О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 1549
гр.София, 29.12.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на втори декември двехиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ МИТОВА
ЕМИЛ ТОМОВ
изслуша докладваното от председателя /съдията/ СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
гр.д. N 721 по описа за 2009 год.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Застрахователно и презастрахователно акционерно дружество А. ”/ЗПАДА/ АД-гр. София срещу решение № 386 от 16.10.2008 г. по гр.д. № 1766/2008 г. на Софийски градски съд, ІV Д състав, с което е оставено в сила решение от 07.01.2008 г. по гр.д. № 13291/2007 г. на Софийски районен съд, гражданска колегия, 52 състав за уважаване на исковете предявени от И. П. Н. против „Застрахователно и презастрахователно акционерно дружество А. ” АД-гр. София по чл.344, ал.1, т.1-2 КТ, за присъждане на разноски в полза на ищеца в размер на сумата 400 лв., както и за осъждането на ответника по исковете да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 60 лв. и е осъдено ЗПАДА, АД-гр. София да заплати на И. П. Н. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 400 лв.
Ответникът по касация – И. П. Н. в отговора си по чл.287, ал.1 ГПК поддържа, че направените от касатора доводи обосновават касационни оплаквания по чл.281, т.2 и 3 ГПК, които могат да бъдат разглеждани едва след допускане на решението до касационно обжалване, а представените съдебни решения се отнасят до казуси, разрешени при конкретна фактическа обстановка, които не обосновават противоречива съдебна практика, като не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд /ВКС/, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
Касаторът се позовава на нарушения по чл.281, т.2 ГПК, без да излага конкретните хипотези, които биха могли да имат относимост към недопустимостта на съдебния акт. Твърдението за нарушение на чл.189, ал.1 КТ засяга приложение на материалния закон и няма връзка с процесуалните нарушения на ГПК, които водят до недопустимост на решението. За да е валиден, съдебния акт трябва да бъде постановен от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, както и да е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, като бъде изготвен в писмена форма и подписан от съдебния състав, произнасящ се по спора. В конкретния случай тези изисквания са спазени. Допустимостта на решението е налице тогава когато отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – при наличие на право на иск, надлежното му упражняване и сезиране на съда по законоустановения ред. Страната не се позовава на липсата на положителна или наличността на отрицателна процесуална предпоставка, а и от служебната проверка не се установява нито липсата на положителна нито наличността на отрицателна процесуална предпоставка. Решението е постановено при спазване нормите на чл.2, чл.14, чл.101, чл.129 ГПК, както и на другите правила, осигуряващи редовното сезиране на съда.
Разпоредбата на чл.284, ал.1, т.3 ГПК изисква касаторът да въведе точно и мотивирано изложение на касационните основания за допускане на касационно обжалване. В настоящият случай посочения от жалбоподателя въпрос е за „ направената съдебна преценка от градски съд за съответствие между извършеното дисциплинарно нарушение и наложеното дисциплинарно наказание, съобразно определените в закона критерии – чл.189, ал.1 КТ ”. Този въпрос е неотносим към разрешенията във въззивното решение, релевантни за изхода на делото. Въззивната инстанция е приела, че работодателят не е доказал, че описаните в заповед № 174 от 13.04.2007 г. на изпълнителния директор на ЗПАДА-АД, гр. С. дисциплинарни нарушения са извършени от И. П. Н.. Решаващият състав е констатирал, че посочените в заповедта обстоятелства за създадени лични контакти между Н в качеството му на главен експерт и М. , като клиент на дружеството не съдържат индивидуализиране на елементи от фактическия състав на дисциплинарно нарушение и не могат да се квалифицират по чл.187, т.8 КТ, а посоченото в заповедта, че ищецът е използвал информация, придобита по време на изпълнение на служебни задължения за лично облагодетелствуване, за закупуване запазения статут на застрахования лек автомобил „Б”, собственост на М. не е установено. Освен това въззивният съд е преценил като недоказано отразеното в заповедта за уволнение нарушение, изразяващо се в изказване от ищеца на лично мнение, пораждащо у клиента съмнение в професионализма на други служители /чл.187, т.8, втора хипотеза КТ-уронване доброто име на предприятието/. Правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК трябва да бъде посочен от касатора, а касационният съд да прецени релевантността му за спора. В случая касаторът не е извел правен въпрос, релевантен за изхода на делото. Позоваването на решение № 1* от 01.12.1999 г. по гр.д. № 570/1999 г. на ВКС не обосновава становището на касатора за наличието на основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Съставът на ВКС е разгледал спор с друг обективен идентитет и се е произнесъл по въпроси, различни от разгледаните от Софийски градски съд. В цитирания съдебен акт на ВКС е изследвано нарушение по чл.190, т.2 КТ – неявяване на работа в Г. институт на негов служител в течение на два и повече последователни дни през периода от 12.05.1997 г. до 20.05.1997 г. поради участие в международна научна конференция в гр. Л., П. и основен въпрос, предмет на касационния контрол по делото е бил този за преценката по чл.189, ал.1 КТ. В обжалваното въззивно решение същият въпрос не е разгледан, тъй като е прието, че нарушенията, описани в заповедта не са доказани. В конкретният случай липсата на формулиран от касатора въпрос, който да е обусловил изхода на делото изключва възможността за разглеждането на допълнителни основания за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Касаторът не е обосновал и установил наличие на общо и допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК и във връзка с другото решение, на което се позовава, а именно решение № 1* от 04.11.1999 г. по гр.д. № 238/1999 г. на ВКС, трето гражданско отделение. В съдебният акт е разгледан спор за дисциплинарно уволнение относно нарушение по чл.187, т.8 КТ-уронване доброто име на предприятието. В мотивите на решението е изразено виждането, че уронване доброто име на предприятието е нарушение, при което работодателят се злепоставя пред трети лица. В обжалваното въззивно решение съдът не е приел тълкуване на същата норма в смисъл различен от изложения в цитираното по-горе касационно решение. По отношение позоваването на това решение на ВКС също така липсва формулиран от касатора правен въпрос, който да е обусловил изхода на делото. Изложените в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение са общи основания за неправилност на съдебния акт /чл.281, т.3 ГПК/, които са различни от основанията за допускане до касационно обжалване и не се разглеждат в производството по чл.288 ГПК. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради което атакуваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска
колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 386 от 16.10.2008 г. по гр.д. № 1766/2008 г. на Софийски градски съд, ІV Д състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: