О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№153
[населено място], 15.02.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1526 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], чрез процесуалния представител ю.к. М. срещу решение № 7/09.01.2015г. по в.т.д. № 428/2014г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 86/08.05.2014г. на Добричкия окръжен съд, постановено по т.д.№ 161/2013г. в частта, с която е отхвърлен искът, предявен от [фирма], [населено място], срещу О.-Д. за присъждане на сумата от 204 183,27 лв. и вместо него е постановено друго за осъждане на касатора да заплати на [фирма] сумата от 204 183,27лв., представляващи необходими и полезни разноски по реконструкцията на пешеходната зона на бул.”25-ти септември” в [населено място], неоснователно получени от ответника при условията на водене на чужда работа без пълномощие, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба – 17.07.2013г. до окончателното изплащане на задължението.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията [фирма] не е подал отговор на касационната жалба .
Върховният касационен съд, ТО, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 16.09.2010г. е бил сключен при условията на предприета процедура по възлагане на обществена поръчка Договор за възлагане на строително-ремонтни дейности на обекти от градската инфраструктура в Централната градска част на територията на [община] между последната в качеството й на възложител и [фирма], [населено място] в качеството му на изпълнител. Възложените по договора СМР са били изпълнени, предадени и приети от възложителя със съответните протоколи и са изцяло разплатени. [фирма] е възложил изпълнението на работата на друго ЮЛ, то от своя страна – на [фирма], [населено място], а то от своя страна – на ответника по касацията с договор от 15.11.2010 г. ВнАС е приел, че съгласно последния [фирма] се задължило да изпълни строително-ремонтни дейности на обекти от градската инфраструктура в Ц. градска част на [населено място], включващи три подобекта, описани подробно в К., които са обхванати от параметрите на обществената поръчка, а предмет на исковата претенция са изпълнени допълнителни строителни работи, описани в табличен вид към исковата молба на обща стойност от 222 548,41лв. Въззивната инстанция е заключила, че претендираните СМР не са били включени в предмета на договора за обществена поръчка между касатора и третото лице – помагач, а така също и в договора между ответника по касацията и [фирма] . Реално са били извършени във вида и обема, заявен в исковата молба, от [фирма]. Горният извод е бил направен от решаващия съд след обсъждане на заключенията на съдебно-техническите експертизи и представените писмени доказателства – тристранно съставени 18 броя измервателни доклада, подписани от представители на изпълнителя, общината и строителния надзор и количествените сметки към тях, а така също и от свидетелските показания, събрани пред първата инстанция. ВнАС не е споделил възражението на касатора за липсата на доказателства за необходимостта от извършването на две от основните и най-значителни по обем и стойност СМР – изпълнението на бетоновата настилка с дебелина повече от 7 см и влагане на допълнително количество заклинен камък, на площ по-голяма от предвидената по К.. Съдът е кредитирал заключението на СТЕ пред въззивната инстанция и устните обяснения на вещото лице, че и двата вида СМР са били необходими за качествено изпълнение на възложеното строителство и в този смисъл полезни и уместно предприети.
ВнАС е съобразил, че на осн.чл.7 от договора между Общината и третото лице-помагач е уговорено всички разходи, надвишаващи договореното, които изпълнителят е извършил, да са за негова сметка. Не е възприел за основателен довода на касатора, че тази клауза обвързва [фирма] и то трябва да търси заплащане на осъществените от него СМР от своя възложител. Въззивната инстанция е счела, че претендираните СМР не са били възлагани на [фирма] за извършване нито от Общината, нито от главния изпълнител или някой подизпълнител. Отчел е, че третото лице-помагач, явяващ се съконтрахент на касатора, дори е оспорило изрично осъществяването на описаните по исковата молба СМР. Тъй като претендираните СМР ползват именно [община], а не друг участник в изпълнението на обществената поръчка, ВнАС е направил извод, че са извършени в нейн интерес. При уместно предприета и успешно водена работа за защита на чужд интерес, без противопоставяне от страна на заинтересувания, съдът е заключил, че следва да се обезщети управителят в размер на сторените необходими и полезни разноски, без търговската печалба / в който смисъл е възприел заключението на вещото лице по назначената от него СТЕ/, а именно за сумата от 204 183,27лв., ведно с присъждане на законната лихва от завеждане на исковата молба – 17.07.2013г. до окончателното изплащане на задължението.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси : „1/ За начина на определяне на дължимото при водене на чужда работа без пълномощие обезщетение – дали се изхожда от договорените цени или от действително направените разходи от предприелото работата лице? ; 2/ Може ли да се претендира обезщетение за водене на чужда работа без пълномощие от собственика на имота, в който са извършени СМР, ако извършването им е основано на договор между извършилия ги и трето лице, различно от собственика? ; 3/ Допустимо ли е подизпълнителят да претендира обезщетение за водене на чужда работа без пълномощие за извършени недоговорени СМР, ако възложителят и главният изпълнител по сключен между тях договор са се съгласили всяко увеличение на разходите в хода на изпълнение на този договор да е за сметка на изпълнителя ?”.
Касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие между произнасянето по първия поставен въпрос в обжалваното решение и Решение № 60/25.03.2013г.по т.д. № 475/2012г. на ВКС, II т.о., а по втори и трети въпрос на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- липса на установена по тях практика и тяхното значение за развитие на правото.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По поставените въпроси ВКС, ТК, състав на I отделение намира следното:
Искането за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по първи въпрос е неоснователно, тъй като не е изпълнено нито изискването за наличие на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, нито за посочения от касатора допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Изрично решаващият съд е приел, че в хипотезата на чл.61, ал.1 ЗЗД дължимото обезщетение включва действително сторените от изпълнителя разходи за осъществените в чужд интерес СМР, без да се включва печалбата и не се е позовал на договорни цени, още повече че е изложил мотиви за липса на договор относно процесните СМР между ответника по касацията от една страна и от друга страна – общината, главния изпълнител или някой друг подизпълнител. Този извод е в съгласие с цитираната от касатора задължителна съдебна практика по Решение № 60/25.03.2013г. по т.д. № 475/2012г. на ВКС , ТО, II т.о. В случай, че касаторът оспорва заключението на вещото лице по СТЕ, на което се е позовал съдът, то това възражение е следвало да бъде заявено пред въззивната инстанция, което не е сторено. Само по себе си дори и да се направи едва пред касационната инстанция, то ще представлява оплакване по см. на чл.281,т.3 ГПК и не може да се разглежда от настоящия съд във фазата по селектиране на касационната жалба по чл.288 ГПК.
Неоснователно се явява и искането за допускане на касационно обжалване по втори и трети въпрос, отново поради липса на общото и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За да уважи искът по чл.61, ал.1 ЗЗД, решаващият съд е изходил от принципното положение, че воденето на чужда работа без мандат представлява извъндоговорно основание за възникване на облигационни отношения, като в процесния случай е приел, че претендираните СМР са извършени без да са били възложени на изпълнителя им от ползващия се от тях касатор или друго трето лице. Следователно произнасянето на ВнАС не е в изложения от касатора по втори въпрос смисъл. По отношение на трети въпрос въззивната инстанция изрично е разграничила страните по основния договор за изработка – [община] и [фирма] и лицата извън тях, вкл. [фирма], които не са обвързани от договореното. По отношение на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът следва да обоснове доводи, поради които счита че е необходимо разглеждане на поставения въпрос с оглед развитие на правото – напр. когато законите са непълни , неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили законодателни или обществени промени. В случая е налице немотивирано позоваване на това основание, при това без да се излагат съображения относно хипотезата – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона. Според чл.280, ал.1, т.3 ГПК и разясненията по т.4 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС двете хипотези – точното приложение на закона и развитие на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на ВнАС.
Разноски за производството не се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №7/09.01.2015г. по в.т.д. № 428/2014г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 86/08.05.2014г. на Добричкия окръжен съд, постановено по т.д.№ 161/2013г. в частта, с която е отхвърлен искът, предявен от [фирма], [населено място], срещу О.-Д. за присъждане на сумата от 204 183,27 лв. и вместо него е постановено друго за осъждане на касатора да заплати на [фирма] сумата от 204183,27лв., представляващи необходими и полезни разноски по реконструкцията на пешеходната зона на бул.”25-ти септември” в [населено място], неоснователно получени от ответника при условията на водене на чужда работа без пълномощие, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба – 17.07.2013г. до окончателното изплащане на задължението.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.