О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№156
гр.София, 12.03.2012 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 12/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Г. Д. Г. от [населено място] е подал касационна жалба вх.№ 37657 от 24.11.2011 год. срещу въззивното решение № 1197 от 24.10.2011 год. по в.гр.дело № 1380/2011 год. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 2227 от 19.05.2011 год. по гр.дело № 9390/2010 год. на Варненския районен съд, 34-ти състав и е отхвърлен иска на касатора срещу М. Н. Х. и Й. А. Х. за предаване владението върху разликата над * ид.ч. до * ид.ч. от изолационно антре и тоалетна, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за предаване владението върху разликата над * ид.ч. до * ид.ч. от тераса с площ * кв.м.
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на исковете в пълен размер.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи необходимост от произнасяне на ВКС по правилното приложение на чл.40 ЗС спрямо помещения, останали в обща собственост след проведена съдебна делба. Според жалбоподателя, от гледна точка на ЗС и на З. е недопустимо в рамките на съществуваща етажна собственост, след провеждане на делба на едно от жилищата и обособяването му в две нови жилища, да възниква за тях нова етажна собственост.
Ответниците по касация М. Н. Х. и Й. А. Х. от [населено място] са на становище, че касационната жалба е недопустима, както и че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК, а по същество, че оплакванията срещу въззивното решение са неоснователни.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
В. съд е приел, че преди делбата по гр.дело № 2240/1979 год. на Варненския районен съд, 12-ти състав, приключила със спогодба от 08.02.1980 год., не са били налице два самостоятелно съществуващи обекта и е било недопустимо обособяваните като самостоятелни две жилища да имат обща тоалетна и баня. Установено е било, че няколко години след съдебната спогодба всеки от съделителите изградил в своя дял баня-тоалетна, с което всеки от двата дяла придобил характеристиките на самостоятелен обект на правото на собственост. Прието е, че по този начин делбата е била санирана и е произвела своето специфично действие, изразяващо се в преобразуване на правото на собственост от идеални части върху общия обект /втори етаж от жилищната сграда/ в право на собственост върху двата реално обособени обекта в него. Според въззивния съд, помещения №№* и * по скицата към спогодбата /изолационно антре и тоалет/, намиращи се до входа на дял първи, но извън този дял, след направата на самостоятелни тоалетни във всеки от дяловете, не са функционирали като тоалет, а са използвани като „склад”, „килер”, „маза”, „складово помещение до входа на гарсониерата”, каквото предназначение имат и понастоящем. Прието е, че двете помещения са придобили статут на обща част по предназначение по смисъла на чл.38, ал.2 ЗС за обектите на втория етаж от сградата /състояща се от магазини на първия етаж със самостоятелен вход, процесните две жилища на втория етаж и трети тавански етаж/. Посочено е по-нататък, че разположени извън всяко от двете жилища, до общото стълбище, помещенията са служили за общо ползване, така както се е ползвала и терасата, до която се стига по стъпала от общото стълбище. Отбелязано е, че в спогодбата от 08.02.1980 год. тези помещения са изброени наред с входното стълбище – помещение № * и избен коридор – помещение № * на втората скица, безспорно съставляващи общи части на сградата. В. съд е приел, че съпритежанието върху процесните помещения е при квоти, определени по реда на чл.40 ЗС, според стойностите на двата самостоятелни обекта, съответно *% за дял първи и *% – за дял втори, а не по * ид.ч., както е посочено в спогодбата. Предвид на това, съдът е приел, че ревандикационните искове са основателни за */* ид.ч. за всяко от трите процесни помещения.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения:
Жалбоподателят не се позовава на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не сочи тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ/отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегии на ВКС или на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, на които да противоречи разрешението, дадено от въззивния съд с обжалваното решение.
Не се сочат и влезли в сила съдебни актове на районни, окръжни или апелативни съдилища, както и на състави на ВКС, в които при разглеждане на аналогични казуси да са разрешавани противоречиво постановените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, свързани с приложението на чл.40 ЗС, поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа правни съображения за необходимост от промяна на съществуващата по въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд съдебна практика или за нейното осъвременяване, съотв. за наличието на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, което да налага тълкуване на конкретни правни разпоредби по реда на чл.290 ГПК/срвн., т.4 от тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. на О. на ВКС/. В тълкувателния акт е посочено, че „точното прилагане на закона” по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК се отнася до изменението на задължителна практика /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ или на практика по отделни казуси с оглед преодоляването на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. „Развитието на правото” по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, според тълкувателното решение, се очертава с различни проявни форми – усъвършенстване на законодателството чрез кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълноти или противоречия в правната уредба със законодателните й изменения.
В случая, формулираните с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси не обосновават приложното поле на нито една от хипотезите, които се обхващат от чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По своята същност изложението представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение, по което обаче Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл.290 ГПК, но само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. Дали с извършване на делбата през 1980 год. принадлежалите на жилището на втория/надмагазинен/етаж три процесни помещения, притежавани в обикновена съсобственост от собствениците на етажа, са се превърнали в общи части по предназначение на двете новообразувани жилища и дали за тях намират приложение нормите на чл.38 и чл.40 ЗС е въпрос, който засяга само съдебното производство по конкретната касационна жалба и разглеждането й по реда на чл.290 ГПК не би имало приносен характер за правораздаването.
В обобщение, липсва предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 1 060 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1197 от 24.10.2011 год. по в.гр.дело № 1380/2011 год. на Варненския окръжен съд по жалба вх.№ 37657 от 24.11.2011 год. на Г. Д. Г. от [населено място].
Осъжда Г. Д. Г. с ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на М. Н. Х. с ЕГН [ЕГН] и на Й. А. Х. с ЕГН [ЕГН], и двамата от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 1 060/хиляда и шестдесет/лева разноски за адвокатско възнаграждение за производството по чл.288 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/