6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 154
гр. София, 01.03.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на шести декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 2902 по описа за 2018 година.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано е по касационна жалба вх. № 10319/04.04.2018 г. по регистъра на ПОС /Пловдивски окръжен съд/ на Й. С. Й. против решение № 235 от 22.02.2018 г. по гр. дело № 2301/2017 г. на ПОС, гражданско отделение, четиринадесети съдебен състав.
Ответникът по касация „Тренд Хоум“ ООД – [населено място] в отговора си, представен на основание чл. 287, ал. 2 ГПК поддържа съображения за липсата на основания за допускане на касационен контрол.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес за сезиране на касационния съд, произтичащ от постановения правен резултат, с оглед на което е процесуално допустима.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения:
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционно решение № 2177 от 03.07.2017 г. по гр. .дело № 1174/2017 г. на ПРС /Пловдивски районен съд/, VІІІ граждански състав, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от Й. С. Й. срещу „Тренд хоум“ ООД – [населено място] искове с правно основание чл. 200 КТ и чл. 86 ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 50 000 лв., изразяващи се в болки и страдания, претърпени от ищеца на 27.01.2014 г., заедно с мораторна лихва върху тази сума от датата на увреждането до подаването на исковата молба в размер на 15 238.78 лв., ведно със законната лихва върху главницата. За да постанови този правен резултат ПОС приема следните обстоятелства: доказване на трудово правоотношение между страните, съгласно условията на което Й. Й. е работил като шофьор на товарен автомобил; излагане на твърдения на ищеца, че по време на изпълнение на товаро – разтоварни дейности в [населено място], Германия на 27.01.2014 г. е ударен в лявото коляно, като му е причинена травма – скъсване сухожилието на големия четириглав бедрен мускул над капачката на коляното; излагане на твърдения, че след откарване в местната болница и проведено лечение е изписан; от заключението на вещото лице М. в първоинстанционното производство е констатирано, че е налице излив и пострадалият се придвижва с помощни средства. За да отхвърли предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, окръжният съд обосновава следните правни изводи: приема за недоказано твърдението, че е осъществена трудова злополука, която е един от кумулативно изискуемите елементи /заедно с останалите три елемента, при които се ангажира отговорността на работодателя – наличие на трудово правоотношение, претърпени неимуществени вреди и причинна връзка между трудовата злополука и вредите/ по чл. 200 КТ; констатира, че не е призната по надлежния ред злополуката за трудова, уточнявайки, че липсват данни за уведомяване на компетентното териториално поделение на НОИ, както и на работодателя. Въззивният съд намира, че отсъствието на елемент от фактическия състав на нормата на чл. 200 КТ е основание искът срещу работодателя да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан, а от там и обусловеният от него иск по чл. 86 ЗЗД.
В първата част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, озаглавена „І. Относно нарушенията на материалния и процесуалния закон 1.“, е отразено становището на касатора, че „Ако не е налице груба небрежност, а обикновена такава, тогава работодателят ще отговаря изцяло“. Възпроизведени са разрешения в практиката на ВКС относно грубата небрежност и е посочено, че обикновената небрежност не е основание за приложение на чл. 201, ал. 2 КТ, като са изброени /с означаване на номерата на актовете и делата/ решения на състави на ВКС. Тази част от изложението не съдържа, както правни въпроси, така и мотивиране на допълнителни основания по тях. Становището на касатора за грубата небрежност няма относимост към селектирането на касационната жалба, респективно към допускане на жалбата до разглеждане по същество, тъй като не съдържа общи и допълнителни основания, изведени от конкретни мотиви на окръжния съд, обусловили изхода на делото. В решението, предмет на касационното производство не е разглеждан въпрос по чл. 201, ал. 2 КТ. Отхвърлянето на исковете е мотивирано с недоказаност на твърдението, че злополуката е трудова. Затова настоящата инстанция намира, че изложението в тази част няма правно значение за основателността на искането по чл. 288 ГПК.
В следващата част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК озаглавена „І. Относно нарушенията на материалния и процесуалния закон 2.“, се твърди, че въззивното решение противоречи на решение № 27/1996 г. на 5 – членен състав, като се цитира още и решение по гр. дело № 159/2010 г. на ВКС, състав на ІV г.о. Не са поставени правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не са мотивирани твърденията за противоречие на въззивното решение с цитираните актове на ВКС, излагат се доводи за увреждането на ищеца на територията на Германия. Липсата на общи основания е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС като в същите е обосновано разбирането, че правният въпрос не се извежда служебно от ВКС. Ето защо, имайки предвид липсата на поставен от жалбоподателя въпрос настоящият състав на ВКС намира, че и в тази част от изложението не е обосновано приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Като допълнителен аргумент следва да се посочи неотносимостта на цитираните касационни решения към въпросите, разгледани от ПОС. Решението на ВКС, петчленен състав е постановено в производство по чл. 225 и сл. ГПК /отм./, то не съставлява съдебен акт, който се ползва със сила на присъдено нещо по правен спор и не формира съдебна практика, която създава допълнително основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. И при изменената разпоредба на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, действаща до промяната на уредбата, обн. ДВ бр. 86/2017 г. към съдебната практика бяха неотносими решенията, постановени по молби за преглед по реда на надзора. По сега действащите норми на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК посоченото решение на петчленен състав на ВКС също така не формира съдебна практика. Другото решение на ВКС е постановено по въпрос, засягащ приложението на чл. 200, ал. 3 КТ, който не е разглеждан във въззивното решение. С оглед на изложеното следва да се приеме, че по обсъдената част от изложението не са налице основания за допускане на касационен контрол.
