4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№153
гр. София, 13.03.2017
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 08. февруари, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №1075/16 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния пълномощник на [фирма]—гр. С. срещу решение №12 от 14.01.2016 г. по в.т.д. № 405/2015 на Пловдивския апелативен съд, ТО,Трети състав, с което е потвърдено първоинстанционното решение на ОС-Хасково постановено по т.д. № 131/2013 в частта за отхвърляне на предявения, по реда на чл. 422 ГПК, установителен иск на касатора срещу [фирма]-гр.Х. и Д. С. Д. за разликата между уважената част от 15 904,72 лева и пълнопредявения размер от 31 320,57- дължими по запис на заповед изд. на 09.10.2007 г. г. за обезпечение вземането на ищеца в качеството му на лизингодател по договор за финансов лизинг сключен на същата дата, за дължимите солидарно от ответниците, първият като издател, вторият-като авалист лизингови вноски по погасителен план.
Излагат се доводи и оплаквания за нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на основания за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.3 ГПК.
От страна на ответниците не се изпраща писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и отговаря на предпоставките на чл.280 ал.2 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед, издаден от ответника – търговско дружество и авалиран от втория ответник Д. С. Д. за сумата от 38 661,12 евро на 09.10.2007 г. е редовен от външна страна, съгласно чл.535 ТЗ и има гаранционно-обезпечителна функция: т.е. служи за обезпечаване вземането на ищеца в качеството му на лизингодател по договор за финансов лизинг сключен на същата дата, по силата на който той е закупил и предоставил за ползване с право на придобиване собствеността на ответника- С. –МА”О. като лизингополучател описаното в договора МПС срещу задължението на последния да заплаща съответните лизингови вноски по приложен погасителен план. От страна на ответното дружество са заплащани само първите двадесет и седем вноски по погасителния план и част от дължимата двадесет и осма вноска, след което плащането е преустановено. Неправомерното поведение на ответника е станало основание за развалянето на договора, съгласно изричната уговорка в чл.15,т.4 от ОУ на лизингодателя, което е станало с едностранно предизвестие от страна на последния и МПС- обект на лизинга е бил върнат на лизингодателя, съгласно протокол, подписан двустранно от страните на 25.05.2010 г.. В последствие автомобилът е продаден от лизингодателя на трето лице на цена 17 010 лева.
Въз основа на процесния запис на заповед е издадена от съда и заповед по чл.417 т.9 ГПК, чието действие е спряно поради своевременно подадено възражение от страна на ответника, което формира допустимостта на установителния иск по чл.422 ГПК.
С оглед така възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, последният е изложил правни съображения, че при развалянето на договора за лизинг и получаването обратно на вещта от лизингодателя с отпадане на задължение за прехвърлянето й в собственост на лизингополучателя отпада и възможността, първият да иска плащане и на бъдещите лизингови вноски като цена или в качеството им на обезщетение за неизпълнение. Договорената предсрочна изискуемост на последните е само възможност за лизингодателя да търси реално изпълнение на договора, която отпада ако той е упражнил правото си да прекрати действието на договора за лизинг и се е сдобил обратно с вещта, негов предмет. При това положение липсват претърпени вреди или пропуснати ползи за лизингодателя от неизпълнение на задълженията на лизингополучателя, доколкото първият е имал възможност, било то, да сключи нов договор за лизинг върху същата вещ, било то да я продаде и да получи продажната цена. Обстоятелството, че автомобилът е продаден 17 месеца след връщането му във фактическа власт на ищеца не позволява извод за виновно причинени от неизпълнението вреди/пропуснати ползи/, изразяващи се в разликата между получената продажна цена и сумата, която лизингодателят би получил по договора за лизинг, сключен с първия ответник. По изложените съображения, въззивният съд е счел за неоснователна претенцията за наличие на вземане по процесната ценна книга за разликата между присъдения и общопретендирания размер, както по отношение на нейния издател-първия ответник, така и по отношение на втория в качеството му на авалист.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на жалбоподателя се сочат като обуславящи изхода на спора въпроси, които прецизирано и обобщено се свеждат до : дали връщането на лизинговия обект във фактическа власт на лизингодателя е пречка за търсене от страна на последния, под формата на обезщетение, на лизинговите вноски за периода след прекратяване на договора за лизинг и връщане на вещта обратно на лизингодателя , когато лизинговата вещ е реализирана на цена по-малка от размера на неплатените вноски и доколко тази разлика представлява вреда, подлежаща на обезщетяване и дали по издаденият с гаранционно обезпечителна функция запис на заповед авалистът следва да отговаря при липса на негови лични възражения , доколкото последният не е и страна по каузалното правоотношение.
Така формулираните въпроси се явяват от значение за изхода по конкретния спор, но по тях не е налице втората предпоставка, на която касаторът се позовава за допускане до касация да са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Съгласно т.4 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието за допускане до касация,съгласно чл.280 ал.1,т.3 ГПК предполага наличие на непълна, неясна или противоречива правна разпоредба и липса на съдебна практика по нейното тълкуване и прилагане или необходимост от промяна в начина , по който се тълкува, които предпоставки не са налице в случая:
По първият въпрос е налице трайна практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК : Р № 82/02.06.15 по т.д. 1799/14 на Второ т.о., Р №156/30.11.2010 по т.д. №69/2010 на Второ т.о. на ВКС, Р №112/15.01.2015 г. по т.д. № 2936/2013 г. на Второ т.о. Р №253/08.01.2015 г. по т.д. № 3881/13 на ВКС, Първо т.о., Р №147/29.10.2014 по т.д. 2953/13т, Р № 122/22.01.2015 г. по т.д. № 3137/2013 на ВКС,Второ т.о. и Р №220/ 10.02.2015 г. по т.д. № 4028/13 на ВКС, Първо т.о.. Съгласно тази практка, липсва основание за присъждане, под формата на обезщетение за пропуснати ползи, на разликата в сумите между сбора на договорените първоначално като дължими лизингови вноски за периода след разваляне на договора за лизинг и цената на автомобила, продаден впоследствие от лизингодателя на трето лице.
По втория въпрос: авалистът следва ли да отговаря, ако не е страна по каузалното правоотношение и няма лични възражения, за които поемателят да знае също е налице задължителна за съдилищата практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК- Р №26/24.04.2014 г. по т.д. № 1027/2013 г. на ТК Второ т.о., с което е прието, че авалистът не отговаря и ако поемателят е знаел за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с хонората и обжалваното решение е в съответствие с тази практика.
С оглед изложеното, не е налице основание за допускане до касация, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № №12 от 14.01.2016 г. по в.т.д. № 405/2015 на Пловдивския апелативен съд в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.