3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№155
гр. София, 05.04.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на четвърти април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията В. ч. гр. д. № 823/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба, вх. № 11116 от 21.12.2018 г. по регистъра на ВКС (подадена по пощата на 19.12.2018 г.) от С. Й. Т., чрез адв. И., срещу определение № 542/22.11.2018 г. по ч. гр. д. №4239/2018 г. по описа на Върховен касационен съд, ІV г. о., с което е върната подадената от жалбоподателката частна касационна жалба срещу определение № 12675 от 05.06.2018 г. по ч. гр. д. № 4512/2018 г. на Софийски градски съд и е прекратено производството по ч. гр. д. № 4239/2018 г. на ВКС.
Жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно и претендира отмяната му с връщане на делото на състава на ВКС за разглеждане на частната касационната жалба.
Ответниците по частна жалба не са ангажирали становище.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и при наличието на правен интерес за подаване на жалба.
Разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения.
За да постанови обжалвания резултат, съставът на ВКС е приел, че частната касационната жалба е недопустима, тъй като е подадена срещу съдебен акт, който е изключен от касационен контрол. Развил е съображения, че атакуваното пред него въззивно определение е постановено в производство по чл.248, ал. 3 ГПК, по жалба на ответник по отрицателен установителен иск за парично вземане в размер на 509. 88 лв., който е оценяем и неговата цена е под установения от закона минимум за допустимост на касационния контрол по чл.280, ал. 3, т. 1 ГПК. Посочил, е, че по силата на чл. 248, ал. 3 ГПК определението за разноските може да се обжалва по реда, по който се обжалва решението, а в случая решението на второстепенния съд по иска е окончателно и е изключено от касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Така е достигнал до извод, че и съдебния акт относно съдебноделоводните разноски подлежи само на въззивно обжалване и актът на въззивния съд е окончателен, вкл. и по арг. от чл. 274, ал. 4 ГПК.
Определението е правилно и законосъобразно.
Съгласно постановките, дадени с ТР № 5 от 12.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 5/2015 г., ОСГТК, е възприета принципната възможност за касационно обжалване на въззивните определения, постановени по частни жалби срещу първоинстанционни определения за изменение или допълване на решението в частта за разноските. Редът за защита срещу тях е този по чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1 ГПК. Ограничение в обхвата на касационния контрол върху тези актове на въззивния съд обаче съществува. То е установено от нормите на чл. 274, ал. 4, във вр. чл. 280, ал. 3 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК. Определящ е предметът на материалноправния спор или цената на иска. В случая жалбоподателката е предявила срещу „Топлофикация София“ ЕАД установителен иск за несъществуване на вземане в полза на ответника в размер на 509. 88 лв. С оглед тази цена на предявения иск, постановеното по него въззивно решение не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Затова не подлежи на касационен контрол и съдебният акт на въззивния съд относно разноските по делото – т.е. обжалваното пред първия тричленен състав на ВКС определение на градския съд. В тази връзка, развитите в частната жалба пред настоящия състав доводи за безусловен триинстанционен съдебен контрол на въззивното определение, постановено по частна жалба срещу първоинстанционно определение по чл. 248 ГПК, са изцяло неоснователни и не могат да бъдат споделени.
За пълнота на изложението, следва да се посочи, че производството по допълване или изменение на решението в частта за разноските е във функционална връзка с основното производството по иска, доколкото присъждането на разноски зависи от изхода на материалноправния спор и е съразмерно с уважената част на претенцията. Искането за присъждане на разноски в случая е обусловено от изхода на спора на установителния иск и зависи от неговото развитие. След като законът изрично изключва от обхвата на касационното обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв., а разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК установява единен режим за обжалване по касационен ред на определенията с тази на решенията, то касационното обжалване на акта на въззивния съд относно разноските в разглежданата хипотеза е изключено.
Неотносимо в настоящото производство е оплакването, че въззивното определение на СГС по чл. 248 ГПК е очевидно неправилно. Производството по разглежданата от този състав на ВКС частна жалба е по чл. 274, ал. 2 ГПК и няма характер на такова по селектиране на частна касационна жалба – по чл. 274, ал. 3 ГПК, предпоставките на която включват и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, т.е. очевидната неправилност на съдебния акт.
В обобщение, частната касационната жалба, с която е бил сезиран първия състав на ВКС е недопустима и като я оставил без разглеждане с прекратяване на образуваното по нея дело пред себе си, съставът на ВКС е постановил правилно и законосъобразно определение, което ще следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 542 от 22.11.2018 г. по ч. гр. д. № 4239/2018 г. по описа на Върховен касационен съд, ІV г. о.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.