По – нататък в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в частта, озаглавена „І. Относно нарушенията на материалния и процесуалния закон 3.“ са развити становища на касатора относно понятието „справедливост“, цитирани са ППВС № 4/23.11.1968 г., решение по гр. дело № 2530/2015 г. на състав на ВКС, ІІІ г.о., но отново не са формулирани правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл, не са обосновани допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Страната дори не обвързва доводите си с конкретен мотив на въззивния съд. Обсъждани са въпроси за размер на обезщетението за неимуществени вреди и репариране на бъдещи вреди, въпреки че ПОС не е разглеждал такива въпроси, тъй като е отхвърлил иска, поради недоказаността му по основание. Поради липсата на въведени основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, ВКС в настоящия си състав намира, че и по тази част от изложението не са обосновани предпоставки за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в частта, озаглавена „І. Относно нарушенията на материалния и процесуалния закон 4.“ се поддържа, че решението е явно несправедливо, противоречи според касатора на принципи на правото /последните не са посочени и не е мотивирано становище за твърдяното противоречие/. Вместо въвеждането на основания за допускане на касационен контрол, страната е отразила становището си за неправилност на актовете на двете съдебни инстанции, която е очертана с мотивите на съдебните решения за отричане признаването на злополуката за трудова, предвид липсата на данни за сезиране на компетентния орган на НОИ. Поставен е въпрос със следното съдържание: „Имат ли право да извършват разследвания на злополука, регистрирана като трудова такава, органите на НОИ, при положение, че същата е станала на територия на страна членка на ЕС и не е налице териториална компетентност да бъде извършено разследване на място?“. Въпрос, обективиращ описаната в цитата хипотеза не е обсъждан във въззивното решение и по – конкретно териториалната компетентност на органите на НОИ по отношение на злополука, настъпила в държава членка на ЕС. Мотиви в тази насока не са формирани, тъй като констатациите на окръжния съд са направени съобразно развитието на правоотношението между страните, което не е било предмет на разглеждане от органите на НОИ. Въз основа на доказателствата съдът е приел, че ТП на НОИ не е било уведомено за случая в Германия, както и не е бил уведомен работодателя. При тези обстоятелства следва да се приеме, че цитираният въпрос произтича от становище на касатора, не е изведен от мотиви на окръжния съд и поради това не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. След като не е въведено общо основание, съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. В настоящият случай касаторът не ги е изложил, което е допълнителен аргумент за недопускане на касационен контрол, тъй като уважаването на искането по чл. 288 ГПК предпоставя селектиране на касационната жалба, а преценката на касационния съд може да се реализира само при кумулативното наличие на общи и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване, каквито страната не мотивира.
В следващата част от изложението, озаглавена „І. Относно нарушенията на материалния и процесуалния закон 5.“ са поставени два въпроса, формулирани, както следва: „Следва ли да има признаване на злополуката за трудова от съответния териториално компетентен орган в съответната страна членка на ЕС, на чиято територия е настъпило увреждането? Каква ще е обвързващата сила на подобен акт за страните по трудовия договор, при положение, че те са чуждестранни лица?“. По тези въпроси въззивният съд не се е произнесъл, тъй като същите не са били включени в спорния предмет по делото, а и развитие на материалното правоотношение в хипотезата, описана в цитирания текст не се е осъществило. По въпроси, по които не са формирани мотиви на въззивния съд, не могат да се въвеждат общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, предвид целта на селектирането на касационната жалба, при която се преценява релевантността на правните въпроси, по които въззивният съд е обосновал свои правни разрешения. Следователно цитираните въпроси не притежават характеристиката на общи основания, което има за правна последица недопускане на касационен контрол. За това и по тези въпроси не следва да се допусне разглеждане на жалбата.
В изложението е въведен и следният въпрос : „Длъжен ли е съдът да съобрази, че увреждането на ищеца е осакатяващо, с трайни и необратими за цяло живот последици, при определяне на правото и на размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди при постановяване на съдебното решение?“. Подобно на предходните и този въпрос е поставен без оглед на мотивите на въззивния съд, развити в обжалваното пред настоящата инстанция решение. А видно от направеното по – горе изложение на същите, съдът е обосновал съображения за отхвърляне на иска, поради недоказването му по основание, т.е. постановеният правен резултат не изисква разглеждане на въпроси за размера на обезщетението, поради това не са излагани такива съображения. Въпросът е поставен от касатора, без оглед на изискването, разяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК да бъде изведено от решаващите мотиви на въззивния съд. Поради това страната не е обосновала приложно поле на основания за допускане на касационно обжалване и с този въпрос, обстоятелство имащо за правна последица недопускане на касационен контрол.
В последната част от изложението, озаглавена „ІІ. Относно особената ценност за правото“, касаторът поддържа, че „от значение за развитието на правото би било разглеждането от съда на настоящия казус и постановяването на решение по него, предвид факта, че не е уникален и единствен, а е често срещан в практиката“. Страната счита, че е налице чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същата разпоредба предпоставя въвеждане на правен въпрос по мотиви на въззивния съд, обусловили изхода на делото. Такъв въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят не е въвел, като само предвид липсата на общо основание по разглежданата част от изложението не следва да се допусне касационен контрол. Не е мотивирано допълнително основание, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени от жалбоподателя норми, когато те са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по приложението им. Изложението, включително и в тази част не е съобразено с разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, конкретно за разглежданата част с т. 4 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС.
Предвид изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 235 от 22.02.2018 г. по гр. дело № 2301/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, гражданско отделение, четиринадесети съдебен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: