са му дадени с първото касационно решение по делото; четвърти въпрос: процесуалноправен – дали въззивният съд е задължен да изследва всички материалноправни предпоставки на конкретната норма – чл.135 ЗЗД, последните два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
В. А. оспорва касационната жалба с доводи за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за нейната неоснователност.
Н. К. Б. не изразява становище.
По искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното:
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано в срок въззивно решение и обжалваемият интерес по оценяемия иск и във въззивното производство е над 1,000 лева (данъчната оценка е за 17,697.30 лева, дарението е за 1 /2 ид.ч. от имота – 8,848.65 лева, 1 /4 от нея е 2,212.16 лева).
По основателността настоящият състав намира следното:
За да постанови обжалваното решение по реда на чл.218з ГПК (от 1952 г.), въззивният съд при новото разглеждане на делото е изпълнил указанията, които са му дадени с първото касационно решение – да обсъди всички доказателства и доводите на В. С. и Н. К. за настъпване на правопогасяващи факти (л.3), за да даде отговор на въпроса съществува ли валидно възникналото вземане на „Л” Е. като купувач по предварителен договор към момента на предявяване на иска, за да може да се приеме, че за него е възникнало преобразуващото право по чл.135 ЗЗД, при което следва да установи и дали е извършено действие, което уврежда кредитора, за да може то да бъде обявено за недействително. Така въззивният съд е приел крайния извод, че ищецът не е кредитор, защото в предварителния договор сградата, предмет на договора, не е индивидуализирана, евентуално, ако се приеме, че предметът на договора е определен, следва да се приеме, че за процесния УПИ няма КЗСП, респ. ПУП, поради което не е ясно за какво строителство е предназначен имотът, респ. дали предметът на договора би бил възможен, съгласно чл.26,ал.1 ЗЗД договорите с невъзможен предмет са нищожни, а след като предварителният договор не е породил правни последици, въззиваемият няма качество на кредитор и не е активно материалноправно легитимиран да предяви иска по чл.135 ЗЗД, поради което н следва да се обсъжда дали с извършеното дарение въззивникът А. е увредил ищцовото дружество, а искът по чл.135 ЗЗД е неоснователен.
От изложеното следва да се приеме, че въззивният съд е приел иска за допустим и е тълкувал действителната воля на страните, отразена в предварителния договор съгласно изискванията на разпоредбата на чл.20 ЗЗД, поради което и не е допуснал противоречие с посочените решения № 219 и № 551.
Действително въззивният съд е извършил преценка дали съществува правоотношението, което легитимира ищеца като кредитор и така е разрешил този повдигнат въпрос в противоречие с посоченото решение № 127 /14.04.2006 г. по гр.д. № 36 /2005 г. на ІІ г.о. на ВКС и е основал въззивното решение на него. Настоящият състав обаче намира, че това не представлява основание за допускане на касационно обжалване, тъй като по повдигнатия въпрос има формирана константна практика на ВКС, която е съобразена с правилото на чл.135 ЗЗД, според което ищецът по иск по чл.135 ЗЗД носи тежестта да докаже качеството си на кредитор пълно и главно, а ответникът има право да го оспорва, да отрича твърдените правопораждащи факти, да предявява възражения срещу съществуването на претендираното право и да провежда насрещно доказване, в този смисъл са били и задължителните указания, дадени с първото касационно решение на въззивния съд, които той е изпълнил, а посоченото съдебно решение е изолирано и противоречи на формирана константна практика на ВКС, която е отразена в посоченото от ответника решение № 3 от 07.01.1991 г. по гр.д. № 1303 /1990 г. на ВКС, ІІ г.о..
Настоящият състав намира също, че жалбоподателят не е обосновал наличието на критерия по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по повдигнатите процесуално-правни въпроси – дали въззивният съд е изпълнил задължителните указания, които са му дадени с първото касационно решение по делото (за което настоящият състав приема, че не е вярно) и дали въззивният съд е задължен да изследва всички материалноправни предпоставки на конкретната норма – чл.135 ЗЗД. И по двата въпроса има съдебна практика, а жалбоподателят не е изложил аргументи за това как приетите от въззивния съд разрешения, противоречат на разрешенията на други въпроси, по които има установена съдебна практика.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение от 13.04.2009 г. по въззивно гр.д. № 3636 /2007 г. на Софийски градски съд, г.о., ІІ-А с-в.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.